Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

Излизайки от автомобила си, Борис - добре облечен, подпухнал, висок мъж с енергично лице, хвърли към Ной - бездомника на около петдесет, живеещ на пиацата, поглед, пълен с негодувание и презрение.
Неканеният гост, безцеремонно заселил се на пиацата край луксозния дом, предизвикваше в Борис негодувание.
Борис не можеше да търпи такива като този скитник - безволеви паразити, нежелаещи да се трудят.
Самият Борис пристигна в Израел с масовата емиграция през деветдесетте, когато вече наближаваше четиридесет, с жена си и с двете си деца.
В началото той се залавяше за всякаква работа. После, когато дойдоха справките от Ерусалим с потвърждението на съветските дипломи, започна да разпраща навсякъде своите резюмета. Не веднага, но започнаха да го канят на интервюта.
Той обиколи цялата неголяма страна и накрая си намери работа като инженер.
Жена му работеше в училище и преподаваше химия, по-големият му син отби военната си служба в армията и сега продължаваше службата си вече като офицер.
Самият Борис отдавна заемаше висока длъжност в голямо предприятие и много се гордееше с това.
Двамата с жена му напълно можеха да се нарекат трудохолици. Те се стараеха да не пропуснат нито една възможност и печелеха, откъдето може. Жена му покрай основната си работа в училище  успяваше да припечели и във всевъзможните клубове за възрастни и деца, освен това даваше и частни уроци.
Борис излизаше по тъмно и се връщаше по тъмно.
Резултат на усилията им стана просторен дом в престижен район, два скъпи автомобила, удобна скъпа мебел и модерна електроника вкъщи. По празници те непременно летяха някъде на почивка, за да не се срамуват да отговорят, когато ги питат приятелите им къде са прекарали отпуската.
Те бяха още доста млади за това безкрайно надпреварване, в което заветната мечта бе стремежът да попаднат в средната класа и да се задържат в нея колкото може по- високо.
Това надпреварване беше за тях едновременно и стимул, и смисъл, и цел.
Независимо, че съпрузите работеха по цял ден, пари, за да водят начина на живот на средната класа, не им достигаха катастрофално.
Ту ремонт вкъщи, ту непредвидени разходи за колите, данъци, постоянни плащания за дома….
Те роптаеха срещу всички тези проблеми и работеха още по-усърдно, за да потвърдят статута си на успешни, състоятелни хора.
По право считаха себе си за успешно семейство и много се гордееха с това.
А скитника, наричан в предишния му живот Вадим, възприемаха като лично оскърбление, като храчка, предназначена за тях и всички честни труженици, на които се крепи този свят.
Той беше предизвикателство към техните идеали, техния мироглед, тяхното чувство за собствено достойнство.
И го ненавиждаха.
Първо, защото гледаше на тях, както им се струваше, пренебрежително, без дължимото уважение.
Второ, на тяхната философия на труда той противопоставяше своя собствена - тази на безделника и безотговорния човек.
И накрая, трето, защото скитникът философстваше и безделничеше за тяхна сметка  - за сметка на данъците, които те плащаха със своя кървав, тежък труд.
Скитникът философстваше и живееше както си иска за сметка на трудолюбивите и заети хора - за тяхна сметка!
При това, за разлика от другите скитници, Вадим пиеше съвсем малко и имаше доста спретнат вид.
Възможно и поради тази причина Борис и другите жители на дома си създадоха впечатлението, че скитникът живее леко и добре. Може би дори у тях се появи нещо като завист. Нали той живееше както иска. А може би го ненавиждаха, просто защото беше по-свободен в този живот от тях.

