Наталия Есенина (Наседкина)

превод: Георги Ангелов

Досега писах за кръвните роднини на С. А. Есенин. Сега ще разкажа за моя баща Василий Фьодорович Наседкин.
Не го помня добре, тъй като по време на ареста му през октомври 1937 г. съм била едва на четири години. Помня как ме водеше в детската градина на Съюза на писателите, а вечер ме вземаше. Как ми носеше книжки с приказки и картинки, а после ми ги четеше. Винаги го чаках. Любовта ни беше взаимна. След като го арестуваха, не е минал и ден, до самия арест на майка ми през октомври 1938 г., да не питам за него…
Баща ми се е родил на 1 януари 1895 г. (по стар стил) в село Веровка, Стерлитамакски уезд, Уфимска губерния в Южен Урал (запазен е метрически препис). Родители - селяни. Фьодор Наседкин, моят дядо по баща, бил добър дърводелец. Семейството било многодетно, но останали живи само четири деца: моят баща и сестрите му - Мария, Антонина, Прасковя. Близо до руското Веровка имало села - башкирското Юрмати и украинско (не помня името му), но украинци живели и във Веровка. Децата от тези села играели заедно, затова всички знаели и трите езика (по-късно това много помогнало на баща ми в преводаческата работа).
Веднъж майка ми каза, че някога Стерлитамак бил място, където бягали селяни от помешчиците и не е изключено Наседкини също да са били бегълци - и дори от Рязанска губерния, тъй като и досега в Рязанска област се срещат често Наседкини. По-късно срещнах един от тях в Москва, когато бях на курсове за лек автомобил. В нашата група имаше Наседкин и реших да разбера от къде е. Оказа се, че е от Рязанска област, където и сега живеят родителите му, в тяхното село имало много Наседкини. Накратко, догадката на майка ми за някогашни връзки на еднофамилните жители от Рязанско и Стерлитамак се потвърди…
Чичото на моя баща по майчина линия бил фелдшер - видна фигура по онова време. Веднъж той казал на племенника си, че трябва да учи и че той ще му помага материално. През 1909 г. баща ми завършил селско четирикласно училище, а после по съвет на чичо си постъпил в стерлитамакската учителска семинария, която завършил в 1913 г. Както е писала и ми е казвала майка ми, през ваканциите баща ми работел като десетник в ЖП, където му помогнал да започне същият чичо.
След завършването на семинарията баща ми учил (малко) в Екатеринбург, но къде - не зная. В същата 1913 г. пристигнал в Москва. Майка ми пише, че отначало постъпил във физико-математическия факултет на Московския университет, но след първи курс по някакви съображения се прехвърлил в народния университет “А. Л. Шанявски”, където и се запознал с Есенин. Също така ми е известно, че като студент във физико-математическия баща ми станал член на РСДРП(б). И още, че се прехранвал в Москва като репетитор.
Обучението в университета “Шанявски” било безплатно, посещението - свободно. Мисля, че това е привлякло баща ми, за да се прехвърли от едно учебно заведение в друго. А и “при Шанявски” преподавали професори от Московския университет. Поетът Валерий Брюсов четял лекции за стихосложението. В историко-философския отдел учил Есенин (1913-1915 г.) и по същото време Наседкин и други литератори. Сред студентите имало много еврейска младеж. Запазила съм снимка на известната революционерка Мария Бауер, подарена тогава на баща ми с надпис: “На приятеля Наседкин. М. Бауер”.
Едновременно с посещенията на лекции баща ми се срещал с членове на РСДРП(б), които ръководил писателят-революционер В. М. Бахметиев (1). По негов съвет Наседкин през 1915 г. прекъснал преждевременно обучението и заминал като доброволец на фронта. Бил в немски плен. По чудо останал жив. Избягал. Бил контузен. От действащата армия болшевиките го изпратили да учи в Алексеевското юнкерско училище в Москва. Тук, по поръчение на болшевишката партия водел нелегална пропагандистка работа сред юнкерите, за което едва не платил с живота си. Водил такава дейност и в частите на телеграфния полк в Благуше-Лефортовски район в Москва. През октомври 1917, в дните на контрареволюционния метеж в Москва, баща ми успял да убеди част от юнкерите да минат на страната на болшевиките. После с червеногвардейците от телеграфния полк участвал в завземането на пощата, телеграфа и при завоюването на Кремъл. Бил член на революционния комитет на полка, на революционния военен съвет, комисар на полк.
През 1920 г. Наседкин бил изпратен в Туркестан за борба с басмачите. Там, служейки, публикувал в местния печат лирическия си цикъл “Согдиана. Стихове за Туркестан”. Впечатленията му за природата на Туркестан и бита на неговите жители били отразени и в разказа му “Сеид Рафик” (той бил издаден като отделна брошура през 1927 г.). През есента на 1923 г., прекъсвайки образованието си във физико-математическия отдел на Туркестанския университет, баща ми се върнал в Москва и, вече демобилизиран, изцяло се отдал на професионален литературен труд. В същата година стиховете му се появили в списание “Червена целина”, в алманаха “Недра”. Това била сериозна заявка за поетично име и Наседкин постъпил в знаменития тогава Брюсовски литературен институт (Валерий Яковлевич Брюсов внимателно се отнасял към творчеството на Наседкин, бил негов по-голям другар в поезията). Едновременно баща ми работел като нещатен редактор в сп. “Град и село”.
