Владимир Винников

превод: Татяна Любенова

Изминаха повече от четири години от кончината на Вадим Валерианович Кожинов. А споровете и дискусиите около неговата фигура, творческото му наследство, малко е да се каже, че не утихват - те стават все по-остри и придобиват нов, мащабен смисъл. А такъв “живот след смъртта” - е може би най-хубавата съдба, която може да си пожелае човекът на културата. Но с какво е свързано това обстоятелство? Според мен, не само с обществената, критико-литературоведската или научна дейност на Вадим Валерианович, която, започнала още през 50-те години на ХХ век, в голяма степен никога не е прекъсвала. В края на краищата, и “тихите лирици”, и научните опоненти, и обектите на кожиновата критика ги няма, фигурата на Кожинов се оказва в епицентъра на сегашната “война на мнения” благодарение на две взаимносвързани обстоятелства. Едното от тях можем да признаем за напълно обективно, а ако е зависещо от нечия лична воля, то това е само в незначителна степен. Става дума за пълния “ценностен вакуум”, в който се оказа съветското общество в средата на 80-те години на ХХ век, и - природата не търпи празно пространство - който стана “бушон” за политическия и социално-икономически крах на СССР. На вълната на господстващия нихилизъм, преклонението пред “общочовешките” либерални ценности, особено в техния паричен еквивалент, и реактивния “консерватизъм”, на вълната на всеобщата митологизация на тези или други “образи на миналото”, Вадим Валерианович прави качествено, принципно различен избор. Това е избор не просто на учения и не просто на патриота на Русия, но избор, в голяма степен, великолепен, избор на мислител и воин - да пресъздаде адекватна картина на историята на нашата страна; особено там, където такава картина по някои причини отсъства: на най-ранните и най-късните й етапи. И това е второто обстоятелство, което прави Вадим Валерианович Кожинов, без преувеличение, една от централните фигури на нашата постсъветска история.
Резултатът от всеотдайната му повече от петнайсетгодишна работа се оказва колкото значителен, толкова и неочакван. От бездната на столетията пред нас се изправи съвсем друга Рус, съвсем различна Русия от тази, която ни беше известна от училищните и университетски учебници по история. Тази Русия не бе нито “ориенталски деспот”, нито “тюрма за народите”, нито “империя на злото”. Тази Русия бе цивилизация от особен род, наравно с европейската и китайската - народно “троично” общество на работници - войни - свещеници, органично, макар и не веднага приело православието, още в средата на Х век разрушило хазарското ханство на бреговете на Ра-Итил-Волга и по такъв начин върнало течението на великата и свещена европейска река в нейните благодатни граници. И тази Русия излиза през септември 1380 година на Куликовското поле да воюва не против хана на Златната Орда Мамай, а против Мамай - ногайският мракобесник, чиято мощ е поддържала практически цяла католическа Европа. По същия начин Русия на ХХ век, известна под името Съветски съюз, съвсем не е била “историческа аномалия”, а напротив - засега висшите проявления на нейната световно-историческа мисия, или по-точно е да кажем функция, се проявяват в дела от княгиня Олга, княз Святослав, великия княз Владимир, митрополит Иларион, Александър Невски, свети Сергий Радонежки, Дмитрий Донски, Иван Грозни - та до Владимир Ленин и Йосиф Сталин. Образът, иконата на тази Русия, проявена в историческата епопея, създадена от Кожинов, е всъщност и главният обект на разгарящите се дискусии. И това, че в тези дискусии враговете на Русия, често чрез ръцете и устата на нашата скръб, ликуване или патриотизъм, се опитват да дискредитират Кожинов лично (на принципа “Какво добро може да излезе от Назарет?”), за сетен път свидетелства какво значение има за нашето самосъзнание създаденият от него върху основата на най-новите исторически, археологически и архивни данни, образ на Русия като “надежда за света”.