Писателят Георгий Сомов за романа си “Венецът на певеца”

превод: Георги Ангелов

- В информационния бюлетин на “Лениздат”, в популярната поредица “Исторически факти и литературни версии” е обявено през тази година излизането на историческия Ви роман “Венецът на певеца”. Интересът към Пушкин в Русия не е преставал никога. На следващата година ще празнуваме 200-годишнината от рождението му. Наскоро в печата се появиха редица публикации за така наречения Таганрогски архив на Пушкин, за загадъчните му пророчества относно бъдещето на Русия, конкретно за нашето време. Така да се каже, Пушкин и сега е по-жив от живите… Как стигнахте до него, до опитите да обясните загадъчния му живот?

- Ще бъде по-ясно, ако започнем последователно. Преди четвърт век случайно ми попадна книгата на П. Е. Шчегольов “Дуел и смърт на Пушкин”. Впрочем, потвърждение, че нищо случайно не се случва в живота ни - иначе моят роман трябваше да излезе на бял свят под една корица с изследването на Шчегольов! Тогава бях увлечен до крайност от историята на Пушкиновия дуел. Дори просто преразказана, тя напомня устройство на пистолет: ако спусъкът е запънат и патронът е в цевта, не може да не последва изстрел. Засърбяха ме ръцете - да пиша, да пиша, да пиша… Но навлизайки в противоречивата заплетеност на Пушкиновия живот, разбрах, че трябва да се откажа от фаталната година. “Лице до лице лицето не се вижда!” В какво е непоправимата грешка на Юрий Тинянов? Той се заел да описва - не да пише! - Пушкин от бебешка възраст. Представяте ли си, ако Шекспир беше започнал трагедията на принц Хамлет от пелените?!.. Няма по-добър начин да се погуби настроеният от самата Съдба живот на поета.

Моят роман обхваща живота на Пушкин от края на 1829 до началото на 1833 г. Най-важният период. Тук е зародишът на трагедията. Около Пушкин се сменят битовите, психологическите, политическите и, разбира се, икономическите декори. Той е на 30 години. Младостта, минала в немилост и заточение, е назад. Някой от приятелите си е отишъл завинаги - Делвиг, някой е отпаднал от общуването, с някого приятелските отношения са се запазили… Трябва да се живее! Появяват се нови приятели, а с тях, естествено, и нови врагове! Той се запознава с току-що пристигналия в Русия Дантес. Накрая, твърдо решава да се ожени - “щастието може да се намери само по отъпканите пътища”. Поетът иска да живее в свой дом - уморил се е да гостува от един приятел на друг.

За първи път в руската историческа романистика разглеждам подробно историята на сватовството на Пушкин, взаимоотношенията с бъдещата му тъща - Наталия Ивановна Гончарова. Тези отношения са далеч от патриархалното достолепие, те по-скоро напомнят атмосферата от някои романи на Достоевски.

Далече от идилията и влюбването е и отношението на Александър Сергеевич към Наталия Николаевна. Поетът на световно ниво и девойката от обикновено дворянско семейство не са съвсем едноименно заредени полюси.

В романа са и образите на старите приятели на Пушкин - Пьотр Вяземски, Павел Нашчокин, Александра Осиповна Смирнова-Росет, Елизабета Михайловна Хитрова. Върху тях има не един отблясък от гения на Пушкин. Сами по себе си те са незабравими и самобитни.

Не можем да си представим онова време и без руския самодържец. Николай I в моя роман съчинява музика и само с появата си усмирява холерния бунт на Сенатския площад. Това е малко необичайно, но затова пък напълно съответства на историческите факти.

Немалко място в романа е отделено и на двамата бъдещи убийци на Пушкин, двама масони, барони - така се стекли обстоятелствата! - Жорж-Шарл д’Антес и Теодор-Борхард-Анна фон Хекерен де Беверваарда, нека имената им звучат за потомството изцяло. Бащата на Жорж д’Антес е гросмайстор на една от водещите масонски ложи на Франция, към високите масонски степени принадлежал и Хекерен. Преписвач на скандалните анонимни писма и шутовската диплома, изпратени на Пушкин и на най-близките му приятели, бил княз Пьотр Долгоруки, светски прякор - Банкаль (Куцият). Пушкин загива, защитавайки от извратените природното си мъжко чувство.

