Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

Срещнах я в навечерието на Нова година.
Половин година преди това жена ми взе двенадесетгодишния ни син и отлетя обратно в Русия, не издържайки на нашите митарства.
Когато дойдохме, обиколих цялата страна в търсене на работа, но безуспешно.
После двамата се скитахме, търсейки работа и евтино жилище, хващахме се за всяка работа като чистене, миене на съдове за 5 шекела на час.
По онова време и такава работа беше много дефицитна.
Страната беше наводнена от легални и нелегални емигранти, палестински работници от окупираните територии и гастарбайтери от Азия и Африка - от Филипините до Нигерия.
После си намерих макар и не много престижна, но затова пък постоянна работа.
Ако имаше възможност, работех на две смени. Стигаше ми да живея и ми се струваше, че постепенно нашите разклатили се отношения се оправят.
Но грешах.
Жена ми ме възприемаше сега съвсем не както по-рано, до идването ни в Израел.
Тогава ме гледаше с някакво възторжено обожание.
Впрочем, и аз тогава бях съвсем друг.
По онова време работех в престижен Научно-изследователски институт, канех се да защитя дисертация, и…. Внезапно институтът беше закрит и всички, които можеха, заминаха нанякъде или се заеха с бизнес.
А онези, които не можеха, оцеляваха на границата на мизерията.
Двамата с жена ми тогава също решихме да заминем, надявайки се, че Израел е страната, където ще мога най-добре да реализирам потенциала си…
Но не беше съдено на мечтите ни да се сбъднат.
И тук влачехме жалко съществувание, не живеейки, а постоянно оцелявайки.
Просто тук всичко беше различно.
Към всичките ни проблеми се добавиха и неприятности със сина.
Той изобщо не можеше да свикне с новото училище, където всичко за него беше чуждо.
Веднага го сложиха в обикновен клас, където той, понеже не знаеше езика, седеше, без да разбира нищо на последната маса с още две-три деца като него.
За времето, в което успяхме да преживеем заедно в новата страна, той се ожесточи и затвори в себе си.
Походите ни в училището не доведоха до нищо, понеже все още не бяхме научили добре иврит и затова не можехме както трябва да се изясним нито с учителите, нито с администрацията.
Усещането за собственото ни безсилие пред новата действителност усложни и без това сложните отношения с жена ми.
И тогава в очите й нещо като че ли угасна.
В нея се появи някакво безразличие към всичко и най-напред - към мен.
Сега, когато си бях вкъщи, тя през цялото време мълчеше, съсредоточено вършейки някаква домакинска работа или изведнъж си спомняше за някакви важни неща, които трябва да свърши веднага.
На въпросите ми и опитите да поговорим, отговаряше, че “всичко е наред” или че е много заета.
При това с някаква неестествена усмивка.
В леглото чувствах студенината й и не се решавах да я докосна.
После внезапно тя се засуети, започна да купува топли дрехи за сина, и веднъж ми заяви, че със сина й се връщат при родителите й.
Не я уговарях, нито се опитах да я задържа.
С готовност подписах всички документи и й дадох парите от общата ни сметка.
Появилата се на тръгване неловкост разреших с лекота, казвайки й, че не я упреквам за нищо.
На сбогуване тя дори поиска да ме целуне по бузата, но аз го намерих за излишно и само сухо се сбогувах с нея.
За времето на пребиваването ни в Израел, тя стана съвсем друга, чужда за мен жена, и отпътуването й само постави точка в разрива ни.
Някога нашият, а сега само неин син, някак мрачно, изпод вежди ме гледаше, неизвестно дали прощавайки или осъждайки ме.
Беше неин син от първия й брак.
Когато започнахме да се срещаме с нея, той беше на седем години, но го обикнах като собствен.
И той като че ли ме обикна като баща.
Но колкото повече растеше отчуждението между мен и жена ми, той все повече се отдалечаваше от мен и изведнъж престана да ме нарича “татко”. Изобщо престана да се обръща към мен по какъвто и да е начин.
Така се разделихме.
След заминаването й изпитвах безразличие към всичко.

