За филма на Мел Гибсън “Страстите Христови”

Марк Любомудров

превод: Татяна Любенова

Филмът “Страстите Христови” поражда преживявания, несъпоставими с обичайното възприемане на произведение на изкуството. Трудно е да го оценяваме с привичните естетически категории: реализъм, съвършено владеене на кинематографичната образност, поразително верни типажи на артистите, тяхната одухотворена игра по законите на преживяването и превъплъщението ( по Станиславски!)… Филмът ни кара да усетим редом до себе си присъствието на Бога, зрителят е потопен в състоянието на очевидец, свидел, съпричастен на случващите се събития. Чудодейната, неотразима Правда ни говори от екрана, където показват завършването на земния път на Христос. И затова толкова остро, така завладяващо силно е съпреживяването на залата, и сълзите на състрадание неволно потичат по лицата на зрителите. До този момент ние сме чели за съда над Христос и за Неговите мъки. Сега ги виждаме. Изтезанията, на които Го подхвърлят са ужасяващи и невероятно жестоки. Мъките Му са адски. И колко реални са мутрите на палачите-садисти, с животинска свирепост терзаещи Синът Божий. От историческите източници знаем, че тъкмо такива са и били показаните във филма реални оръдия за мъчение: пранги, прътове, камшици, с които са обезобразили до неузнаваемост тялото на Спасителя.

Съсредоточаването на авторите върху мъките на Христос е повече от оправдано. За всички нас Иисус е поел върху себе си ВЕЛИКИТЕ СТРАДАНИЯ, които няма с какво да се сравнят.

Да, има режисьорско въздействие в изобразяването на изпитанията, но това не е натурализъм, а истинността на правдата, достоверността на историята, които не предизвикват съмнение нито в сюжета, нито в мястото на действие, нито в детайлите. Забележително е, че е съхранен езикът на героите: латински и арамейски, а преводът е даден със субтитри. Това още повече засилва ВИСОКИЯТ РЕАЛИЗЪМ на филма - “икона”. Да , сега в киното е възможно да се появи нов жанр - “икона”, където изображението е пронизано от Божествена енергия, където Ликът на Спасителя оживява, и в нашите възприятия не се губи сакралността на тази оживяла, движеща се иконоподобна картина.

Почти всеки кадър на филма е завършено произведение на живописта, в който е обмислен и с мощно въздействие всеки негов компонент: композицията, палитрата от бои, ясно разчитащият се авторски замисъл. Зрителското впечатление се засилва от звуковата партитура.  Изкусителна змия се приближава към ръката на Иисус, като че ли да се приласкае към нея. И следва безпощаден удар, който нанася Спасителят, поразявайки змийската глава, тишината на изкушението се взривява от гръмотевичен тътен, в който се чете цялата сила на Божията непримиримост към злото…Ето Юда, трескаво събиращ от каменния под разсипаните сребърници, и мизансценът става метафора за падението на вчерашния ученик на Христа, изменил Му, пълзящ в нозете на властителите на синедриона. И позорният край на предателя: люлеещият се на клона труп - редом с гниещата мърша. Мотивът за падението носи неотразима образна сила.

Главните гонители на Иисус са вождовете на юдейският синедрион. Техните лица  - в едър план - режисьорът нееднократно приближава към зрителя. Това е събирателен образ на злото, истински символ на ненавистта: силна, непримирима безпощадност в очите, ожесточение в лицата. Наистина, старозаветното противостояние на Бога - уви, се е затвърдило за векове и хилядолетия. Нарастващият трагизъм на филма е обусловен преди всичко от тази демонична енергия и непреклонност, с която еврейските свещенослужители преследват Иисус, постигайки Неговата смърт.  Те подстрекават послушната им тълпа, която е показана  на площада пред двореца на Пилат  като стадо бесове: крещящи гърла, озверели лица, отмъстителни спазми в жестикулациите. Адският рев звучи - “Разпни го!” Техният избор е омерзителният разбойник Варава да бъде освободен от наказанието на Пилат.

Последователното християнско светоусещане на авторите на филма предизвика злобни нападки срещу тях от страна на съвременните еврейски организации. За пореден път, когато нямат обективна аргументация, те пуснаха в ход неостаряващият жупел на антисемитизма. Всевластието на днешния планетарен юдаизъм е заставило Гибсън да направи някои отстъпки: принудил се е да тушира отделни разобличителни за талмудическия юдаизъм реплики (”кръвта Му е върху нас и върху нашите деца” и др.).

Разбира се, най-трудна е била задачата за изпълнителя на ролята на Христос (Д. Кевизел). Веднага възниква въпросът - възможно ли е човек да се превъплъти в Бог? Не е ли обречен замисълът - изначално - да се превърне в имитация, съзнателно засилваща изкуствеността на образа? На мене ми се струва, че няма противоречия: Божественото е в самата природа на творението, човекът е създаден по образ и подобие на Създателя. Накрая , нима самото явление на Христос не свидетелства за възможностите на човека да вмести в себе си Бог? Артистът, въплъщаващ се в образа на Христос от филма на Гибсън, постига поразителна убедителност. Неговият Христос видимо изучава света, любовта, дълбокото състрадание на хората: слаби, заслепени, обхванати от бесовски страсти. Добри, всезнаещи очи, мека, с оттенък на скръб усмивка, изпълнена със спокойно достойнство фигура, пластика. И заедно с това твърдост в служенето на Истината, непоколебима готовност да я потвърди със Своя жертвен подвиг.

Въплътено олицетворение на състрадателност, на кървящата душевна драма, става изпълнението на ролята на Мария, майката на Иисус ( М. Моргенщерн). Постоянно оставаща близо до Сина си, тя преживява заедно с Него съдбата Му. И толкова горест и болка има в очите й, толкова неизмерима майчинска мъка върху лицето, обрамчено от строга черна кърпа.  Във филма тънко са подчертани - чрез погледите, мимиките, монтажа на едрите планове - дълбоката, духовна връзка на Сина и Майката. 

Филмът “Страстите Христови” е епическо, монументално произведение, в него няма буквално следване на евангелското повествование за последните дни от земния живот на Христос.  На екрана са поставени акценти върху събитията, в които с най-голяма сила се разкрива значението и смисъла на подвига и жертвата на Иисус, достигаща своята кулминация в Разпятието и последвалото Възкресение. Показвайки чудото на Възкресението, режисьорът избягва натрупването на ефекти. Бързо пада белоснежната плащеница, показвайки ни, че гробът е празен. Лаконичен и величествен финал на филма: в кадър - изчистеният от следите на изтезанията, просветлен профил на Бога, победил смъртта.  И той прави своята първа - след Възкресението - стъпка. Окрупнявайки движението, екранът му придава значение на монументален символ - това е Неговата крачка в безсмъртието, залог за християнина, търсещ “възкресението от мъртвите и животът в бъдещия век”.

Трябва да се признае, че филмът “Страстите Христови” е не толкова произведение на изкуството, колкото епохално събитие в движението на човечеството към Страшния съд.

Съюз на писателите на Русия - официален сайт   http://sp.voskres.ru/, 2004