(Извадки от интервю на Труман Капоти от 1957 г. публикувано в The Paris Review Interviews, Picador, New York, 2006, vol. 1)  

превод: Александър Гочев

-Какво писахте най-напред?

Труман Капоти:  - Къси разкази. И моите по неотклонни амбиции все още се въртят около тази форма. Сериозно изучаван, краткият разказ ми изглежда най-трудната и «дисциплинирана» форма на прозата. Какъвто контрол и техника би могло да се счита че притежавам, аз изцяло ги дължа на моята тренировка в тази област.

- За какъв «контрол» става дума?

- Имам предвид стилистично и емоционално контролиране на вашия материал.  Аз мисля, че грешен ритъм в едно изречение може да провали разказа - особено ако се случи към края - или грешка в разделянето на параграфи, даже пунктуация. Хенри Джеймс  е маестро на точката и запетаята. Хемингуей е първокласен  като конструктор на параграфи. От «гледна точка» на ухото Вирджиния Уулф няма написано и едно лошо изречение. Аз нямам предвид, че успешно практикувам каквото проповядвам. Опитвам се и това е всичко.

- Как се постига техниката на краткия разказ?

- Тъй като всеки разказ има свои собствени технически проблеми, ясно е, че не може да се генерализира на нивото  «две и две прави четири». Намирането на правилната форма за твоята история е просто да се намери кой е най-естествения начин да се разкаже историята. Проверката дали авторът е успял или не да отгатне естествената форма на разказа е тази: след като го прочете, може ли да си го представи по друг начин, или дали кара да замълчи въображението и да му изглежда абсолютно и завършено. Както един портокал е завършен. Както един портокал е нещо, което природата е направила точно както трябва.

- Съществува ли някакъв инструмент, който може да се използува за подобряване на техниката?

Работата е единствения инструмент, който аз зная. Писането има законите на перспективата, на светлината и сянката, точно както рисуването или музиката. Ако си роден с познанието за тях, добре. Ако не, изучи ги. След това реаранжирай правилата така, че да ти подхождат. Даже Джойс, най-крайният  непукист беше превъзходен майстор занаятчия;  той можа да напише “Улис”, защото можа да да напише”Дъблинчани”. Изглежда прекалено много писатели считат писането на кратки разкази за нещо като упражнение за пръстите на ръката. Какво друго можем да кажем, освен че  в такъв случай  те наистина упражняват само пръстите си. …

В началото започнах да пиша застрашително сериозно - умът ми препускаше през цялата нощ всяка нощ и аз не мисля, че съм спал реално няколко години. Не преди да открия, че уискито ме релаксира. Бях много млад, петнадесетгодишен, за да мога да си купувам сам, но имах няколко по-стари приятели, които бяха много услужливи в този аспект и аз много скоро напълних цял куфар с бутилки, всичко като се почне от къпиново бренди и се свърши с бурбон. …Разбира се тази малка комедия завърши с провал и трябваше да минат много луни докато мога отново да вкуся капка.

…

За книгата “Музите са чути“

…аз трябва да изчерпя емоцията за да се почувствувам  достатъчно критичен да я анализирам и проектирам  и, доколкото това се отнася до мене, това е един от законите за постигане на истинска техника. Ако моята художествена проза  изглежда много лична  това е така, защото тя зависи от най-личната и разкриваща област - въображението на автора.

- Как изчерпвате емоцията? Става въпрос само за обмисляне на  историята  определено време или има и други съображения ?

- Не, аз мисля, че е само въпрос на време. Да предположим, че сте яли цяла седмица само ябълки. Несъмнено вие сте изразходвал своя апетит за ябълки и сигурно вече знаете какъв е вкуса им. В момента, в който започвам да пиша историята  аз нямам вече  никакъв глад за нея, но чувствувам, че най-основно познавам нейния аромат. Статиите «Порги и Бес» нямат връзка с този проблем. Онова беше репортаж и «емоциите» не бяха много въвлечени - поне не трудните и лични територии на чувствата които имам предвид.

