Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

Почти половината от жителите на селцето носеха фамилното име К. и така или иначе бяха роднини.

Сред носителите на фамилията най-богат и съответно най-уважаван беше равинът Ашер. В селището той притежаваше мелница, маслобойна, куп малки дюкянчета и няколко магазина. Някои твърдяха, че има магазини и в града. В допълнение към всичко, равинът Ашер печелеше нелошо, заемайки пари срещу залог, получавайки от това и много висока лихва. При това, той беше много набожен и беше нещо като попечител на местната синагога и хедера - еврейското училище за момчета.

Синагогата и хедерът заменяха на местните евреи както впрочем и навсякъде в “границата на уседналост” абсолютно всичко: култура, образование, развлечения.

Тук обрязваха новородените, женеха се, събираха се, за да отбележат общите празници и просто да разменят новини. Пак тук измиваха телата на починалите и подготвяха покойниците в последния им път.

Не на всички роднини беше провървяло в живота, както на Ашер. Мнозинството от тях едва свързваше двата края. Това беше едва ли не главната особеност на селцето. Тук имаше твърде много евреи и твърде малко работа. От поколение на поколение евреите тук търпяха нужда, залавяйки се за всяка печалба. Но печалбата не стигаше за всички и те бяха готови да се гризат един друг и с който и да е за къшей хляб. Примирието настъпваше едва в събота. В този ден те всички отново ставаха роднини и съплеменници - богоизбран народ.

Но дори в събота, в синагогата, социалният статут на всеки се виждаше ясно. На най-почетните места сядаха тържествено Ашер и синовете му. Зад тях се настаняваха по-малко богатите лавкаджии. Току до входа се тълпяха всички останали.

Жените се молеха отделно, в специално преграден ъгъл.

Всички без изключение евреи, идващи на съботната молитва, най-напред бързаха да изразят почитта си към равина Ашер.

Трябва да се каже, че освен най-близките му, в селцето не обичаха равина Ашер заради инатливостта и алчността му. В допълнение към всичко, Ашер обичаше да третира онези, които зависеха от него. Но всички покорно търпяха насмешките му, тъй като от една негова дума зависеше ще получи ли човек работа или напразно постоянно ще се моли на Ашер. Ще търгува ли или ще му се нaложи да закрие лавката си. Ще учат ли децата му в хедера или ще си останат напълно неграмотни.

Затова едва дошли в синагогата, всички евреи бързаха да изразят почитта си на най- уважавания човек в селцето. От страни би могло да се стори,  че всички те са дошли да се помолят не толкова на своя Бог, колкото на Ашер.

Те можеха да бъдат разбрани. Бог, всемогъщият и милостивият, беше далече, а стиснатият инатлив Ашер - тук, в тази синагога. И именно той, а не Бог решаваше кой ще спечели парчето хляб за семейството си, и кой ще се мъчи без него.

Първият, който предизвика всесилния Ашер, беше Пинхас, син на бротовчедката на Ашер Ривка. Тя беше рано овдовяла и сама отглеждаше двете си деца. Пинхас от дете се отличаваше с непокорен характер и пак от дете се прослави сред местните евреи като бунтар. Той категорично отказваше да ходи в синагогата, в хедера постоянно спореше с равина, за което неведнъж беше бит и наказван. Но побоите и наказанията изглежда само още повече го предизвикваха.

Пинхас рано прояви способностите си и една от тях беше умението му да рисува добре.

Изражение на таланта си той намери, рисувайки карикатури на равина, от което последният изпадаше в ярост и той заплашваше да изгони Пинхас от хедера и дори да го прати в затвора. Заплашваше да прати Пинхас в затвора и самият равин Ашер.

Но Пинхас не се укротяваше.

Освен това, той беше и драка и побойник и съседите често се оплакваха на Ривка от сина й - бунтар. Отчаяната майка се обърна за помощ към Ашер.

Равинът Ашер, за който Пинхас беше като трън в очите, го изпрати при своя племенник, собственик на обущарска работилница в града.

След като работи две години в работилницата, повъзмъжалият Пинхас напусна племенника на Ашер и постъпи на работа в местната печатница. Тук той се запозна с други печатарски работници и тези запознанства определиха целия му по-нататъшен живот.

