Александър Сеген

превод: Георги Ангелов

Епохата 1848-1855 г. в Русия либералната интелигенция с ненавист нарекла «мрачните седем години». Kакво не й харесало в тези години и какво й станало мило на сърцето след 1855 г.?

Младостта на Иван Сергеевич Тургенев съвпаднала с управлението на император Николай I. Виждайки как успешно той преобразува Русия, Западът го възненавидял, и всеки руснак, ругаещ царя, бил обласкан в Европа. Тургенев на 20 години попаднал зад граница и поради младостта си не издържал нейното изпитание. А на 25 години се запознал с Полина Виардо, което не спомогнало младият човек постепенно да премине от юношеските либерални увлечения към зряло разбиране за света. А освен това и пагубното познанство с Белински, Херцен, Некрасов…

Но той оставал руснак и през обвивката на западник показал руския свят в първото си значително произведение - цикъла разкази «Записки на ловеца», създадено в края на 40-те - началото на 50-те.

През 1848 г. във Франция се разразила нова революция. Научени от историческия опит, властите на Русия можели да чакат от тези събития агресията на нови «наполеоновци» и цяла Западна Европа към границите ни. Ето защо, за разлика от романтичния си брат Александър I, много по-бдителният император Николай I мигновено приел охранителни мерки за бъдещото спасяване на Отечеството. В Русия настъпил период на реакция. В последната дума е прието да се търси отрицателен смисъл. Макар че никой не би нарекъл отвратително желанието на болния да оздравее - такова желание е напълно здрава реакция на организма срещу болестта.

Събитията в Европа се развивали именно така, както се предусещали. Четирите години революционна болест се развивала, а през 1852 г. се появил новият Наполеон - Наполеон III. И, разбира се, както често става в историята, бесът на Европа, мятащ се сред тесните стени на Стария Свят, потекъл като лавина да воюва в просторите на нашата Родина. Виждайки, че турците е невъзможно да се справят с Русия, че турският флот е унищожен в Синопската битка, баба-Европа се разсърди на Русия и тръгна на война срещу нас. Общите събития на Кримската война на всички нас са ни добре известни. За разлика от 1812 г., Русия не успяла да посрами Европа и да изхвърли неканените гости зад границите си. Като цяло войната била загубена и се наложило се да се сключи тежкият Парижки мирен договор.

Руският народ, за радост на нашата либерална интелигенция, изгубил повече от половин милиона животи. С подписването на унизителния за Русия мирен договор завършил и периодът на «мрачните седем години» за либералите - те ликували.

В тези години цензура в Русия, безспорно, свирепствала. Но това била необходимата карантина, каквато се обявява във всяко учреждение при заплахата от смъртоносна зараза. Само в елцинска Русия беше възможно страната да воюва, а средствата за масова информация изцяло и напълно да помагат на противника. В XIX век за подобна лудост, слава Богу, никой не би могъл и да помисли. Разбира се, пълната свобода на действие, предоставена на цензурата, имала и своите отрицателни страни. Заедно с водата било изхвърляно и детето.

Попаднали под воденичните камъни на цензурата и тургеневите «Записки на ловеца». Първият разказ «Хор и Калинич» излязъл в сп. «Съвременник» в 1847 г., преминал в ръцете на Некрасов. После един след друг започнали да излизат и другите разкази от този цикъл, но през пролетта на 1848 г., с началото на революцията във Франция,  цензурата прекратила за година печатането им. То било възобновено през 1849 г.

През април същата година в Петербург били арестувани 123 души - членове на демократичното общество на младите разночинци, ръководено от Михаил Буташевич-Петрашевски.Тези нови «декабристи», подхранвани от Европа с идеи и пари, се оказали зад решетките не след голямата война, а преди нея. 22 души били осъдени от военен съд, 21 от тях- на разстрел, който в деня на екзекуцията бил заменен с каторга и арестантски роти. Сред тях бил и писателят, влязъл в литературата едновременно с Тургенев. «Бедни хора» на Достоевски била публикувана за първи път през 1846 г., малко преди излизането на първия брой на некрасовия «Съвременник» с разказа «Хор и Калинич». По-късно двамата велики руски писатели станали пълни антагонисти и в «Бесове» Достоевски показал Тургенев в карикатурния образ на дворянина-либерал Кармазинов.