  …

Моята теория е, че авторът би трябвало да поразмисли за своето остроумие  и да изсуши сълзите си много преди да започне да предизвиква подобни реакции у читателя. С други думи, аз вярвам, че най-голяма интензивност в изкуството във всичките му форми се постига с преднамерено решителен и хладен разум.

….Един по-съвременен пример, чудната новела на Катрин Ан Портър “Обедно вино”. Тя (новелата)  има такава интенсивност, такова чувство за хепънинг в момента,  като при това писането е толкова контролирано, вътрешният ритъм на историята е толкова безукорен, че аз усещам  доста  сигурно  как мис Портър е била на известно разстояние от материала си.

…

- Изглежда правите разлика между писатели, които са стилисти и писатели, които не са. Кои писатели бихте казали, че са стилисти и кои не са?

- Какво е стил? И какво е, както се пита в една Дзен притча, звукът на ръката?  Никой не знае в действителност; и още, или знаеш или не знаеш. За себе си, ако ме извините за по-скоро елементарния образ, предполагам, че стилът е огледалото на чувствителността на даден автор - в по-голяма степен отколкото съдържанието на произведенията му. До известна степен всички писатели имат стил - Роналд Фирбанк, да бъде благословено сърцето му, имаше много малко нещо в повече и, да благодарим на Бога, той го съзнаваше. Но притежаването на стил, стил, е често пречка, негативна сила, не както трябва да е, и както е да кажем с E.M. Форстър  и Колет и Флобер и Марк Твен и Хемингуей  и Айзък Дайнисън - подкрепа.  Драйзър , например, има стил - О, Боже! И Юджийн О’Нийл.  И брилянтният Фокнър. Струва ми се, че всички те  триумфират над силни, но негативни стилове, стилове, които в действителност не добавят нещо към комуникирането между писател и читател.  Още, има и безстилови стилисти - което е много трудно и е за възхищение и винаги много популярно: Греъм Грийн, Моъм, Торнтън Уайлдър, Джон Хърси, Уила Катър, Търбър, Сартър (помнете, ние не дискутираме съдържание), Дж. П. Маркуанд, и т.н. Наистина, има и такъв звяр като нестилист. Само, че това не са писатели; това са машинописци. Запотени машинописци, цапащи с черно килограми  висококачествена хартия с безформени и безизразни послания. Та кои са някои от по-младите писатели, които изглежда да знаят, че стил съществува?  П.Х. Нюбай, Франсоаз Саган, донякъде. Бил Стайрън, Фланъри О’Конър- тази девойка има някои чудесни моменти. Джеймс Мерил. Уилиъм Гойън  - ако престане да бъде истеричен. Дж. Д. Селинджър  - специално в разговорната форма. Колин Уилсън? Друг един машинописец.

- Казвате, че Роналд Фирбанк  има много малко освен стил. Мислите ли, че само със стил един писател велик може да стане велик?

Не, не мисля така - въпреки, че може да се спори какво би станало с Пруст ако го окъснем от стила му? Стилът никога не е бил силното място на американските писатели. Това въпреки, че някои от най-добрите са били американци. Хоторн ни даде добър старт. През последните тридесет години Хемингуей, що се отнася до стил, повлия на повече писатели в световен мащаб, отколкото всеки друг. В момента мисля, че мис Портър  знае както никой друг за какво става дума.

- Може ли писателят да се научи на стил?

Не, аз не мисля, че стилът е нещо до което може да се постигне съзнателно, както не може някой да постигне  желан цвят на очите. В края на краищата, твоят стил това си  ти. В края на краищата личността на писателя има много общо с неговата работа. Индивидуалността трябва хуманно да присъствува там. Индивидуалност  е дума с девалвирана стойност, зная, но това е което имам предвид. Индивидуалната хуманност на писателя, неговата дума или жест към света, трябва да се появят почти като образ, който влиза в контакт с читателя. Ако индивидуалността е смътна или объркана или само литературна, това не става. Фокнър, Маккълърс - те проектират своята индивидуалност моментално.