Сергей Кара-Мурза

превод: Георги Ангелов

В килиите на “демократичния Запад” почина Слободан Милошевич.

Той беше един от тези редки в наше време хора, които, приемайки бремето на властта, се опитваше честно да служи на своя народ в труден момент от историята - когато управляващата световна върхушка иска от този народ да измени на собствената си страна, да престане да бъде себе си. А когато няма на кого да се опре, както това се случи със Сърбия, това е трагичен момент. Ръководители, които в такъв момент не се навеждат пред сенчестите владетели на света, изобщо са малко. Но именно те се запазват в историческата колективна памет на народа.

Насъскването един срещу друг, разчленяването, а после и ритуалното унижение на южните славяни е голяма кампания със световно значение. Това не е само изпитание на новите политически технологии и психологическо оръжие за натиск и духовното скопяване на непокорните народи, но и проверка за равнището на подлост и страхливост на цялата маса на цивилизованите еснафи. Нима не изпитваме същото, в малко по-мека форма, върху собствения си гръб?

Сърбия е остров на православното славянство, който вече няколко века се стараят да подкопаят съединените сили на Запада и Турция. За тях тя е като кост в гърлото, да я задушат е въпрос на принцип.

Сърбите действаха умно и гъвкаво, не се страхуваха да дадат и военен отпор. Но по-рано ги подпомагаше Русия.

От Кръстоносния поход на Запада през 1204 г. срещу Византия, когато бяха изтрити от лицето на земята славяните, населяващи земите на изток от Елба, руснаците разбраха колко много означава сръбския православен аванпост на Балканите.

Александър Невски знаеше как поставят “славянския въпрос” тевтонците.

Изглеждаше, че Просвещението е укротило старите страсти, но не - трябваше да заболее Русия и отново да се измъкне като джин от бутилката тевтонският месианизъм. Благодарение на Горбачов и нашата тъпота.

Към ХХ век южните славяни бяха отслабени - една част премина в католицизма, част се потурчи. Но основата остана, и кръстоносният поход на тевтонците на Хитлер срещу СССР приведе в действие и новия “монтаж” на южните славяни, вече на червена партизанска основа. В нея бе израснал и Слободан Милошевич.

За половин век Югославия стана семейство на народи, ядрото й беше Сърбия.

За да се разруши и да се откъсне тя от Русия, бяха задействани големи сили - това беше важен фронт от студената война.

Когато падна СССР, започна блицкригът срещу Югославия.

Как заблестяха очи, как затракаха зъби!

Как мечтаеха не просто да победят, но и да унизят сърбите - изтънчено, да изкоренят националната им гордост до седмо коляно.

Ето я тъмната страна на постмодернизма - масонският ум на западния елит се съедини с подлия инстинкт на криминалната банда.

Всички колони тръгнаха срещу Югославия по единен план, специалните задачи бяха възложени на “петата”.

Едни съблазняваха с лоното на Европейския съюз, други тероризираха “албанските басаевци”.
МВФ, затягайки примката на външния дълг, разори икономиката и “хвърли” цялата тежест на кризата върху Сърбия, където беше съсредоточена тежката промишленост.
На студентите им осигуриха космополитния Интернет и ги подхраниха със стипендии.

Слободан Милошевич прояви качества на велик политик, със своя ум, гъвкавост и авторитет десет години отклоняваше прекия удар от Сърбия - при колосално неравенство на силите, при много висок риск на всяка крачка. Но Елцин се съгласи с НАТО и НАТО изсипаха своите бомби и ракети върху главите на сърбите (хилядите загиналите под бомбите албанци са трески, за които на Запад въобще никой не си спомни).

Същевременно на Запад в продължение на десет години се провеждаше великолепна технически и престъпна по целите си кампания на “сатанизация” на сърбите в средствата за масова информация. По ефективността си тя може да бъде поставена до фашистката пропаганда на Гьобелс и антисъветската кампания по време на нашата перестройка.

Сърбите бяха предупредени: ще станете народ-бедняк и ще изобщо ще бъдете изтрити от лицето на земята. И столичните еснафи заедно с “оранжевите” студенти предадоха Милошевич на победителите (а също и дадоха Косово с всичките му храмове и т.н.).

Пет години Милошевич беше държан от “западната демокрация” в хагски затвор, и съдиите нямаха друг изход освен да го убият, с цялата необходима предпазливост. Защото въпреки, че международното право е захвърлено от Запада като ненужен парцал, не трябваше да се стига до открит процес срещу Милошевич.

Милошевич не успяха нито да го подкупят, нито да го уплашат, нито да го объркат.

Още първите открити заседания показаха пълния провал на целия замисъл на “съда”, но наглостта е недостатъчна за такива дела. Налага се някой да бъде убит с отказ на медицинска помощ, а някой да “завърши живота си със самоубийство”.

Но не само на сърбите изпрати вест Слободан Милошевич със своята смърт. Много повече - на руснаците. А каква е вестта, всеки трябва да помисли сам, насаме със съвестта си. Някъде дълбоко тя все пак съществува.

www.annews.ru, 2006