 Своето образование той получи в работническите кръжоци. Учеше бързо, овладявайки грамотността и марксистката теория. След няколко години сам вече беше ръководител на един от работническите кръжоци.

Първата Руска Революция от 1905 година посрещна като ръководител на местната ядка на РСДРП (б). По време на събитията от 1905 година, Пинхас който беше станал Пьотр с фамилия Соколов, прояви своите извънредни организаторски способности, организирайки всеобща стачка, в която участваха всички работници от града.

Стачката бързо прерасна в стълкновения с полицията и в края на краищата, в града пристигна войска за потушаване на безредиците. Пинхас беше арестуван и следващите 12 години прекара на каторга и в заточение.

С началото на гражданската война в Русия Пинхас отново прояви необикновените си способности. Но този път като пълководец. Започнал гражданската като командир на работнически отряд, Пинхас я завърши като командващ армия при щурма на Перекоп.

По време на войната той успя да се ожени  за Дора, изминала с него като медицинска сестра целия път от Далечния Изток до Перекоп. През двадесета им се роди син, който съпрузите нарекоха Яков.

Но хроническото недояждане в детството, каторгата и войната не минаха за Пинхас безследно и той скоро почина.

Животът на Яков беше като на връстниците му по онова време. Той беше не просто пионер и комсомолец. Както и мнозинството от връстниците си тогава, той живееше с живота на страната си.

След завършването на училище въпросът за развитието му за него просто не съществуваше - той искаше да бъде военен като баща си.

Веднага след училище той постъпи в танково училище, което завърши точно в навечерието на Отечествената война.

Войната Яков издържа от първия до последния ден. За това време беше раняван три пъти. Бойното си кръщение получи в Белорусия, в първите дни на войната.

След контузия се върна в строя, воюва край Курск, войната завърши във Виена с чин майор.  

През есента на 1944 година танковият батальон под негово командване участва в бой по местата, където се беше родил неговият баща.

 ”Капитан евреин!”, радостно викаха оцелелите жители на еврейските селца, виждайки Яков.

След войната се ожени, роди му се дъщеря Ирина.

Отслужвайки 28 години в армията, Яков се пенсионира като полковник, но продължи да работи, вече в училище, като учител по история.

По това време дъщеря му порасна. Родителите не успяха, както се казва, да се огледат, и дъщеря им завърши училище и постъпи в институт. Тук тя срещна Виктор - бъдещия си мъж. С почти двуметров ръст, Виктор преди института беше отслужил 3 години в Северния Флот. Той се открояваше в института с жизнерадостния си характер, способности и значителни спортни постижения. Още на 16 години беше станал кандидат-майстор по многобой.

Когато Ирина учеше във втори курс, те се ожениха. Виктор вече беше завършил политехническия. Скоро Ирина роди син, когото в чест на дядо му нарекоха Яков.

След завършването на института, Виктор бе разпределен в Белорусия.

Тук той стремително дори не се издигна, а направо полетя по стълбата на кариерата.  

Още ненавършил 30 години, стана главен инженер на едно от най-големите предприятия в републиката.

Докато старците спокойно старееха, те всяко лято приемаха внука си, или навестяваха, както те се изразяваха, “децата”.

Всичко беше добре и всички бяха щастливи.

Но тогава гръмна перестройката.

***

Равинът Ашер благополучно преживя Втората световна война. Като по чудо, той винаги успяваше да избегне всички бедствия и сътресения.

Погромите, чак до края на гражданската война, като вълни заливаха еврейските селца.

В един от тях загина и майката на Пинхас. Но равинът Ашер винаги излизаше сух от водата. Беше ли това случайност или пък закономерност - не е ясно. Погромниците грабеха и убиваха най-вече или бедняци, или “бизнесмени” средна ръка.

Имуществото на Ашер няколко пъти пострада, но независимо от това, той постоянно забогатяваше.

След революцията селцето се озова в територията на Полша. Но за Ашер, както впрочем и за живеещите тук евреи, това не промени почти нищо. Селцето остана на мястото си, начинът на живот си беше същият.

