Александър Фьодоров

превод: Диана Павлова

СИРИУС

Надменен Сириус във нощното небе стоеше.
Сред клоните премръзнали звънтеше леден вихър.
В разпенените гребени на тежките вълни
сиянието лунно като искри блестеше.

Но вече отшумяваше далеч ревът им гърлен,
като от планина се срутваха с търкаляне,
от пяната отвяваше вихрушката парцали,
и по скалите черни безредно ги разхвърляше.

В спокойните пристанища люлееха се кораби.
Аз забелязах пламъче в далечината гордо:
то ту се появяваше, ту чезнеше тревожно.

Чия душа си ти? Какво те води тука?
И нова сред звездите звездица заблещука…
На мястото на пламъка морето траур сложи.

1903
——————————

СИРИУС

Надменный Сириус на полночи стоял.
Звенел морозный вихрь в ветвях обледенелых.
На гребнях тяжких волн, в изломах снежно-белых,
Дробился лунный свет и искрами блистал.

Но глух был грохот волн, от бури поседелых,
Как будто с вечных гор катился вниз обвал,
И клочья пены вихрь налетом с них срывал
И вешал на камнях и скалах почернелых.

В спокойных гаванях дремали корабли.
Но гордый огонек заметил я вдали:
То вдруг он возникал, то пропадал в просторе.

Безумная душа, кто ты? Зачем? Куда?
Вот новая средь звезд затеплилась звезда…
А там, где был огонь, оделось в траур море.

1903

ПУСТИНЯ

Пламти горещата пустиня, но не диша.
Като брокат блести сух пясък и жълтее,
небето също жълто е и мъртво като нея,
мираж струи и приказката на живота пише.

Такава тишина, че стигат до слуха ти
движение на облаци, трептене на лъчите,
камилата бълнува как влачи зноя в дните си
и равномерно люшка ездача си по пътя.

Понякога на пътя, от пясъка изчистени,
белеят изоставени от пътниците кости,
и казват на сърцето без думи тази истина:

„О, бедни пилигрим! Не си единствен, виж ни:
изгуби много кръв, проля и сълзи скришом.
Добре дошъл при своите събратя, гостенино!”

1903
——————————

ПУСТЫНЯ

Пустыня мертвая пылает, но не дышит.
Блестит сухой песок, как желтая парча,
И даль небес желта и так же горяча;
Мираж струится в ней и сказки жизни пишет.

Такая тишина, что, мнится, ухо слышит
Движенье облака; дрожание луча.
Во сне бредет верблюд, как будто зной влача,
И всадника в седле размеренно колышет.

Порою на пути, обмытые песком,
Белеют путников покинутые кости
И сердцу говорят беззвучным языком:

“О бедный пилигрим! Твой путь и нам знаком:
Ты кровью истекал, ты слезы лил тайком.
Добро пожаловать к твоим собратьям в гости”.

1903

КУЛА НА МЪЛЧАНИЕТО

Във Индия, на планина висока,
кула за земята известява,
далечни кораби я разпознават,
там смърт цари в мълчание дълбоко.

На Изток чума се е развилняла,
лежат мнозина в кулата огромна,
и лешоядите им правят помен,
а костите ще завлече пороят в залива.

По древните й камъни лежат,
подобно изваяния от бронз,
животните преситени и грозни.

Змиеобразните глави висят…
Зной, слънцето пече, ефирът глъхне,
на пясъка вода гори и съхне.

1903
——————————

БАШНЯ БЕЗМОЛВИЯ

Есть в Индии, на выступе высоком,
Немая башня, вестница земли;
Ее дал?ко видят корабли:
Там смерть царит в безмолвии глубоком.

Чума и голод рыщут над Востоком.
Уж нынче многих в башню принесли;
Над ними грифы тризну завели,
А кости дождь в залив умчит потоком.

Как изваянья бронзовые, спят
На древних камнях парсовой гробницы
Противные пресыщенные птицы;

Их головы змеиные висят…
А солнце жжет, от зноя воздух глохнет,
И на песке вода горит и сохнет.

1903