А после срещнах НЕЯ и както ми се струваше тогава, животът ми отново придоби смисъл.
Вече окончателно бях погребал научните си амбиции.
На тази страна й бяха нужни само такива, които за стотинки да вършат най-черната и тежка работа, или занаятчии.
Предпочетох да стана занаятчия, заварчик.
С тази професия парите ми стигаха винаги и се плащаше прилично. Затова можех да си позволя да живея не в бедните и мръсни покрайнини на Южен Тел Авив или в някаква дупка в периферията, а в благополучен и тих район, в центъра на града.

Намерих си приятели, купих си автомобил и сега в почивните дни през цялото време пътувахме - или на море, или в гора, или на езеро - тук имаше какво да се види.
Веднъж през зимата решихме да идем на ски и тръгнахме за нашия израелски аналог на Алпите - Хермон.
Онази година зимата беше много студена и в средата на декември тук всичко вече беше покрито със сняг.
Тук срещнах Катя.
Когато я видях, в гърдите ми нещо се преобърна - сякаш сърцето ми се преметна.
И вече не схващах нищо, отговарях не на място на въпросите на приятелите ми и с усилие различавах лицата им.
Пред очите ми падна пелена, от която сияеха нейните сини, смеещи се очи.
Тогава дори не разбрах какво стана.
Тя беше така ослепителна, цялата в бяло, поруменяла, с измъкнали се изпод бялата шапчица кичури златни коси и с блестящи, лукаво искрящи сини очи.
Тя също ме видя и направи първата крачка.
Когато се приближи, сърцето ми се сви от студ и почувствах, че ме затрупва лавина.
-Коя си ти? - попитах.
-Снежната кралица - със смях отговори тя и ме увлече със себе си както лавината - снега.
Върнахме се заедно.
По пътя говорихме през цялото време, разбрах, че е студентка, учи в Москва в престижен ВУЗ, а тук е дошла на гости на баща си, когото съвсем наскоро открила.
Живеела с майка си и досега. Родителите й се разделили, когато била на годинка и ето, че най-после намерила баща си и решила да се срещне с него.
Той бил доста възрастен и живеел някъде в периферията.
Явно не беше много доволна от срещата им.
Оказал се стиснат, свадлив старец, при който икономичността се беше превърнала в мания, и за да икономисва повече, вечер седял без осветление.
А на нея й се искаха нови впечатления, радост, веселие.
И може би именно затова не й се щеше много да се връща при баща си.
А на мен не ми се искаше да я пускам.
Целунахме се страстно, телата ни се сляха и се опих от аромата на косите й. От нея ухаеше на дива трева и полски цветя, но… Прегръщайки я, внезапно почувствах как ме прониза студ, от който замира и спира сърцето.
Сега ми се струва, че я обичах, както се обича снега - идеалната му белота, съвършените му форми, студеното му веселие.
Тя беше прекрасна по същия начин - същата съвършена белота, същите съвършени форми. Даже смехът й звънеше като сняг и точно като сняг искряха очите й. . .
Такава е любовта към снежната кралица. Ако я обикнеш, тя прекършва живота ти, както студът чупи костите на попадналите в неговата власт.
Обичах я - нея, неспособната да обича.
Надявах се да разтопя ледения й цинизъм, но стана обратното и самият аз се превърнах в нещастния и замръзнал Кай.
Кой е твоят създател, о, величествена и студена?
Кой е могъл да слее в едно съвършенството на красотата и уродливостта на безсърдечието?
Тя беше едновременно и безмилостен хищник, и жертва - и пресметлива, и глупава.
Мислеше, че може да манипулира всички наоколо и е достатъчно хитра и умна да надхитри всички.
Но тя самата стана жертва на по-силни хищници.
Прекрасна и студена като зимата, тя завърши живота си като априлски сняг - мръсно и безславно.