Равинът Ашер богатееше, големите си синове той изпрати да учат за адвокати във Варшава, а най-малкият работеше при него като управител на обширното стопанство на баща си. Най-големият син стана адвокат и в средата на 20-те се изсели в Берлин.

Средният не завърши, също се изсели в Берлин, където стана функционер на местната ционистка организация. Така те живяха, докато по тези места не дойде съветската власт.

Тогава Ашер изчезна заедно с цялото си семейство.  Всичките му заводи и магазини бяха национализирани. В селото беше открито училище, започнаха да строят тухларски завод…

Но започна войната. Немците събраха евреите от окръга в селото и го превърнаха в гето. Председател на Юденрата стана равинът Ашер, внезапно появил се след напускането на комунистите. Неговият син стана завеждащ полицията на гетото.

Като председател на Юденрата Ашер стана могъщ като никога преди. От него сега зависеше кой ще живее и кой ще умре, защото именно на него немците бяха възложили да съставя списъците за депортация, организацията на работата в гетото и извън него, контрола върху разпределението на продоволствията, накратко - всичко, от което зависи човешкия живот.

От сина му се страхуваха не по-малко. За бърза разправа той организира своя полиция от бившите членове на местната ционистка организация. От главорезите на Мордехай жителите на гетото се страхуваха повече отколкото от есесовците.

В края на войната немците решиха да унищожат гетото, а останалите евреи да депортират. По пътя към лагера на смъртта, влакът неочаквано спря и от него свалиха 500 души, най-вече млади хора, макар, че имаше и няколко възрастни.  

Сред възрастните беше и равинът Ашер, а сред младите синът му Мордехай със своите бивши подчинени от юденратовската полиция - общо 30 души.

Всички те бяха натоварени на камион и изпратени в неизвестна посока….

Тук следите на равина Ашер и семейството му се изгубиха за известно време.

Но през 1946 година Ашер със синовете си изведнъж се появи в Светата земя.

След създаването на държавата Израел, най-големият му син стана съветник при канцеларията на министър-председателя, средният - крупен функционер в Сохнут, където завеждаше отдела още от битността си в Германия. Там той живя чак до Втората световна война… Най-младият - Мордехай получи длъжност в местния профсоюз.

Тук работи до пенсионирането си.

Но и след него, както и преди, активно участваше в политиката. От уважение пред заслугите му, кметът на това тихо градче в самия център на страната го надари със синекура във вид на отговорник за абсорбцията на новите имигранти. И както някога баща му беше бог и цар за евреите от селцето, така и Мордехай стана главната персона за пристигащите в началото на 90-те хиляди нови имигранти.

При него отиваха старци, незнаещи езика и по-млади, молейки го да им помогне с работа.  Всички тези инженери, учители, учени му носеха  своите дипломи и справки, потвърждаващи трудовия им стаж, но на Мордехай, както впрочем и на чиновниците във всяко друго ведомство, всички тези бумаги бяха ненужни.

Трябваха му метачи, хамали, работници на строежи.

И тези метачи и хамали с висше образование бяха колкото щеш.

***

Ако някой година по-рано бе казал на Яков, че някога ще остави своята Родина и ще се пресели в Израел, той би го нарекъл луд или провокатор.

Но внезапно всичко, в което беше вярвал и за което беше живял, бе буквално за час поругано и стъпкано. Бившите спекуланти и безделници станаха изведнъж уважавани хора, диктуващи на всички как да живеят в новия живот. Партийните бонзи на всички нива имаха общ пай с тях. Млади и енергични момчета и момичета от елитни московски семейства твърдяха от телевизионните екрани, че всичко, на което бе служил и за което бе живял Яков, е било лошо, и че съвсем не той и неговите другари от полка са победили в онази война, и че истината е била не с тях, а с онези, от които те бяха защитавали страната си. И че всичко, което бе строил, само е укрепвало престъпния режим, изучил тези прорицатели.

Яков отдавна беше пенсионер, когато всичко изведнъж рязко се промени. Животът се концентрира около телевизора, който обещаваше изобилие, благоденствие и щастлив живот. Той гледаше грижливо отглежданите физиономии на архитектите и идеолозите на перестройката и вътре в него всичко кипеше.

