Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

Старите книги на руски език са валяха около боклукчийските кофи, образувайки безформена маса.
Дошли от девет земи в напълно друг свят, тук те са оказаха ненужни за никого и се озоваха на боклука.
Впрочем, на боклука те не попаднаха направо от самолета, а от апартамента под наем, където дълго време лежаха в големи чанти, от онези, които се използват за багаж.
За книги стопаните нямаха време.
То отиваше за устройване, работа и учене на чуждия език.
И затова единствените необходими книги бяха речниците и самоучителят на езика.
С времето за тях забравиха напълно.
Децата, научили чуждия език, общуваха сега помежду си само на иврит.
Родителите също се стараеха да не изостават от живота и минаха също с децата си на иврит. Не винаги при тях се получаваше гладко и понякога го объркваха с руски.
После се появи компютърът, а с него вкъщи и интернет, който заедно с вестниците, телевизора и филмите на касети, а после и на дискове, замени всекидневното свободно време.
За книгите си спомниха едва във връзка с преместването, което трябваше да се състои точно в навечерието на Нова година - през септември.
И тогава отново се появи въпросът какво да се прави с книгите.
“Казвах аз, че няма защо да се мъкнат тези тухли от толкова далече”- с яд си мислеше зетят.
Той гледаше трезво на нещата и още тогава, преди тръгването, се опита да убеди старците да оставят този, както се изрази, “баласт”. Тоест там, в собствената им езикова среда.
Тогава за тях все още даваха по нещо.
Времената, когато добрата книга беше дефицит, бе търсена навсякъде и се считаше за хубав подарък, отминаха безвъзвратно.
Бяха започнали да ги печатат в големи тиражи и те престанаха да бъдат дефицит и ценен подарък.
За всеки случай, той се поинтересува от цените в руската книжарница, но там за тях даваха по-малко, отколкото той би загубил за пътуването си до книжарницата.
Така книгите се оказаха на боклука.
Тук имаше стари мебели - дивани, столове и дори двойно легло.
Какво ли нямаше тук.
Тук-там се валяха мъжки и женски дрехи - кои в целофанови торби, кои просто като куп парцали: панталони, джинси, блузки, ризи….
Можеше да се видят стари електрически прибори и домашна електроника: скари, телевизор, екран за компютър.
Всички стари и ненужни вехтории съседстваха с току-що разопаковани картонени кутии, в които до скоро е имало нови телевизори, компютри, хладилници и какво ли не - неоспорим атрибут за повишаване благосъстоянието на населението.
Обичайна картина на наближаващите празници.
В навечерието на Нова година, отбелязвана тук през септември-октомври, хората изхвърляха старите вещи и си купуваха нови.
Някой се снабдяваше с нов диван, друг - с телeвизор или компютър.
На някого парите стигаха за нов автомобил, а друг дори се настаняваше в нов апартамент.
Но имаше и такива, които се налагаше да се задоволят със стари, при това чужди неща.
Старецът, живеещ наблизо и преживяващ като продаваше на арабите стари вещи от електроника до парцали, събра всички дрехи в огромни чували и ги намята в количката си.
После натовари и захвърлените от някого електрически прибори и без да бърза, пое с количката си нататък.
Книгите на руски останаха да лежат на земята.
На стареца те не бяха нужни.
Късно вечерта, когато всички съседи вече седяха вкъщи пред телевизорите или компютрите си, към сметта се приближиха няколко души. Придирчиво, доколкото позволяваше тъмнината, те огледаха мебелите, говорейки си за нещо.
Явно обсъждаха какво си струва да вземат и какво не. Езикът не можеше да се разбере. Той можеше да бъде руски, арабски, иврит и всеки друг.
Те подхванаха и като мравки помъкнаха леглото.
След известно време се върнаха, подхванаха още някои от мебелите и отново ги повлякоха.
На сутринта на земята лежаха само книгите на руски.
Всичко останало изчезна при новите си собственици.
Беше ранното утро на празничния ден.
Набожните евреи бързаха към синагогата и равнодушно минаваха край камарата натрупани книги, носейки кой в ръце, кой в специален калъф една-единствена книга.
Останалите не им бяха нужни.
После се връщаха от синагогата, вече без да бързат и отново напълно равнодушно минаваха край купчината книги на земята.
Вечерта, когато празникът свърши, улиците се оживиха, изпълниха се с народ.
Но до валящите се книги както и преди, не беше на никого.
И само местните дечурлига се опитаха да направят от тях клада.
Успяха само отчасти - огънят започна да се разпространява върху пластмасовите кофи и възрастните, подразнени от вонята на горяща пластмаса и мръсотии, наредиха на децата да го загасят.
Полуобгорените книги лежаха на земята край боклукчийските кофи до сутринта.
А на сутринта беше обикновен работен ден.
Почистването на града започна рано - градът бе буквално потънал в боклук.
Работниците бързо метнаха останките от книгите в боклукчийската кола.
Там изсипаха и целият останал боклук и продължиха по-нататък - чакаше ги много работа. Така приключи историята на книгите, родени в Русия и завършили своя живот в Светата Земя.