- Георгий Павлович, защо в романа си не стигате до дуела?

- Даже на хартия, реконструирайки в своето въображение случилото се, не се вдига ръката ми за втори път да убия Пушкин.

- Както става ясно, романът Ви е написан отдавна, но едва сега, с усилие, той намира пътя към читателя. Каква е причината?

- Романът ми беше написан през 1976 г. С искреното си желание да стигна до истината тогава не бях подходящ. Макар че покойният Георгий Макогоненко, голям историк на руската литература от XIX век, още тогава препоръча романа за печат. Сега, спомняйки си онова време, мнозина проклинат цензурата. Не, по-силна от всяка цензура в изкуството винаги е била клановостта с нейния главен принцип: “всичко е завладяно, за всичко е платено!”

Успях да пробия с четене на глави от романа си по градското радио. И знаете ли, колкото и да е смешно, Западът помогна, по-точно - Америка. Неизвестно по какви пътища попаднал там, романът ми на глави беше публикуван през 1980 г. в “Новый журнал” (Ню Йорк). Това списание е основано от масона Марк Алданов след войната. Но не беше особено политизиран, в него печатаха Бунин, Цветаева, Пастернак, Набоков, Зайцев. Самият аз научих за публикацията десет години по-късно, когато някои от познатите ми благоволи да ми донесе зад океана няколко екземпляра. “Ръкописите не горят” - вярно е, но са способни да бродят по най-непредсказуеми зигзаги.

- Георгий Павлович, позволете и ние да направим примка. Говоря за така наречения “Таганрогски архив” на Пушкин. “Нов Петербург” първи повдигна тази тема - в брой 17 за 1997 година. Какво ще кажете за това?

- Да, запознат съм. Първата публикация за този архив беше в списание “Наука и религия”, брой 8 за 1995 година. Това беше молба за помощ от загиващото в Таганрог хранилище на ръкописи, не само на Пушкин, отчаяно обръщение към столичните учени. Но нашите учени учеността ги хапе като въшка - нито един не реагира! В музея на Пушкин видях и знаменитото списание “МИГ” - Таганрог, брой 2, 1993. Безспорно, публикациите са интересни, но няма нито едно ксерокопие на оригиналите! И това в наше време? По-нататък: по думите на “МИГ”, Пушкиновата папка съдържа документи, писани на френски от ръката на Пушкин. Това са математически таблици, в които са изчислени необикновените събития, които трябва да станат с историята на Русия - пророчества и анализи. Обхващат около 5 000 години и са много, МНОГО подробни, някои етапи се уточняват до деня от седмицата. Добре, сега си представете първата трета на XIX век - имали са на разположение само едните сметки! Ако Александър Сергеевич лично, с гъше перо е извършил цялата чернова работа по съставянето на споменатите таблици, всички пресмятания, физически не би му стигнало времето да напише “Руслан и Людмила”, “Евгений Онегин” и т.н.

Мисля, че всичко се обяснява така. В лицейските години и няколко години по-късно Пушкин бил близък с масони от различни ложи. Тук няма какво да се гадае, самият лицей е изцяло масонско учебно заведение. По онова време в него са попадали и масонски книжа - “самиздатът” и тогава е бил на необходимото ниво! Пушкин ги ПРЕПИСАЛ. Само! Както е известно, масоните, съвсем като днешните икономисти, винаги са обичали да теоретизират фундаментално, с използване на математически таблици. Наистина, не ми е ясно за подобно прогнозиране откъде се взема точката на броене, но това - настрани… Когато Пушкин, възмъжавайки, се отдалечава от масонството и, възможно е, да е станал опасен за него, книжата били поискани обратно. Във всеки случай с това се обяснява неговото неочаквано посещение в Новочеркаск при атамана на донската войска Дмитрий Ефимович Кутейников през 1829 г. по време на пътешествието му в Кавказ. С голяма доза увереност може също да се твърди, че именно масонските книжа стават едната от причините за инспирирания през 1837 г. фатален дуел. Материалите, намерени през последните години, позволяват да се твърди това. Общоизвестно е, че масоните не прощават на отстъпниците, наказват ги със смърт, но да се докаже това сега относно Пушкин е трудно, доказателствата не са в пълен комплект. Бих се заел с тази тема само чрез формата на историческо изследване, а не като роман.

А. ИЛАРИОНОВ
Досие “РП”