СТИХОВЕ
превод: Никола Инджов
През 1922 и 1924 година Николай Тихонов публикува стихосбирките “Орда” и “Брага”, които му отредиха завидно място в руската поезия през епохата, когато героиката и патоса се сливаха с разрушението на един и съзиданието на друг свят. Може би заради този съдбоносен сблъсък на идеи и действия избра като основен жанр в творчеството си баладата.
НА ДРУГАРЯ
Безлунна нощ обзе полето,
вещаеше пожар и ти
запомни всичко туй, което
не се забравя: как свисти
със сладост няма първи изстрел,
другарски кръг, сърдечен смях,
и мостът над Бабит провиснал,
Тирул във августовски прах.
Как нощем полкове вървяха
във заревото на съня
и как преплетени звънтяха
по стремената стремена.
Едни спеши в полето знойно,
а други спря викът:”Напред!”,
но с блясък див среброто бойно
сърцата утеши наред.
Ах, миналото, то е книга
заключена във мрак и дим,
и може би към нова Рига
отново сабя ще държим.
Безумно време сполетя
насмешката ми по челото.
не стига ми на мен смъртта,
но ми не стига и живота.
——————————
ДРУГУ
Ночь без луны кругом светила,
Пожаром в тишине грозя,
Ты помнишь все, что с нами было,
Чего забыть уже нельзя:
Наш тесный круг, наш смех открытый,
Немую сладость первых пуль,
И длинный, скучный мост Бабита,
И в душном августе Тируль.
Как шел ночами, колыхаясь,
Наш полк в лиловых светах сна,
И звонко стукались, встречаясь,
Со стременами стремена.
Одних в горящем поле спешил,
Другим замедлил клич: пора!
Но многие сердца утешил
Блеск боевого серебра.
Былое заключено в книги,
Где вечности багровый дым,
Быть может, мы у новой Риги
Опять оружье обнажим.
Еще насмешка не устала
Безумью времени служить,
Но умереть мне будет мало,
Как будет мало только жить.
1917
***
Ах, защо душата под копитата
снощи се не счупи, не замря!
Тежко е да яздиш през пропитата
с дъх на мъка йодова гора.
Като хлор е облакът, раздрана
върху храстите виси мъгла.
В нея плава сянка очертана
на купени или на села.
Конят равно и познато крачи,
службата си носи, а встрани
жълтите огньове спят във здрача
върху хълми, върху падини.
През сърцето на нощта чернее
пътят ни и пламъкът играй,
но докрай не можем да се сгреем
нито да се вкаменим докрай.
***
Въже и огън, брадва и куршум
ни следваха като слуги покорни,
във всяка капка дремеше потоп,
от малък камък хребети растяха
и в клончето, пречупено от крак,
шумяха черноръките гори.
Насилието пи и яде с нас,
камбаните буботеха по навик,.
монети губеха тегло и звън,
деца от мъртвите не се бояха…
Тогава се научихме на думи
прекрасни и горчиви, и жестоки.
—————————–
* * *
Огонь, веревка, пуля и топор
Как слуги кланялись и шли за нами,
И в каждой капле спал потоп,
Сквозь малый камень прорастали горы,
И в прутике, раздавленном ногою,
Шумели чернорукие леса.
Неправда с нами ела и пила,
Колокола гудели по привычке,
Монеты вес утратили и звон,
И дети не пугались мертвецов…
Тогда впервые выучились мы
Словам прекрасным, горьким и жестоким.
1922
***
Отвикнахме на просяци пари
да хвърляме, да дишаме солени
ветрища и да пазарим в зори
за медна смет лимони позлатени.
Случайно идват кораби към нас,
товар донасят релсите по навик.
Преброй народа ми в уречен час -
и колко мъртъвци ще се възправят!
Но можем всичко с нас да отнесем…
Пречупен нож за работа не става,
но с този нож ръждив и потрошен
разрязана е книга величава!
———————————
* * *
Мы разучились нищим подавать,
Дышать над морем высотой соленой,
Встречать зарю и в лавках покупать
За медный мусор - золото лимонов.
Случайно к нам заходят корабли,
И рельсы груз проносят по привычке;
Пересчитай людей моей земли -
И сколько мертвых встанет в перекличке.
Но всем торжественно пренебрежем.
Нож сломанный в работе не годится,
Но этим черным, сломанным ножом
Разрезаны бессмертные страницы.