По телевизията всичко беше красиво, в действителността се налагаше да купуват с талони продукти от първа необходимост. А от магазините беше изчезнало дори най-необходимото, стана рисковано да се излиза на улицата… И веднъж децата обявиха на родителите си, че заминават.

Той отдавна чакаше тази новина, затова думите на дъщеря му почти не го изненадаха.

Старците нямаха избор.  Започнаха грижи по събирането на документи, справки, продаването на апартамента… Яков опакова албумите със стари снимки, бойните си награди, купчината грамоти и дипломи, а децата по това време тичаха по справки, по оказионни магазини, продавайки книги и вещи, покупката на които така ги радваше някога.

В началото на 1991 те застанаха на стълбата на самолета заедно със стотици други.

И ето го накрая Израел, апартамента под наем, търсенето на работа, купуването на всичко необходимо, споровете за семейния бюджет, който колкото и да го режеш, все не стига.

Виктор заработи в завод, Ирина - като касиер в супер. Внукът тръгна на училище.

След година децата взеха заеми и купиха апартамент, макар и не нов, но затова пък в престижен район, в самия център на страната.

Виктор отдавна беше погребал мечтата си, че някога отново ще работи като инженер. Но той реши да живее за сина им, работеше тежка работа на две смени и на двамата с жена му заплатата стигаше напълно, за да изплащат заемите, да плащат сметките, да купуват всичко необходимо за сина, а в почивните дни, ако имаха сили, да пътуват със собственния си автомобил, за да се любуват на местните красоти, които бяха в изобилие.

Но Виктор получи травма на работа. Травмата беше сериозна. Не можеше да работи повече физическа работа. Но всичките му опити да си намери работа ако не като инженер, то поне по-квалифицирирана от онази в завода не доведоха до нищо. Докато една след друга минаваха медицинските комисии, се наложи да живеят на заплатата на Ирина и помощта на родителите, понеже заплатата на касиерка не стигаше за живот в центъра на страната.

В тази суета, сред непривичния и чужд живот, Яков се чувстваше напълно безпомощен поради невъзможността си да помогне на децата. По стар съветски обичай, той търсеше онзи или онези, които отговарят, в случая, за тяхната адаптация, която тук се наричаше абсорбция.

И такъв човек тук имаше. В градската община, в която той се засели със семейството си, отговарящ за абсорбцията беше някой си Мордехай - старец с крив нос и белезникави очи.

Разбирайки фамилията на Мордехай, Яков отиде при него и му каза, че неговият баща е имал някога същата фамилия.

Старецът внимателно се вгледа в Яков.

- А откъде е бил родом баща ви? - недоверчиво навеждайки се, попита Мордехай.

Малко по малко се изясни, че те са, макар и не родни, но братя.

Но научавайки за своето роднинство, Яков не почувства топлина в погледа на Мордехай и сам не изпита роднински чувства към внезапно появилия се брат. А най-важното Яков не смееше да признае дори пред самия себе си. Това беше дълбокото презрение към такива като Мордехай, неграмотни, амбициозни парвенюта от “границата на уседналост”. Яков отдавна чувстваше почти неприкритата ненавист към себе си и такива като него от страна на Мордехай и подобните му. Тогава, той можеше само да се досеща за причините за тази ненавист.

- Седни! - изведнъж минавайки на ти, покровителствено се обърна към Яков, стоящ вече прав от четвърт час, Мордехай.

Той заразпитва Яков за него и живота му, а после дълго говори за себе си.

Мордехай с гордост разказваше как цял живот е помагал на всички и го прави и сега.

Имаше специални приемни часове в личния си кабинет, където се събираха по 10-15 души. Той се обръщаше към един от дошлите, после изведнъж прекъсвайки го, се обръщаше към друг и не доизслушвайки го, към трети… Като следствие всички говореха едновременно, а Мордехай извисявайки се над тях, даваше някакви указания ту на секретарката си, ту на посетителите. Днес Мордехай беше сам. При него рядко идваше някой.

Яков изобщо не разбираше защо учени, лекари и учители не могат да работят в Израел нищо друго, освен като боклукчии или черноработици на строежи, с което и предизвика яда на Мордка.

- Израел не ти е Русия - важно каза Мордка.

“Това съм го слушал неведнъж” - тъжно си помисли Яков, но не се издаде и продължи да слуша.