Още тогава почувствах всичко това, но в онзи момент за мен вече нямаше нито земя, нито въздух, а съществуваше само тя - бе изпълнила целия ми живот.

Бях щастлив като никога по-рано и напълно забравих за всичко, което правеше досега живота ми сив и унил.
Сега и предишният живот ми изглеждаше само като тежък сън.
Първите две седмици от медения ни месец отлетяха като миг.
Сякаш бълнувах.
Взех си почивка, после болнични, и й посвещавах цялото си време.
Не можехме да се измъкнем от леглото и само навикът да ядем три пъти дневно ни гонеше от къщи.
Завършвахме вечерите си, по правило, в някой ресторант или кафе.
Минавайки край многото витрини, тя жадно гледаше скъпите вещи и украшения.
Не пропусках нито една възможност да я зарадвам и всеки път се връщахме вкъщи с покупки - скъпи неща, украшения за нея, или - и едното, и другото.
След всяка такава покупка очите й сияеха от щастие и тя беше ласкава и нежна с мен.
После открито започна да иска подаръци под формата на скъпи украшения и вещи, после пари, ту за едно, ту за друго.
Но все още не отдавах значение на това.
Продължихме визата й и вече не си представях живота без нея.
Впрочем, след няколко месеца съвместен живот, почувствах немалки финансови трудности, каквито нямах по-рано.
Все по-трудно ми ставаше да плащам за апартамента под наем в престижния район и да поддържам автомобила си.
Моят доход ми позволяваше да водя напълно осигурен живот, но за апетита на Катя заплатата ми явно не беше достатъчна.
Намерих изход - взех заем от банката.
За известно време той ми стигаше, но после положението ми се влоши.
Настъпи денят, когато не можех да удовлетворя желанието й да притежава все нови и скъпи накити.
И тогава за първи път тя ми направи истерична сцена.
Прекрасното й лице бе изкривено от страшна гримаса, а от фините й, нежни устни непрекъснато се сипеха обиди.
Не подозирах, че знае такива думи.
В онзи ден меденият ни месец завърши и за първи път си легнах отделно от нея.
Оттогава редовно се карахме и всяка караница ми разкриваше непознати дотогава подробности от нейния живот и характер.
От отделни фрази научих, че е била омъжена и някъде в провинцията има малък син, който сега живее с майка й.
Едва ли някъде учеше. Отдавна бях разбрал, че във всичко, което ми беше разказвала, има много малко истина.
Беше вярно само това, че детството и младостта й бяха преминали в дълбоката провинция и че баща й ги беше зарязал с майка й, когато е била съвсем малка.
Младостта й бе съвпаднала с времето, когато животът се превърна в един безкраен бой без правила.
Състраданието, жалостта, простите човешки чувства й бяха непознати.
Тя наистина беше заминала след училище в Москва и се беше опитала да влезе в някакъв колеж, но не успяла.
Тогава заживяла с някакъв “нов руснак”, който й взел по наем скъп апартамент в едно от московските предградия, давал й пари и й правел скъпи подаръци.
Всичко й изглеждало прекрасно, докато не забременяла.
След като родила от него, той я изпратил обратно при майка й, тъй като имал семейство и я заплашил повече да не се връща…
Оставяйки детето при майка си, тя се върнала в столицата и се опитала да започне всичко отначало.
Почувствала веднъж вкуса на големите пари, вече не можела да спре.
Парите й заменили всичко: и любовта, и радостта от живота.
Ненавиждала и презирала мъжете и виждала в тях само силни животни, които трябвало да надхитри и използва.
Стараела се да измъкне колкото може повече пари от поредния наивник, да го смачка и да го остави без нищо.
Не винаги успявала.
Мнозина били готови да преспят с нея, но никой не приемал на сериозно амбициозната провинциалистка.
Тогава потърсила баща си в Израел и дошла при него.
Старецът се зарадвал на като че ли падналата от небето дъщеря.
Двете му деца от втория брак живеели своя живот и дори не навестявали болния старец.
Той се надявал, че дъщеря му ще се погрижи за него, но тя му се отплатила със същото, както някога той - към майка й.
Скитайки из страната, тя известно време припечелвала в салон за масажи, откъдето успяла да се измъкне по чудо.
За кратко се върнала при баща си и тогава ме срещнала.