Ноябрь 1921
***
Не сглъхна времето, не се изтри -
ечеше брадвата над плът ранена
и спечените устни обгори
тогава вечността с вода калена.
Крилати вятърът ни стори нас,
пожар направи ни кръвта янтарна
и пътника поеше в нощен час
земята с тъмна брага благодарно.
И ето под небето на света
откри се с проста красота и диви -
във всеки поглед пени се звезда.
И всяка крачка нов простор открива!
——————————
* * *
Не заглушить, не вытоптать года,-
Стучал топор над необъятным срубом,
И вечностью каленная вода
Вдруг обожгла запекшиеся губы.
Владеть крылами ветер научил,
Пожар шумел и делал кровь янтарной
И брагой темной путников в ночи
Земля поила благодарно.
И вот под небом, дрогнувшим тогда,
Открылось в диком и простом убранстве,
Что в каждом взоре пенится звезда
И с каждым шагом ширится пространство.
1922
***
Не бе ми жал за нищо вече,
което минах - бях прозрял,
но дръзка врачка в късна вечер
ми хвърли карти и без жал
лъчи зелени ме заляха,
разбрах: това е, ето на -
и картите ми предвещаха
посока, песен и жена.
Пътувах денем, нощем виждах
несъществуваща страна.
Като посока тя приижда
и като песен е в съня.
Не помня при Нева, при Нил ли
с мълниеносна светлина
слънца две бяха ослепили
посока, песен и жена.
1924
ЧОВЕКЪТ ОТ СЕВЕР
Те вярваха, че радостта е птица -
и радостта удряше големи криле,
под нозете се въртеше до черна лисица,
раснеше при храст, полягаше при лед.
Ледът - прах ослепителен, сух и бодлив вятър -
този път, този път сънуван не насън, не насън обкръжи.
Тъй - рамо до рамо, а насреща елхи и пряспа навята,
а насреща къщурка на края на гората лежи.
Който влезе в нея, сам ще си готви вечеря,
ще развихри огнище, няма вече да спи през нощта,
и кръвта му се смесва с буря, с виелица черна,
като дълга зимна песен неудържимо отеква тя.
Нощната земя от сняг и пиянство се е свела,
ние сме нейни, ние сме верни на метежната й власт.
В опалената от слънце Венецуела
на палмовите хора ще разкажа някога аз
за сърцата, за очите големи и тревожни,
за моята зимна земя, за моя студен ураган,
за водата, която като радост земна можеш
на сини парчета да носиш на длан.
И хората ще ми повярват с радост,
като в приказка ще повярват на ледения ми взор там,
но за всички рудници, поля, стада, водопади
твоето обикновено име не ще им дам!
——————————
ЧЕЛОВЕК С СЕВЕРА
Они верили в то, что радость - птица,
И радость била большим крылом,
Под ногами крутилась черной лисицей,
Вставала кустами, ложилась льдом.
Лед пылью слепящей, сухой и колкой
Этот снившийся путь не во сне, не во сне окружил -
Так плечо о плечо, - а навстречу сугробы и елки,
А навстречу сторожка у сосновой бежит межи.
Кто войдет в нее - сам приготовит ужин,
Разбуянит огонь и уж больше ночей не спит,
И кровь его смешана с ветром, с вьюжной тяжелой стужей,
Долгою зимнею песней неудержимо стучит.
Ночная земля осыпана снегом и хмелем,
Мы отданы ей, мы земному верны мятежу -
В расплавленной солнцами Венецуэле
Пальмовым людям когда-нибудь все расскажу:
О сердцах, о глазах, больших и тревожных,
О крае моем, где только зима, зима,
О воде, что, как радость земную, можно
Синими кусками набить в карман.
И люди поверят и будут рады,
Как сказкам, поверят ледяным глазам,
Но за все рудники, стада, поля, водопады
Твое имя простое я не отдам.
1924
ПЕРЕКОП
Падат звездите, елмаз до елмаз,
в кипарисите - вятър слаб.
Винтовка, паласка, противогаз,
триста грама на трима - хляб.
С прежда на паяк неуловим
мъгла обви лози и листа.
Четвърта година ние нощем не спим,
нас гложди ни глад, прояжда ни дим,
но войникът е верен на заповедта.
“За вълка червен -
капан след капан…”
… Щикът - изоставен, прикладът - строшен,
вратът - на клуп разлюлян.