2010

ТОЙ И ТЯ

Те преживяха заедно 55 години.
Възхищаваха им се, завиждаха им.
Когато се оженили, тя е била на 18, той на 21.
Тя била стройна красавица с бяла кожа и гъсти, непокорни, кестеняви коси, останали й в наследство от прадядото етиопец.
А той бил млад офицер с мощни бицепси и великолепна осанка.
Често й се налагало да го чака, отначало от Халхин Гол, после от Финската, от която донесъл първите си бойни награди.
Той не можел да не се върне, защото Тя го чакала и Той знаел това.
Тежките армейски делници, войните и разделите само укрепили любовта им, правейки я още по-здрава.
Разделите действали на любовта им като ледена вода на нажежена стомана.
Понякога му се струвало, че дори смъртта не може да попречи на любовта им.
Той се сражавал винаги отчаяно - за нея, за родените от нея деца, за Родината, която му доверила на него - момчето от бедно еврейско семейство от украинско селце - своята чест и съдба.
И Той винаги им бил верен - на своята Родина, на любимата жена, на децата си.
Нарушил клетвата си само веднъж. Не можел да не я наруши. Тогава, през есента на четиридесет и първа, на трофеен мотоциклет носейки се на пределна скорост там, откъдето трябвало да се евакуират неговите жена и деца.
Имал само половин час. Влетял у дома и, видял, че любимите му хора ги няма, облекчено въздъхнал: -Успели са!
Те оставяли родните места, затрупвайки ги с тела на немски войници и изкорубена техника, доказвайки тогава за пръв път на целия свят, че немците могат да бъдат победени. А после следвал дългия път на Запад, през гета и лагери на смъртта, където местните евреи, виждайки го, радостно викали: съветски офицер-евреин! Значи са спасени! И нямало тогава за тях нищо по-мило от червените звезди върху пилотките на неговите бойци.
Когато се върнал, това била най-щастливата им среща.
И те вече никога не се разделили и били щастливи, независимо от всичко.
И нямало за тях нищо по-мило от мъничкия едностаен апартамент, където живели шестима, докато той учел в Академията.
После бил нелекият живот по гарнизони, където Тя сама носела вода и въглища за печката и в продължение на дни чакала своя Командир с винаги топла храна.
Те щастливо заживели в своя просторен, хубав апартамент, когато и двамата били над четиридесет.
Всичко това е било преди мен.
А аз запомних само как те стояха на балкона на дома си, притиснати един към друг като гълъби - бял като сняг старец-генерал, със същите огромни като в младостта му бицепси, и неговата остаряла другарка, съхранила следите на някогашната си красота.
Те се гледаха с такава нежност, сякаш си говореха, без да произнасят и дума.
Такива съм ги запомнил.

ВЕЧЕ БЕЗ НАС

Изглежда е от възрастта. Или от времето. Не спиш или мечтаеш и по вълшебен начин внезапно си отново в младостта, с нейните надежди и разочарования, безгрижие и преживявания.
Отново си там, където животът едва започва, където ние, пристигналите в тази страна за европейско образование, нощем работехме като пазачи и сервитьорки.
Където се събирахме в почивките между лекциите, криейки се от жегата в сянката на маслините, или седяхме след лекциите, на особената израелска трева, отгледана в парници и вкоренена в мъртвия камък на пустинята. Тук се шегувахме, състезавайки се в остроумията, разменяхме новини, споделяхме планове за бъдещето, живо обсъждахме какво ще правим в близките почивни дни.
Тогава не чувствахме нито изнурителните нощни смени, нито маратоните на лекциите, лабораторните занятия и изпитите и само мърморехме по повод на неудобното разписание, или на неща от този род.