 - Вие не знаете езика и после, образованието ви не е такова, както тук - наблегна Мордехай, който не беше учил никъде, освен в магазина на баща си - А и не е тайна, че мнозинството от дипломите ви са купени - ехидно се озъби Мордехай.

Той говореше на руски със силен акцент, но много уверено.

Кръвта нахлу в слепоочията на Яков, но той отново се сдържа.

После Мордехай отново дълго разказва за себе си и семейството си, как винаги и на всички помагали и как той помага и досега.

Тази среща беше триумф за Мордехай. Струваше му се, че е чакал този момент цял живот, когато тази ненавистна, могъща империя, причина за неговия извечен страх, на фона на който се е чувствал толкова малък, е поставена на колене, а неговият брат и такива като него сега са безпомощни като деца и зависят от него и той, Мордка, влиза в ролята на учител, благодетел и господар на съдбите…

Накрая Яков не издържа и напомни за целта на посещението си.

Мордехай нищо не отговори, гледайки Яков от упор.

Яков се надигна,  за да приключи този неприятен разговор, но Мордехай неочаквано го спря.  

 - Сега съм зает - каза той - но в шабат ще дойда и ще можем да поговорим. Може би ще мога с нещо да помогна.

На Яков му се искаше да каже, че от нищо не се нуждае, но замълча, спомняйки си за зетя…

Мордехай се появи, както бе обещал в шабат заедно с жена си и още две старици -също като него  господари на съдбите на новите емигранти, но от друго ведомство.

Една от стариците, с къси ръчички и крачета, приличаща на издута табуретка, беше някаква важна чиновничка в министерството на здравеопазването, макар че някога бе завършила селскостопански институт някъде в Средна Азия.

Гостите много разказваха за себе си и за това как трябва да се живее в Израел и по ситите им, тлъсти лица се виждаше, че вярват във всичко, което говорят. Буквално през няколко фрази те се обясняваха в любов към Израел и заявяваха, че най-висше щастие за тях е да живеят сред евреи. На домакините те гледаха така, сякаш бяха пленени войници от победена армия или гладни бежанци от страните от третия свят. При това гостите с удоволствие пускаха шегички по адрес на “руснаците” и “покойния” Съюз.

Беше ясно, че тази тема харесва на гостите.

 А Яков ги гледаше и не можеше да се отърве от странното чувство, че му напомнят пуяци. В тях наистина имаше нещо много пуешко: тлъстите шии и бузи бяха в явна дисхармония с малките, затлъстели очички; малките глави и огромните кореми, късите тънички крачка - при цялата им надутост се създаваше усещането за карикатурност на ставащото. Яков неволно си мислеше какво предизвиква това  сходство и се губеше в догадки. Может би заради тяхното пристрастие към пуешкото? Яков изведнъж се хвана да мисли, че тези хора му са дълбоко антипатични.

Веселбата на гостите наруши Виктор, отбелязал на една от фразите на гостите за Съюза, че е бил директор на предприятие, което по своята площ е било по-голямо от целия Израел. След това веселието на гостите спадна и скоро те се застягаха.

Когато Ирина напомни на Мордехай за мъжа й, той се намръщи:

- Днес е шабат, хайде в неделя, по-близо към края.

Приготовените от Ирина справки и резюмета нито той, нито спътничките му дори не погледнаха…

Мина следващия шабат и още един шабат. После започна Песах- еврейската Пасха.

И ето, че Мордехай изведнъж се появи, позвъни по телефона и покани цялото семейство на вилата си - да отбележат празника.

Положението на семейството междувременно ставаше все по-отчаяно.

Здравето на Виктор не се подобряваше, комисиите засега не бяха взели никакво решение, а заводът, в който работеше Виктор, не бързаше да му изплати компенсация.

За помощ също нямаше към кого да се обърнат. Единственият им роднина в Израел беше Мордехай.

На вилата на Мордехай се бяха събрали неговите деца и внуци. Тук се и срещнаха за първи път децата и внуците на двамата братя. Според еврейския обичай, в богатите семейства на голям празник е прието да се канят бедни роднини. Този път подобна роля бе отредена на семейството на Яков.