За звезди, за море, за хълми - бой!
Всеки пристъп е наш и не наш.
Вълкодави крилати нахлуха с вой
мостят с мостове живи Сиваш.
Но мъртвите, преди да се строполят,
правят крачка напред .
Ни куршум, ни граната проправя ни път
а за бягство не ни е ред.
Зад нас са деца без очи, без нозе,
Деца на голяма беда.
Градове са зад нас - край взривено шосе -
Без огнища, хамбари, вода.
А отвъд планините - спокойствие, рай…
Мираж ли е? Искам да знам.
Когато хиляди викат думата “Дай!” -
тя е по-силна от ураган.
И щом луната зад облака в миг
като рибе око опустя,
по строшения, по червения щик
слънчев лъч долетя.
Делфините скачаха надалеч,
чайки се люшкаха в своя простор
и кораби сиви с форма на меч
обръщаха към Босфор.
Под лози, на камък, на склона крут
чакахме да дойде сънят
безкръвен, бездимен и без барут -
За четвърта година пръв път!
И сънувахме, че още цял век
едва ли ще видим това.
Но ни в песен да го изпее човек,
н да го нареди в слова.
——————————
ПЕРЕКОП
Катятся звезды, к алмазу алмаз,
В кипарисовых рощах ветер затих,
Винтовка, подсумок, противогаз
И хлеба - фунт на троих.
Тонким кружевом голубым
Туман обвил виноградный сад.
Четвертый год мы ночей не спим,
Нас голод глодал, и огонь, и дым,
Но приказу верен солдат.
“Красным полкам -
За капканом капкан…”
…Захлебнулся штык, приклад пополам,
На шее свищет аркан.
За море, за горы, за звезды спор,
Каждый шаг - наш и не наш,
Волкодавы крылатые бросились с гор,
Живыми мостами мостят Сиваш!
Но мертвые, прежде чем упасть,
Делают шаг вперед -
Не гранате, не пуле сегодня власть,
И не нам отступать черед.
За нами ведь дети без глаз, без ног,
Дети большой беды;
За нами - города на обломках дорог,
Где ни хлеба, ни огня, ни воды.
За горами же солнце, и отдых, и рай,
Пусть это мираж - все равно!
Когда тысячи крикнули слово: “Отдай!” -
Урагана сильней оно.
И когда луна за облака
Покатилась, как рыбий глаз,
По сломанным рыжим от крови штыкам
Солнце сошло на нас.
Дельфины играли вдали,
Чаек качал простор,
И длинные серые корабли
Поворачивали на Босфор.
Мы легли под деревья, под камни, в траву,
Мы ждали, что сон придет,
Первый раз не в крови и не наяву,
Первый раз на четвертый год…
Нам снилось, если сто лет прожить -
Того но увидят глаза,
Но об этом нельзя ни песен сложить,
Ни просто так рассказать!
1922
БАЛАДА ЗА ГВОЗДЕИТЕ
Спокойно лулата докрай изгори,
спокойно усмивка от лицето изтри.
“Екипаж, мирно! Офицери, отпред!”
Сухи стъпки реди командирът напет.
И думите му застават на пост:
“Котва вдигаме в осем. Курс - ост!
Който има жена, деца, брат -
пишете: не ще се завърнем назад!
То ще бъде забележителен кегелбан!”
И строят откликна: “Ест, капитан!”
А онзи, който бе най-дързък, най-млад,
се вглеждаше в слънчевия водопад.
“Не е ли все едно къде? - и продължи:
“По-спокойно под вода се лежи.”
В ушите адмиралски денят прозвучал:
“Заповедта е изпълнена. Ни един оцелял.”
Гвоздеи от хора такива да изсекат -
гвоздеи по-здрави не би знал светът!
——————————
БАЛЛАДА О ГВОЗДЯХ
Спокойно трубку докурил до конца,
Спокойно улыбку стер с лица.
“Команда, во фронт! Офицеры, вперед!”
Сухими шагами командир идет.
И слова равняются в полный рост:
“С якоря в восемь. Курс - ост.
У кого жена, брат -
Пишите, мы не придем назад.
Зато будет знатный кегельбан”.
И старший в ответ: “Есть, капитан!”
А самый дерзкий и молодой
Смотрел на солнце над водой.
“Не все ли равно,- сказал он,- где?
Еще спокойней лежать в воде”.