Поразително, но тогава не ни стигаше времето: и за тридневен поход по скалите на Юдейската пустиня, и за риболов в Кинерет, и дори за екскурзия до Синай. Често по време на съботите печахме шишкебап, който поливахме с вино.
Събирахме се на 7 километра от града.
До там стигахме както можем: кой на велосипеди, кой - пеш.
Това стана нашата добра традиция - съботния шишкебап, виното, веселите изненади и различните комични ситуации, част от които създавахме сами, а други се случваха от само себе си… Сега това е подобно на хербарий, в който вместо листа има спомени.
Но тогава това беше началото на нашия живот, с неговите приятелства, първи флиртове и общи надежди и мечти.
Мина година, после втора… Флиртовете прераснаха в сериозни романи, а приятелството изглеждаше завинаги трайно свързано със съвместната служба в армията.
Както и преди, ние ходехме на походи, а в съботите печахме шишкебап.
Но… вече по рядко и не всички.
Ето, отшумяха първите сватби.
Всички заедно отпразнувахме раждането на първите си деца.
Някои от тези, които отидоха в армията, така и останаха на служба.
Някой си намери работа в банка. Някой зае място в офис.
Постепенно, един след друг, започнахме да сменяме обществения транспорт и велосипедите със собствени автомобили.
И ето, един се премести зад океана, друг - обратно в Русия.
Някой има корем, някой - плешивина, някой е сложил очила.
Общуването ни, също в духа на времето, постепенно стана виртуално .
Електронната поща и интернет-телефонът, с помощта на които може да се общува като “на живо”, или в най-лошия случай, да се разменят снимки с отлично качество или семейно видео, направиха незабележими и разстоянията, и промените, които са станали с нас.
Започваш да забелязваш тези промени едва тогава, когато случайно внезапно се окажеш там, където заедно сме пекли кебап. Сега тук е един от новите райони на града.
Или щом отново внезапно се озовеш в университета, където всички ние някога се срещахме и където сега тържествено връчват университетските дипломи на нашите деца.
Тук всичко е същото, както и тогава.
Същите маслини. И пак така седят в сенките им студенти, които в почивките между занятията обсъждат свои неща.
Всичко е същото, както и тогава. Но вече без нас.

2009

ЦЪРКВА

Бях на 5, когато за първи път видях Църква.
Беше мрачен януарски ден.
С родителите ми вървяхме по една от улиците в центъра на града и всичко наоколо изглеждаше унило.
Но внезапно родителите ми спряха и започнаха оживено да спорят.
Баща ми убеждаваше в нещо майка ми, мама се колебаеше, после неохотно се съгласи.
Тогава баща ми се усмихна, наклони се към мен и каза: “Виж, това е Църква”.
Погледнах по посока на протегнатата му ръка и видях на фона на сивите в здрача къщи величествена сграда, пълна със светлина.
Хората влизаха в тази светлина и излизаха от нея с някакво благоговение.
“Това празник ли е?” попитах аз .
Баща ми отново се усмихна. Той се замисли за минута как да ми обясни видяното от мен чудо.
А после решително каза: “Да, сине, това е празник”.
И на мен изведнъж ми се прииска да вляза вътре.
Погледнах баща си и той ме разбра без думи. Хвана ме за ръката и ме поведе към входа.
Мама кой знае защо не поиска да дойде с нас и остана отвън.
Влизайки в Църквата, почувствах миризмата на тамян и видях обляна в светлина голяма зала, ликовете на Светците, празничните одежди на свещеника и очаровано се заслушах в прекрасното пеене. “Жалко, че мама не дойде с нас”, помислих си с тъга, гледайки наоколо като омагьосан.
Аз стоях сред Църквата очарован, без да мога да помръдна и без да откъсна поглед от тази картина.
Оттогава минаха много години. Но това празнично чувство се връща при мен всеки път, когато прекрача прага на Църквата.

