подбор и превод: Георги Ангелов

“Извинете ме за откровеността, но аз Ви обикнах от първото прочетено стихотворение… Вие там, далече, сте така приказен и прекрасен… С моите стихове тепърва ще се запознаете. Те също са близки до Вашия дух…”.

Сергей Есенин, в писмо до Ширяевец от Ташкент, 1915

“От тримата автори трябва да бъде отбелязан Александър Ширяевец. Съдейки по нещата, поместени в алманаха, както и по стихотворенията, разпръснати в туркестанския печат, в негово лице имаме нова поетична сила, идваща направо от земята, като Клюев и Кличков…

Песните му носят печата на божествена надареност, те не могат да не се пеят. В тях отново имаме онова скъпоценно съвпадение на формите на лично-народното изкуство и нашето литературно, което така порази всички при Клюев….

Талантът на волжкия певец е силен и несъмнен, а примерът на Клюев показва колко много руското общество цени певците от народа, когато научи за тях.

Сергей Городецки, в рецензия за алманаха “Под небето на Туркестан”

“Девет книги”, в. “Речь”, №67, 10 март, 1914.

“Чух, че си в преписка с Городецки - той е писал за туркестанския алманах в “Речь” и те е хвалил… Не дай Боже, ако руското общество се отнесе и към тебе така, както към мен! Ако аз правех литературните обзори, бих написал за руското общество: “Беше Клюев в Питер - руското общество едва ли не го ближеше, но след двадесет и четири часа руското общество се разочарова от поетичното дарование на този син на народа, защото синовете на народа въобще не са способни да ходят на баня с меките господа и не виждат преображението на плътта в педерастията….

Искам да те предпазя, Александре, заплашва те опасност, ако се обърнеш обратно пред Городецки. Бог да те опази, ако се изповядваш пред него, защото той друго и не иска, а само да изсмуче от теб всичко живо, ново, цялата ти кръв, а после, като паяк муха, ще изхвърли сухата ти кожа. Ловците за свежа човешка кръв сред тези, които правят книжните обзори, са повече, отколкото в дълбините на Африка. … Братко мой, не се изповядвай повече, не разпращай песните си на всеки.

Николай Клюев, в писмо до Ширяевец, 03.05.1914

сп. “De visu”, M., 1993, №3, с. 19-20; публ. от Ю. Б. Орлицки, Б. С. Соколов и С. И. Суботин.

“Есенин не вярваше, че Ширяевец е умрял от абсцес в мозъка. Той твърдеше, че Ширяевец се е отровил с някакъв волжки корен, от който се получава такава смърт”.

Сергей Городецки, “Спомени”

През 1924 г. в самия разгар на творческата работа поетът “славей”, неочаквано за нас, заболя тежко, беше закаран в болницата и там, на болничното легло, умря от менингит. Това се случи на 15 май, в ранна пролет, когато всичко наоколо цъфтеше и зеленееше…

Никога няма да забравя 17 май, когато ние, писателите, го погребвахме… Есенин, Кличков, Орешин, които смъртта на Ширяевец буквално потресе, поеха всички грижи за своя приятел и брат… В единадесет часа през деня те докараха от болницата ковчега, толкова тесен за това “дете” с могъщи рамене… Поставиха ковчега в градината, срещу Дома на Херцен, под брезичките с млади, лепкави, миризливи светлозелени листенца.

Тук бяха Сергей Городецки, Свирски, Герасимов, Кирилов, Потапенко, Ляшко, Ю. Соболев, Яковлев, Никандров, Белоусов, Ютанов, Пришвин, Орешин, Кличков, Есенин, П. Карпов, Шепеленко и други… Не ни се искаше да говорим пред ковчега на този човек, чужд на фразите, винаги отнасящ се целомъдрено-свенливо към словото… И мълчахме… От брезичките струеше тънък мирис на тамян…

През това време се приближи към мен поетът Горшков с четиринадесети брой на “Червена нива” в ръце (от 6 април). В този брой бе отпечатан портрет на Ширяевец с тъжни очи, които те караха да си спомниш думите му: “…Но защо всички са с тъжни очи”…

- Вижте - каза ми Горшков, - той е знаел за смъртта си… Той се е прощавал с нас…

Прочетох стиховете на Ширяевец и ми се прииска да чуят всички гласа му от “другия бряг”.

- Другари… Александър Василиевич Ширяевец ни казва своето прощално слово от гроба!

Всички дойдоха по-близо.

“Уйди, тоска, не мучай,
Гляди: стою в гробу…”

Прочетох това стихотворение, пълно с пророческа тъга и съзнание за мъчителна самота, и ми се прииска да си спомня очите и лицето на мъдрия поет, което ни гледаше от всяка негова песен…

И си спомних за поета, влюбен в живота-приказка, живота-легенда, за слънчевата мечта, ярката пролетна мечта, песните на славея, за славеевите песни на поета, който беше готов да се вкопчи със “зверски зъби” “в живота”, “в слънцето и в тревата”…

На Ваганковското гробище поставиха ковчега му на края на гроба… Заговори, като се вълнуваше и плачеше, Орешин, после с прощални думи се обърнаха към покойния Кличков, Есенин, Городецки. Голяма мъка прозвуча в горещото слово на С. Есенин… Това беше истинско “надгробно ридание”.

Някой намеси в речта си трактора, “проклетите селски цървули”, които са изживели времето си…

- Не смейте да проклинате селянина! - завика Орешин.

И ето че над безмълвния Ширяевец се разгоря спор, стори ми се, че мълчаливият, съсредоточен Александър Василиевич се вслушва в него. И неочаквано за всички на брезичката, над самия гроб, запя славей. И как запя!.. Всички стихнаха…

- Другари! - неволно се изтръгна от мен. - След изказването на този последен оратор, запял над “волжкия славей”, няма какво да кажем… Да се разотиваме… А славея няма да забравим никога…

И се разотидохме. А вечерта в Дома на Херцен се състоя помен…

Пиха… пяха любимите песни на Ширяевец: “В събота е ден дъждовен” (поетът почина в събота). Много говориха. Говори Андрей Собол, много чете стихове, Сергей Есенин чете с необикновен подем, но в гласа му се усещаха хрипкави ноти и върху лицето му личеше смъртна умора… Той чете “Писмо до майка ми”, последните си песни…

Върху пресния гроб на Ширяевец неговите приятели - Орешин, Кличков и Есенин - поставиха кръст с надпис:

“А. В. Ширяевец - Абрамов.

Роден през 1887 г. - починал през 1924 г.”

Василий Лвов-Рогачевски

“Мълчалив, съсредоточен, “русокос, скулест, тежък като мечок”, той влезе в литературната среда, напълно чужд на бохемата… Влезе без пози, без фрази, с велика сериозност подготвяйки се за писателски подвиг… Новите писатели го разочароваха. Той мечтаеше “да чуе мъдри думи”, да види пророци, а срещна хора, продаващи не само ръкописите си, но и вдъхновението си”.

Василий Лвов-Рогачевски, в предисловието към посмъртната книга на поета “Волжки песни”, М., 1928 г.