Адмиральским ушам простукал рассвет:
“Приказ исполнен. Спасенных нет”.
Гвозди б делать из этих людей:
Крепче б не было в мире гвоздей.
Между 1919 и 1922
БАЛАДА ЗА СИНИЯ ПАКЕТ
Вятър лактите реже, поле, падина
човекът достигна, падна и почерня.
Легна край огъня, изхриптя “Кон!”
И край огъня хлад повя мълчешком
А конят удари в юздата сърце,
Четири копита и две ръце…
Ливади в галоп, сняг - в снега,
небето изви се като дъга.
Като телеграма земята лети,
С равен звън равнината ехти.
Но сърцето на коня птица не е,
малко време се чувствуваше на криле.
Две крачки, скок и стъпка едвам.
Човекът до гората стигна сам.
Той дишаше като мях на ковач.
“Хххубаво!” - му каза гората в здрач.
“Хххубаво!” - прошепна му локомотив един
и понесе на север пакета син.
Понесе го, било-не било,
колело в колело, колело в колело.
Шейсет километра, шейсет и пет,
на седемдесетия - мост отпред.
Динамит и бикфордов шнур - негов брат,
и вагоните политат върху целия свят
Слънчогледи, зеле, релси, пост.
Командирът недодялан, пакетът - прост.
А летецът е крив и малко пиян,
и зелена кръв пие неговия биплан.
Удариха в небето четирите крила
и заплува мъгла,и се люшна мъгла.
Ни прожектори, ни луна,
ни шум на поле, ни шум на вълна.
Ще се откъсне морната му глава.
Вятка просвятка, изплува Москва.
От висота самолета като че ослепя
и приборът за висотата висотата проспа.
С размах отсреща удари земя,
народец изплашен побягна и занемя.
Изхвърли пълни със пръст слова:
“Първо пакета. Кракът - след това.”
Пусти улици, тиха утрин - Москва.
Градът се събужда едва-едва.
До Кремъл изведе големия път,
а хората в Кремъл никога не спят.
Писмото бе в кръв, бе спечено в кал,
човекът разтвори плика натежал.
Прочете, ръцете о френча изтри,
смачка плика и го скъса дори.
“С половин час то закъсня насам.
Не ми трябва. Аз всичко научих сам”.
——————————
БАЛЛАДА О СИНЕМ ПАКЕТЕ
Локти резали ветер, за полем - лог,
Человек добежал, почернел, лег.
Лег у огня, прохрипел: “Коня!”
И стало холодно у огня.
А конь ударил, закусил мундштук,
Четыре копыта и пара рук.
Озеро - в озеро, в карьер луга.
Небо согнулось, как дуга.
Как телеграмма, летит земля,
Ровным звоном звенят поля,
Но не птица сердце коня - не весы,
Оно заводится на часы.
Два шага - прыжок, и шаг хромал,
Человек один пришел на вокзал,
Он дышал, как дырявый мешок.
Вокзал сказал ему: “Хорошо”.
“Хорошо”,- прошумел ему паровоз
И синий пакет на север повез.
Повез, раскачиваясь на весу,
Колесо к колесу - колесо к колесу,
Шестьдесят верст, семьдесят верст,
На семьдесят третьей - река и мост,
Динамит и бикфордов шнур - его брат,
И вагон за вагоном в ад летят.
Капуста, подсолнечник, шпалы, пост,
Комендант прост и пакет прост.
А летчик упрям и на четверть пьян,
И зеленою кровью пьян биплан.
Ударило в небо четыре крыла,
И мгла зашаталась, и мгла поплыла.
Ни прожектора, ни луны,
Ни шороха поля, ни шума волны.
От плеч уж отваливается голова,
Тула мелькнула - плывет Москва.
Но рули заснули на лету,
И руль высоты проспал высоту.
С размаху земля навстречу бьет,
Путая ноги, сбегался народ.
Сказал с землею набитым ртом:
“Сначала пакет - нога потом”.
Улицы пусты - тиха Москва,
Город просыпается едва-едва.
И Кремль еще спит, как старший брат,
Но люди в Кремле никогда не спят.
Письмо в грязи и в крови запеклось,
И человек разорвал его вкось.
Прочел - о френч руки обтер,
Скомкал и бросил за ковер:
“Оно опоздало на полчаса,
Не нужно - я все уже знаю сам”.
1922