2009

ЗА СЕБЕ СИ

Живея в Израел почти 20 години - срок, огромен за човешкия живот. Така че имах предостатъчно време да осмисля и преосмисля събитията в собствения си живот и обкръжаващата ме действителност.
Още до така наречената “перестройка”, поддържах тесни контакти с домораслите ционисти в родния ми град, учих, а после и преподавах иврит. Когато се появи възможност за свободно напускане на СССР, въпросът къде да отида за мен просто не съществуваше.
С пристигането ми в Израел настъпи отрезвяване.
Онова, което считах за убеждения, се оказа евтина пропаганда. “Своите” - онези, които ни експлоатираха и ни наричаха “вонящи руснаци”, в своята маса представляваха сбирщина от цял свят, дори не измет, а измет на изметта - пълчища спекуланти от всевъзможен цвят и калибър, интелектуалци с душички на дребни бакали и просто лумпени, нежелаещи и неспособни нито да работят, нито да учат и живеещи от поколение на поколение от помощи.
Въпреки това цялата тази паплач беше убедена в своята богоизбраност, считайки себе си за по-високо от арабите и “останалите гои”.
Тази сбирщина се считаше в правото си да ни третира само затова, че сме “руснаци”.
И в най-кошмарния си сън не бих могъл да си представя, че ограничени и малограмотни равини ще подложат нашето семейство на толкова унизителни проверки за еврейство!
Ние не можехме дори да си представим, че подобно варварство може да съществува някъде, освен в Третия Райх!
Ненавистта и завистта на местната сбирщина един към друг и към околните, тяхното чувство на необосновано с нищо превъзходство и ненаситна алчност на фона на нахалството и убогата колониална архитектура, превърнаха живота ни в ад, но, заедно с това, и извършиха поврат в нашето съзнание. По онова време Израел приличаше на огромен пазар за роби. Тълпи от палестинци, докарвани от окупираните територии всяка сутрин, изпълваха всички пътища. За да попаднат в Израел те тръгваха от домовете си по тъмно и се връщаха също по тъмно. Заплатата им едва ли беше и половината от онази, която получаваха израелците, но все пак за тях това беше единствения изход, тъй като на самите окупирани територии, благодарение на старанията на окупационните власти, изобщо нямаше никаква работа. Освен палестинските роби, имаше още и тайландски, филипински, от Африка и от бившия СССР. Тези кръвопийци се бяха научили добре да експлоатират човешката нужда! С разпада на СССР, тези дребни спекуланти се възприеха като Третия Райх (наистина, не за дълго - след първата и втората интифада у юдонацистките кръвопийци настъпи тежък махмурлук). В не много по-добри условия се оказахме и ние, емигрантите от Русия, пристигнали, както тогава ни се струваше, при “своите”.
Първите години работех много и тежко заедно с работниците араби.
Ние вършехме една и съща работа, нас еднакво ни експлоатираха и ненавиждаха. Общата ни съдба ни сближи, но, уви, не ни е обединила и досега срещу общия ни враг - еврейските предприемачи и спекуланти и техните помагачи от арабските магнати.
Аз стигнах до твърдото убеждение, че държавата трябва да съществува за благото на своите граждани. Ако държавата не служи на интересите на гражданите си, нейното съществуване неизбежно губи смисъл. Държавата Израел отдавна е загубила този смисъл. Тя живее на принципа: не държавата е за гражданите, а гражданите са за държавата. Благото на еврейския народ е принесено в жертва на еврейските елити в Израел и зад граница. За благото на нееврейското население не си струва и да се говори. Нееврейското население на страната жестоко се експлоатира и дискриминира. С помощта на расистка идеология и пропаганда, управляващият елит манипулира съзнанието и съдбите на хората, превръщайки ги поколение след поколение в пушечно месо. Войната, станала за населението на страната начин на живот, обогатява ръководещите елити и е ефективно средство за отвличане на гражданите от съществуващите проблеми. Нещо повече, управляващите елити се страхуват от обединението на гражданите на страната - евреи и араби, и правят всичко, за да ги разделят и постоянно насъскват евреи срещу араби, и араби срещу евреи.
Ционистките провокатори ме обвиняват, че уж пиша статиите си за пари, които получавам от палестинските организации.
Те не разбират, че убежденията ми са формирани от моя жизнен опит, както и не разбират защо палестинският работник ми е много по-близък по дух от еврейския предприемач.
Те ми посочват като довод взривовете на автобусите по израелските улици, или обстрела на Сдерот.
Единственото, за което те не споменават, е, че по време на взривовете загиват и попадат под обстрел именно онези, които нямат възможност да карат собствен автомобил или да се заселят в по-луксозен район на Израел, и, следователно, тези хора имат много повече общо с потисканите палестинци, отколкото с еврейските новобогаташи. Именно затова и пиша, надявайки се да бъда чут.

2010