Влад Ривлин

превод: Татяна Любенова

След 27 години в армията възрастният майор, със своята жена-еврейка и вече пораснали деца, пристигна в Израел.

Работа те започнаха почти веднага - още на третия ден след слизането от самолета. Работеха всички: и той, и жена му, и децата, които съвместяваха работата с училището.

Той умееше всичко и затова веднага намери работа в един гараж. Плащаха му доста по-малко, отколкото на местните, но повече, отколкото на израелските араби, работещи редом с него, и значително по-високо, отколкото на арабите от Газа, които се трудеха тук до своите събратя от Тайбе (арабски град в Израел).

Заплатите им стигаха, за да могат да си позволят да живеят в центъра на страната, наемайки тристайно жилище, за плащане на консумативите и за всекидневното пазаруване, като понякога си купуваха не само необходимото, но и неща, които просто им се искаше да имат. С една дума - да живеят.

Всичко би било много хубаво, но жена му, която работеше в старчески дом, пренатовари гръбнака си и сега сама се нуждаеше от постоянна грижа.

Жена му тук имаше многолюдна рода, която майорът недолюбваше особено. И не толкова заради това, че са евреи. Тези от роднините на жена му, които живееха в Израел отдавна, гледаха на тях като на бедни роднини, с явно превъзходство и даже не се опитваха да го скриват. Когато пристигнаха, Ева искаше да имат добри отношения помежду си. Но роднините й ги приеха доста хладно. Те носеха в себе си някаква патологична ненавист към всеки, който е пристигнал по-късно от бившата родина. Понякога дори изглеждаше, че ги свързват не толкова родствените връзки, колкото ненавистта. Ненавист към арабите, руснаците и въобще към гоите.

Ненавиждаха ги задружно и с някакво удоволствие. Него те не наричаха по никакъв друг начин, освен генерал-майор, влагайки в това обръщение гавра, сякаш той си нямаше собствено име. С това “генерал-майор”, произнесено с особена интонация и с особено подчертаване, родствениците изливаха своето злорадство на дребни хорица, изведнъж почувствали се значими.

Те злорадстваха над гибелта на великата държава, изведнъж усетили се могъщи. В  стремежа си да принадлежат към победителите, те даже и с децата си говореха само на иврит. Понякога Андрей едва се сдържаше да не удари с юмрук тези сити, лъщящи от самодоволство физиономии на молдовски спекуланти, изчезнали своевременно от Съюза, за да не попаднат в затвора. Той никак не можеше да разбере как тези хора се оказаха изведнъж победители, а той, войникът на велика армия, защитникът на велика държава - победен.

Среден на ръст, суховат и жилест, с широки скули и почти посивял, той не се вписваше в местния колорит. Неговите големи, със стоманен цвят, очи и упорита брадичка, му придаваха твърде уверен вид, но погледът му беше странен, сякаш някой беше изпил светлината му. Той се взираше в заобикалящия го свят и не можеше да си представи колко ще живее тук. Новата действителност му напомняше видяното в Афганистан и републиките на Средна Азия. Такъв чужд свят!

Единственото, което осъзнаваше напълно ясно, беше, че неговото място не е тук. Но нямаше къде да се върне обратно, а да търси хубав живот зад морета и океани, и то с болна жена, би било твърде ненадеждно. Всички около тях се опитваха да се впишат в обкръжаващата ги действителност, учеха различни изрази от новия за тях език, опитваха се да усвоят интонацията и маниера на говорене на местните. Безпокояха се за квартирите си, колите си, допълнителните заработки. А на него не му се искаше нито да се вписва, нито да се приспособява. Целият му предишен живот имаше смисъл. Така поне му се струваше сега. В новия - смисъл на живота бяха само децата. И само заради тях си струваше да живее.

Привикнал през живота си да разчита само на себе си, той и сега не се нуждаеше от никой и нямаше намерение да моли никого за нищо. “Най-малко тях” - с хаплива насмешка мислеше Андрей.

На 18 години го призоваха в армията. Отслужил редовната си служба, той реши да не се връща в провинциалния градец на Саратовска област и остана в армията, постъпвайки във висше военно училище. През цялата си военна кариера нито веднъж не се усъмни в правилността на решението си. Тежките курсантски делници приемаше като нещо неизбежно и естествено и, за разлика от своите другари от доста състоятелни семейства, никога не бе и помислял за друга алтернатива. Той се гордееше с професията си, с това, че служеше на велика страна и че беше нужен на Родината си. В последния курс на военното училище срещна Ева, която учеше по това време в педагогически институт. Андрей даже и не разбра тогава с какво му се бе понравила тъмнокосата девойка, с огромни изразителни очи и тънка талия. И сега, когато бе вече напълняла и поостаряла, той едва ли би могъл да си отговори на въпроса красива ли е тя и защо я обича. Никога не бе мислил за това преди и сега също не се замисляше. Просто я обичаше и мислеше за нея даже в най-трудните минути на живота си. А такива минути в живота му имаше много. Тя винаги му се струваше крехка, ранима и той я пазеше, както се пази скъп кристал.