После внезапно тя изчезна, вземайки със себе си вещите и скъпоценностите и вече мислех, че никога няма да я видя.
Но напълно неочаквано тя се появи отново.
Този път Катя изглеждаше като пребито псе и със сълзи ме умоляваше да й простя.
И аз я съжалих.
Известно време тя предано ме гледаше в очите и беше много по-ласкава с мен от преди.
Но после все по-често заварвах празен апартамент, когато се прибирах.
Тя се връщаше късно, а ако беше вкъщи, често звънеше на майка си в Русия, говореше нещо нежно на сина си и въодушевено обещаваше на майка си, че “скоро ще заживеят най-сетне щастливо и охолно”.
След тези й думи тревогата вече не ме напусна.
Бях убеден, че я заплашва страшна, неотвратима опасност.
Но на въпросите ми тя започваше да говори за “истинските мъже, които могат да печелят истински, а не са изтривалка за крака”.
Още не знаех кой е този истински мъж, но напълно осъзнавах, не толкова по думите й, колкото по пълния й с презрение поглед към мен, кого подразбира под изтривалка.
Трябваше да я изгоня, но кой знае защо до болка ми беше жал за нея.
Тя си замина сама на следващия ден.
- Сбогом - каза ми, вдигайки чантата с нещата си и сините й прекрасни очи бяха пълни с дълбоко презрение към мен.
- Сбогом - отговорих й спокойно, опитвайки се да скрия треперенето на цялото ми тяло.
Бях уверен, че повече никога няма да се срещнем.
Така и стана.
Месец-два след заминаването й, минавайки край старата автобусна гара, внезапно видях на една от колоните позната снимка.
Вгледах се и веднага я разпознах.
Сърцето ми замря.
Очите й на неясната снимка кой знае защо бяха затворени.
Текстът под нея приканваше всеки, който може да опознае трупа, възможно най-бързо да позвъни на посочения телефон.
Веднага се обадих в полицията и казах, че съм готов да помогна.
Лицето й беше силно обезобразено, челото почти липсваше.
Но все пак я познах веднага.
В полицията научих тъжната й история.
Напускайки ме, тя се запознала с някой си Валерий К. - известен сутеньор.
Опитният сутеньор веднага намерил подход към нея, обещал й високи печалби и я взел да живее при себе си.
Обещал й, че скоро заедно ще се върнат в Русия.
Но вместо това скоро я преместил в хотел, принуждавайки я да проституира.
“Трябва да ми помогнеш”, казвал й той “сега много ми трябва твоята помощ”.
Странно, но изглежда, че го е обичала истински и била готова на всичко за него.
Когато й казал, че се връщат в Москва, била щастлива.
Но за Москва отлетял само Валерий, вземайки със себе си друга жена, която заминала с него с паспорта на Катя.
Вероятно двете много си приличали.
Трупът на Катя бил открит в същия хотел, където приемала богатите си клиенти.
Документи в нея не били открити.
От силните удари прекрасното й някога лице се бе превърнало в кървава каша.
Паталогоанатомите с усилие възстановили онова, което било възможно.
Била удушена с любимия си шал, който купихме в дните на медения ни месец.
След този случай смених квартирата и се затворих в себе си. “Трябва да потърся майка й”, си мислех всеки ден и все отлагах това за после.

2009