Иван Яковлевич Франко (27.08.1865 - 28.05.1916), украински поет, белетрист, драматург, литературен критик, историк, публицист, фолклорист, етнограф, социолог, икономист, общественик, трибун, преводач на руски и западноевропейски класици, е роден в село Нагуевичи, днес с. Ивано-Франково, Лвовска област, Галиция, тогава в Австрийската империя, в семейството на селски ковач, бивш крепостен селянин. Остава от малък без родители. Завършва първоначалното училище в село Ясеница-Силна, немско училище на монасите-василяни в Дрогобич, реална гимназия. През 1857 г. се записва във философския факултет на Лвовския университет - специалност класическа филология и украински език и литература, включва се в студентския „Академичен кръжок”, сътрудничи на сп. „Приятел”(„Друг”). Печата от края на 80-те г. на 19 век. През юни 1877 г. е хвърлен в затвора за социалистическа дейност. Там прекарва 8 месеца и създава известните си „Затворнически сонети”. Отново попада в затвора за 3 месеца през 1880 г. - във връзка с процес срещу група селяни, обвинени в бунт срещу властта на австро-унгарския император. После е интерниран в родното си село. След завръщането си в Лвов издава сп. „Свит”. Стихосбирката му „От върхове и низини” (1887) е важен етап в украинската литература. През 1889 г. основава Украинско-руска радикална партия и пише за вестника й „Народ” (1890-1895). Издава от 1894 г. сп. „Живот и слово”. През 1895 г. е избран за доцент в Лвовския университет, но враговете му не му позволяват да стане преподавател. През 1899 г. попада в затвора за трети път. Създава политическа, социална, интимна лирика. Автор на книгите: „От върхове и низини” (1887, 1893), „Увехнали листа” (1896), „Моят Измарагд” (1898), „Поеми” (1899), написва над четиридесет поеми, няколко повести (сред които „Захар Беркут”(1883), „Боа” (1884), „Мисия”(1887), „Чума”(1889), , „Борислав се смее”, „Големият шум”, „Лел и Полел”, „Стълбове на обществото”, „За домашното огнище”, „Кръстосани пътечки”), повече от сто разказа, очерци, новели, сатири, приказки, памфлети, разкази за деца. Създава шест големи драматични творби и пет едноактни пиеси. Някои от тях - драмата „Откраднато щастие”, пиесата „Учител” и приказката „Сънят на княз Светослав” се играят и в наши дни. Превежда на украински произведения на Софокъл, Омир, Некрасов, Гогол, Глеб Успенски, Лермонтов, Салтиков-Шчедрин, Байрон, Шели, Гьоте, Хайне, Клайст, Лесинг, Юго, Зола, Марк Твен, Данте, част от „Песен на нибелунгите”, „Слово за полка на Игор” и др. Мащабна е и научно-изследователската му дейност: „Иван Вишневски и неговите творби” (1895), многотомната „Апокрифи и легенди из украински ръкописи” (1896-1907), „Студии върху украински народни песни”, „Галичко-украински народни поговорки”, „Свети Климент в Херсон, история на легендата” „Движението на Богдан Хмелницки в 1648-1649 г. в съвременната полска поезия” и мн. др. Член-кореспондент на Чехословашкото етнографско дружество (1905). Почетен доктор по руска филология на Харковския университет (1906). Литературното му и научно наследство наброява около 5 000 произведения, събрани в 50 тома. Франко е голям приятел на нашата страна: запознава обществеността в Галиция с историята на нашето Възраждане, превежда някои Ботеви стихове и хайдушки песни, проучва българската култура, поддържа тесни връзки с проф. Иван Шишманов и Петко Ю. Тодоров. Благодарение на това сътрудничество през 1896 г. в т.13 на българския „Сборник за народни умотворения” е публикувана Франковата статия „Притчата за еднорога в нейния български вариант”, а в Галиция се превеждат и издават идилиите на Петко Тодоров. Обикнал България, Франко иска да посети страната ни и дори да се засели тук, но всичките му постъпки (1895 и 1907) са осуетявани от правителството на Австро-Унгария. През 1908 г. заболява тежко и с двете ръце, но макар и с чужда помощ, продължава да работи до края на живота си. Умира в бедност - в разгара на Първата световна война, в Лвов, където е погребан - на погребението се стичат над 10 000 души от цялата страна. На български е превеждан още от края на 19 век. Негови творби превеждат Г. Бакалов, Гео Милев, Д. Полянов, Вл. Свинтила, Ив. Давидков, Петко Атанасов, Дона Минчева, Пенчо Симов, Стоян Бакърджиев, Иван Дойчинов, Димитър Методиев, Атанас Павлов, Христо Попов, Андрей Манолов, Кирил Кадийски (носител на наградата „Иван Франко”), Евгения Манолова, Пенка Кънева, Михаил Колесник. Франко е превеждан на немски, чешки, полски, руски и др. езици.

Публикации:

Поезия:

КОГАТО КЪС МЕТАЛ…/превод: Иван Давидков/ брой 26 февруари 2011

ИДЕАЛИСТИ/ превод: Пенчо Симов/ брой 42 юли 2012

НЕ СЪМ АЗ ВИНОВЕН…/ превод: Иван Дойчинов/ брой 173 декември 2024

Кореспонденция:

ПИСМА НА ПРОФ. ИВАН ШИШМАНОВ ДО ИВАН ФРАНКО/ превод и коментар: Ангел Тонов/ брой 122 ноември 2019

ПИСМА НА П. Ю. ТОДОРОВ ДО ИВАН ФРАНКО/ превод и коментар: Ангел Тонов/ брой 124 януари 2020