Пазачите на пиацата не го закачаха, защото им помагаше да се справят с наркоманите, на които това място също хареса, тъй като беше тихо и тук имаше вода.
Пазачите се опитваха да ги гонят, но без особен успех.
С идването на Вадим ситуацията коренно се промени.
Той гонеше наркоманите навсякъде и можеха да го извикат винаги в случай на необходимост на помощ, при това пo всяко време на деня и нощта.
За благодарност пазачите не го закачаха, а понякога дори му подхвърляха пиене и мезе.
Вадим  постоянно беше зает с нещо. На покрива на пиацата, където нямаше автомобили, той си бе направил нещо подобно на бунгало, което бе наредил като мечoк - бърлога.
За живота си той никога и на никого не разказваше, затова за него говореха рaзлични неща.
Едни твърдяха, че е бил учител, други - инженер, трети - съвсем друго.
Когато беше в добро настроение, Вадим общуваше с пазачите и споделяше с тях плановете си.
- Тук ще имам работилница, казваше Ной, по собственически оглеждайки ъглите на пиацата, тук ще си пристроя още една стая, - имаше предвид явно бунгалото си.
Той говореше напълно сериозно, а пазачите само се ухилваха, слушайки го.
Но, изглежда, това му беше безразлично.
Първият порив на Борис, когато видя скитника, беше желанието да помогне на нещастния. Борис се отнесе към него със съпричастие и започна да му рисува радостни картини от светлото му бъдеще -  работа, жилище, семейство….
Но скитникът в отговор на думите на Борис само се усмихваше, като човек, на когото е дадено да знае и разбира много повече, отколкото на обикновените хора и започна да говори за неизбежната гибел на този свят.
Според теорията на Вадим, светът в сегашния му вид бе обречен на гибел, следователно и всички усилия на Борис да се уреди в този живот бяха просто нелепи.
Това възмути Борис и оттогава той възненавидя скитника, който живееше с плащаните от Борис данъци, философстваше на тема несъвършенството на света и неизбежната му гибел.
Борис се опита да засрами скитника така че, както сам казваше, да го застави да поумнее, да си намери работа, да се ожени и накрая да се почувства човек.
Но скитникът на всички аргументи и увещания като и преди отговаряше, че няма никакъв смисъл да поумнява, да работи, да се жени, защото светът върви към джендема и гибелта му е неизбежна.
Това беше фикс идеята на Вадим - увереността в скорошната гибел на света.
Той беше погълнат от тази идея и вместо да си търси работа и жилище, изцяло се беше посветил на разработване на спасителен план.
Планът беше прост: трябваше да се измъкне оттук и да се добере до Тайгата, откъдето щеше да започне възраждането на човечеството.
Бе абсолютно уверен, че както и да се развият нещата, Тайгата ще остане.
Планът беше разработен във всички детайли.
Канеше се да построи сал или лодка, да стигне до Русия, а там….
Той щедро споделяше плановете си с пазачите и случайни събеседници, но съмишленици, както и преди, нямаше.
Изглежда, че спасението беше нужно само на него.
Благодарение на своите теории и планове, той получи прозвището Ной, който също в очакване на края на света строял ковчега си.
Ненамирайки разбиране, Ной изцяло потъна в построяването на своя ковчег.
Денем събираше празни бутилки и ги трупаше в бунгалото.
Празните пластмасови бутилки трябваше да станат основният строителен материал за сала.
Пазачите гледаха на усилията на Ной снизходително.
Но жителите на близките къщи начело с Борис се опълчиха срещу Ной и му обявиха истинска война.
Няколко пъти те разрушаваха бунгалото му, докато Ной събираше празни бутилки. Но това не подейства.
Ной се връщаше и възстановяваше разрушеното.
Тогава квартирантите се оплакаха на собственика на пиацата. Онзи обеща да изгони скитника, но после явно кой знае защо размисли.
Последната капка, препълнила чашата на търпението на квартирантите, беше стихията.
През нощта валя силен дъжд и бушува вятър.
А на сутринта небето се проясни, както и обещаха синоптиците, но внезапно от небето се стовари град с големината на едро грозде, който осакати всичко, което му попадаше на земята.
Навсякъде се чуваше звън на разбито стъкло, а автомобилите на откритата площадка бяха смачкани до един.
Ной, оцелял по чудо, изобщо не коментира това събитие, но на собствениците на обезобразените коли се стори, че тържествува - пророчеството му за края на света се сбъдваше…
Вечерта, когато Ной се канеше да си ляга в бунгалото, към жилището му се приближи собственикът на пиацата, съпроводен от двама пазачи и каза:

- Махай се оттук, докато си цял, иначе ще наредя на бойците си да те изхвърлят от покрива.
Собственикът също беше ядосан на Ной, като че ли той беше виновен за градушката и за всички неприятности, свързани със стихийното бедствие.
Ной не спори.
Събирайки вещите си, той ги пренесе на морския бряг заедно с вече почти готовия сал.
Лошото време внезапно се смени с изнурителна жега, въпреки зимния сезон.
Заедно с жегата върху града се нахвърлиха пълчища от някаква изключително агресивна  мушица. Мушицата буквално атакуваше всичко живо, като че ли се опитваше да изяде жертвата си жива.
Обитателите на жилищата и собствениците на офиси заеха глуха отбрана, затваряйки всички прозорци и врати.
Само Ной отпъждаше мушиците с усмивка, готвейки се да спусне на вода своя ковчег.
Морето, което довчера връхлиташе брега с триметрови вълни, сега беше тихо и ласкаво, като че ли викаше Ной.
Плажът беше пуст. Единственото свидетелство за присъствието на човека тук бяха вестниците, търкалящи се в краката на Ной  и предупреждаващи за възможното силно земетресение.
Отпъждайки мушиците, Ной натовари вещите си и спусна във водата сала.
Загребвайки с ръчно направеното си весло, той все повече се отдалечаваше от брега.
Небето беше чисто, а морето - тихо и ласкаво.