През 1924 г. при сп. “Червена целина” се появила литературната група “Перевал” (2), в която влизали споменатият вече В. Бахметиев, В. Наседкин, М. Пришвин, Ив. Катаев и други. Скоро издателство “Червена звезда” публикувало колективния сборник на “перевалци” “Шлем”. Освен туркестанската “Согдиана” в сборника бил напечатан и поетичният му отговор на неговия баща, който, научавайки, че синът му е станал поет, и, значи, получава много пари, го помолил да му купи дорест кон. Това много тъжно, трогателно произведение така и се нарича - “Дорести стихове”.
Ето как майка ми описва запознанството си с Василий Наседкин. В началото на 1924 г. Сергей Есенин го поканил вкъщи на обед. От прочетените от баща ми тогава стихове особено харесали на Есенин “Дорести стихове”. И скоро след тази среща той написал “Писмо до майка ми”, влязло в златния фонд на руската и световна поезия.
Тук трябва да се каже, че при всички различия в житейската и творческата съдба на Есенин и моя баща ги сродявала възторжената любов към Родината, към нейната природа. Но Есенин възпявал “Русия - малиновото поле”, а Наседкин - степните простори на Южен Урал.
Мама пише, че Наседкин бил най-близкият приятел на нейния брат. Убеден във високата порядъчност на Василий Фьодорович, Сергей Александрович се радвал, че сестра му и неговият приятел през 1925 г. се оженили. Така баща ми станал за Есенин зет, а Есенин за баща ми - шурей.
След гибелта на великия руски поет Наседкин написал честните спомени “Последната година на Есенин” (3), публикувана през 1927 г. от издателство “Никитински съботници”. Не сгрешил Есенин и в това, че благословил женитбата на родителите ми. Те пренесли любовта си до трагичната гибел на моя баща през 1938 г., а и по-късно майка ми остана вярна на неговата памет.
През 1956 г. Василий Фьодорович Наседкин бе реабилитиран “за отсъствие на престъпление”. Дадоха ни “свидетелство за смъртта”, в което се съобщаваше, че е умрял на “първи март 1940 г.”. Получихме и “компенсация” - 600 рубли (по онова време това беше двумесечният доход на редови член на Съюза на писателите). Мама купи телевизор “Нева”, аз - ръчен часовник, а брат ми Андрей, струва ми се, костюм. Баща ми имаше внесен паричен дял за кооперативна вила във Внуково, където трябваше да се настаним през пролетта на 1938 г. Но в списъците на Съюза на писателите такъв дял през 1956 г. не се оказа.
Тогава, в годините на хрушчовото “размразяване”, на никого от нас, членовете на семейството, не разрешиха да се запознае с “делото” на баща ми. И едва преди няколко години, когато отдавна бяха починали и майка ми, и брат ми Андрей, получих достъп до документите на НКВД. Видях затворническата му снимка във фас и профил. Прочетох решението на “тройката”, обвинила В. Ф. Наседкин по няколко точки по член 58 (сред тях и за тероризъм). Получих и ново свидетелство за смъртта, от което научих, че баща ми е разстрелян на 15 март 1938 г., в същия ден, когато “тройката” произнесла смъртната му присъда…
Моят баща работеше непрестанно. Към казаното по-горе ще добавя: той работеше в сп. “Колхозник”, главен редактор на което беше Горки, сам пишеше много, а още повече редактираше произведения на литератори. Например, известно ми е, че много е работил над ръкописа на А. С. Новиков-Прибой за гибелта на руския флот в безславната война с Япония от 1904-1905 г. Авторът, сам преживял тази трагедия, е владеел посредствено литературния език, според оценката на майка ми, и баща ми е прахосал година, а може и две, за да се превърне този ръкопис в знаменития по-късно роман “Цусима”.
И още нещо. Баща ми през целия си живот е помагал на хората. В предходните статии вече разказах как той постоянно е спасявал семейството на по-малката сестра на Есенин Александра Александровна, моята леля. В отговор - черна неблагодарност. Пристигайки през 1927 г. в Константиново, баща ми в чест на раждането на сина си Андрей е посадил топола между къщите на Есенини и Пирови. Мама неведнъж поправяше екскурзоводите, когато казваха, че дървото е посадено от Сергей Есенин. Явно те го правеха с “доброто” подсказване на леля Шура, която искаше и следа от моя баща да не остане в селото.
Но не успя! Паметта за Наседкин остана. Та нали когато е идвал в Константиново, на мнозина е помагал с нещо: на някои от старците дърва ще нареже, от душа ще поговори и ще посъветва. И всички запомниха баща ми до края на живота си. Последният, който видял Василий Фьодорович в Константиново и го обичаше, беше Татяна Дмитриевна Ежова (Власова), сина и внука, на която някога кръстих…

А тополата на баща ми вече е на 74 години…

Бележки

(1) Владимир Матеевич Бахметиев (1885-1963) - руски съветски писател. Член на РСДРП(б) от 1903 г. Най-известните му романи са “Престъплението на Мартин” (1928) и “Настъпление” (1933-1940).

(2) Тази група продължила да съществува и след отстраняването на организатора й А. К. Веронски от поста главен редактор на “Червена целина” през 1927 г. Както и всички други литературни групи, “Перевал” в 1932 г. бил ликвидиран във връзка с постановление на ЦК.

(3) Според мен, епитетът “честни” тук е много точен. През 1926-1927 г. се появяват маса евтини мемоари за Есенин. Достатъчно е да си спомним “Роман без лъжи” на приятеля на Есенин Анатолий Б. Мариенхоф. Сред тези лъжи без кавички именно В. Ф. Насьодкин запазил най-голямо уважение към своя приятел и родственик.

Глава от книгата “В родното семейство: Нови материали за Сергей Есенин”. М.: Съветски писател, 2001.