Дъщерята и зетят, внукът на Яков и самият Яков седяха в ъгъла и се чувстваха именно като бедни роднини. С тях никой не общуваше и дори изглеждаше , че не ги забелязват. В края на краищата, дъщерята извика такси и заедно с мъжа си и сина си замина вкъщи.

Тази среща окончателно определи отношението й към Израел и тя реши, че за нищо няма да остане тук.

А Яков си помисли тогава:

“Защо напразно да блъскам по затворена врата? Войната отдавна беше свършила, но ненавистта и враждата бяха останали. И победител в тази война не беше той, а Мордка”.

Така мислеше старецът. През всичките тези години, когато се рушеше привичният живот, един от строителите на който беше и сам той, Яков  се чувстваше като войник, предаден от командирите си. Децата му и той с тях  изхвръкнаха от опустошеното гнезда. Тогава им се струваше, че към новия живот. Но този нов живот се оказа мерзка старица от бедно еврейско селце.

Той изведнъж си спомни разказите на баща си за живота в еврейското селце, които му беше преразказвала неговата майка. За хедера с неговия полуграмотен, злопаметен равин, многодетното, гладно семейство в спарената селска къща, майка му, валяща се в краката на самодоволния, дебел равин с молби за децата. Майка му разказваше, че баща му е ненавиждал селцето от цялото си сърце. То било за него символ на нищета, унижения и безизходица, и целият живот на баща му бил война срещу този стар живот.

 Колко сили, колко животи бяха отдадени, за да се измъкнат от гетото и ето, че сега, на стари години, той отново се оказа в гето. Какво чакаше тук децата му, внуците му? Пред него изведнъж отново се появи ухилената физиономия на Мордка.

И тогава той твърдо за себе си реши, че неговите деца няма да живеят тук.

***

Минаха четири години. Практически всеки ден Израел изтръпваше от взривове. Опияняващото самодоволство от усещането за империя се изпари и вместо него настъпи тежкият махмурлук. Вече почти никой не си спомняше за съвсем неотавнашното величие, началото на което бе сложено през 67-а.

Яков по старчески прекарваше вечерта пред телевизора, който съобщаваше подробности от поредния взрив. В това време зазвъня телефонът. Вместо глас, Яков чу отчаяно ридание. Това беше Мордехай. Яков се опита да успокои брат си и същевременно да разбере какво се е случило.

Накрая до него достигна страшния смисъл от откъслечните фрази на брат му -  внучката му беше загинала днес, по време на взрива в някакво тел авивско кафе.

Разказвайки на дъщеря си за случилото се, Яков, като че ли извинявайки се, добави, че трябва да отиде при него.

Докато Яков говореше, на лицето на дъщеря му не трепна и мускул.

- Ще остана  с Витя, той е болен - накрая отвърна дъщеря му.

- Все пак той е мой брат, а и всички тези взривове са наша обща беда - пак като че извинявайки се, каза Яков.

Изведнъж лицето на дъщеря му се покри с червени петна от гняв:

- Защо тогава, когато го молех със сълзи на очи, едва ли не на колене, когато бях отчаяна и Виктор не можеше да става от леглото, защо тогава те дори не показаха съчувствие към нас?! А сега ти искаш да ходиш да ги утешаваш?!.. Поне спомни си как гледаха тогава на нас, там, на вилата на Мордка и тук, вкъщи! - извика дъщерята.

- Все пак ще отида - каза Яков.

Тъй като автобус не се движеше до вилния район, Яков взе такси и замина при брат си.

Когато той влезе, Мордка неподвижно седеше на пода, а жена му си скубеше косите и даже не виеше, а някак зловещо ревеше. Синът Мотка с окаменяло бяло лице, на което не беше останало и следа от вечния загар прегръщаше жена си - безутешната майка на загиналото момиче. В ъгъла седяха разплаканите, притихнали деца.

Яков седна до брат си. Така той остана двадесет минути до него, но все не намираше думи за брат си. Пред него седеше отслабнал, плешив старик с възпалени очи, шепнещ под носа си някакви неразбираеми думи.

 А Яков все седеше до него, ненамирайки нужните думи и все не се решаваше да сложи ръка на рамото на брат си.

август 2003