Три месеца след първата им среща се ожениха и отдавна бяха отбелязали сребърната си сватба.

Животът не ги глезеше, макар и Андрей да се изкачваше твърде бързо по служебната стълбица. Пет години след завършване на училището той беше вече капитан. Службата му не беше лека. Случи се да работи в Туркмения. Оттук той през 1979 година, зачислен в челните съветски части, попадна в Афганистан. След половин година служба в ДРА го раниха тежко и следващата половин година лежа в болница. Признаха го годен за служба и той остана в армията. Другарите и колегите му по служба му предричаха бърза кариера като “афганец”, но това не се случи. Изпратиха го да служи в отдалечен гарнизон и като че ли забравиха за него. Така, както и за другите офицери-афганци, дослужващи заедно с него.

Можеше, разбира се, за нещо да помоли или даже да изиска, да настоява, но той никога за нищо не беше молил.  Нямаше да моли и този път. А когато започна перестройката, обещаваща съвсем скоро на всички светло бъдеще, той и неговите другари от полка се оказаха напълно излишни.

Отначало с интерес гледаше телевизията и даже започна да мечтае за новия живот, замисляйки се, че още е достатъчно млад, за да започне всичко отначало. Но действителността много скоро охлади пламъка му. Ясно усещаше разрухата около себе си, всичко наоколо се продаваше и разграбваше под сладките речи, леещи се от екрана.

Новият живот безцеремонно нахлу в съдбата им. А законите на този живот натъкмяваха старите господари. Тези, които изискваха от него вярност и след това, използвайки, го предадоха, захвърлиха го като ненужна вещ. Особено му действаше на нервите ламбадата, звуците на която се носеха буквално отвсякъде. Виждаше как унищожават страната му под звуците на лековатата мелодия и изведнъж много остро усети своята ненужност в този нов живот, който го изхвърли на сметището.

В 1992 година, когато вече нямаше нито предишната държава, нито армията и, те тръгнаха за “историческата родина” на жена му. Там заживяха уединено, с никой особено не се сближиха.

Затоплянето в отношенията с роднините настъпи неочаквано. Тежко се разболя лелята на Ева - майката на неин втори братовчед и им дотрябва болногледачка. Братовчедът започна да звъни често, няколко пъти дори идва. И Ева, жалейки старицата, прие да я гледа, готвеше и даже извършваше не много тежка домакинска работа, колкото й позволяваше болният гръбнак.

В навечерието на Пасха братовчедът ги покани на вилата си. Събрали се бяха почти всички роднини и колеги на братовчеда. Предпочитаха да общуват помежду си на иврит. Техните деца, вече не лошо владеещи иврит, сякаш изолираха връстниците си.

Андрей и Ева веднага усетиха отчуждението. Те сякаш бяха в изолирано празно пространство. Това усещане особено се засили по време на официалната част, когато се четяха молитви и се разказваха пасхални истории.

Те присъстваха, но не участваха във всичко това. Цялото им участие се ограничаваше с това, че бяха на масата и Андрей бе с кипа. И двамата се чувстваха неловко, но не се решаваха да станат и да си тръгнат. Когато официалната част завърши и започнаха отначало припряно, а после по-спокойно да се хранят на трапезата, присъстващите най-сетне си спомниха за своите роднини. Сякаш те предизвикваха в тях само една асоциация: за неевреи и бившата родина, на която всички бяха ужасно обидени. Много от присъстващите имаха висше образование, благодарение на което работеха в  Израел като лекари, адвокати и инженери. Някои даже бяха защитили научна степен до заминаването си. А и всички бяха работили там, в СССР, съвсем не черна работа. И, странно, колкото повече блага бяха получили, толкова по-силно я ненавиждаха. “Бившата родина”, или както те я наричаха - “доисторическата”, любувайки се при това на остроумието си.

Обръщайки се към него, те се шегуваха по повод “покойния Съюз”, интересувайки се какво слагат на масата и въобще какво имат на вилата “там” двамата с Ева. Андрей се държеше спокойно, като вълк, обкръжен от глутница кучета.  През цялото време на разговора нито един мускул не трепна на лицето му. Той слушаше общата дискусия и не произнесе нито една дума в отговор.

И едва когато някой от гостите се заинтересува от военната му кариера, защо е останал само майор, нали не е сред евреите, които не са били “допускани”, засягайки при това афганската тема и участието му в тази война, Андрей с насмешка подхвърли:

- Защо ви е да знаете живота на стария майор?

Без да бърза той стана от масата, помогна на жена си да стане и заедно с децата тръгнаха към изхода, гледайки пред себе си.

Известно време над масата тегнеше тишина. Никой от присъстващите не се опита да ги спре.