Но още по-карикатурно изобразил Тургенев хората, подобни на петрашевци, в разказа «Хамлет от Шчигровска околия» от «Записки на ловеца». Тук е даден пълен отпор на демократическото разночинство. Образът на дребното демократче, на което му се иска да стане Наполеон и се измъчва от осъзнаването на своята бездарност и нищожество.

«Аз говоря на френски не по-лошо от вас, а на немски даже по-добре… Три години прекарах зад граница…  Хегел съм изучил, уважаеми господине, знам Гьоте наизуст; освен това дълго бях влюбен в дъщерята на един германски професор и се ожених у нас за една охтичава госпожица, плешива, но твърде забележителна личност. Значи, ние сме от един дол дренки; не съм степняк, както предполагате… И аз съм разяден от рефлекси, и в мене няма нищо непосредствено ». Цялата трагедия на това човече е, че като млад искал да бъде оригинален, считайки оригиналността за най-висшето човешко качество, но с възрастта все повече го потиска осъзнаването, че в него няма никаква оригиналност.

И ето, че той попада в «кръжок». Петрашевци, ще напомня, също се обединявали в «кръжоци». Героят на тургеневия разказ, за разлика от младия Достоевски, не бил арестуван, не изпитал ужаса на смъртната присъда, заменена с гражданско наказание. В отношението на персонажа от «Хамлет от Шчигровска околия» към «кръжоците», вероятно за един-единствен път се е изразила неговата оригиналност, за която той така страстно мечтал цял живот. Именно в неговата уста хитроумният Тургенев вложил цялата отрова на кръжоците: «Кръжокът е пошлост и скука под името на братството и дружбата, сцепление на недоразумения и претенции под предлог на откровеност и съчувствие; в кръжока, благодарение на правото на всеки приятеля по всяко време и във всеки час да пъха неизмитите си пръсти направо във вътрешността на другаря си, в ничия душа няма чисто, недокоснато място; в кръжока се покланят на празнодумеца, на самолюбивия умник, на преждевременния старец, носят на ръце бездарния стихотворец, но имащ «скрити» мисли; в кръжока младите, седемнадесетгодишни момчета хитро и заплетено говорят за жените и любовта, а пред жените мълчат или говорят с тях като с книга, - пък и за какво говорят! В кръжока процъфтява хитрото красноречие; в кръжока се следят един друг  не по-зле от полицейски чиновници… О, кръжок! Ти не си кръжок: ти си омагьосан кръг, в който е погинал не един порядъчен човек!»

Всичко това Достоевски широко и силно показал в романа си «Бесове» - черна карикатура на цялото либерално и радикално-демократическо движение в Русия от средата на XIX век.

С «Хамлет от Шчигровска околия» било възобновено печатането на «Записките на ловеца» в списанието на Некрасов. Не е изключено цензорите да са видели в разказа сатира на либералите. А след него в «Съвременник» се появил, според мен, най-добрият от разказите от «Записките на ловеца» - «Чертопханов и Недопюскин», като че ли предварително завършващ цялата галерия от образи и характери в тази книга.

В края на 40-те и началото на 50-те г. руската литература продължавала да живее под знака на Гогол. Не случайно критиците, оценявайки «Записки на ловеца», преди всичко следяли, «събира ли Тургенев трохите след Гогол» или не събира. И всеки по своему отбелязвал: не, не събира, върви по свой път. И все пак не може да не се отбележи главната особеност на първото произведение на Тургенев - пушката на ловеца тук е същият предлог за описание на руските типове, както чичиковото придобиване на мъртви души.

Човек, вземащ за първи път в ръце сборника, излязъл през 1852 г., виждал заглавието: «Записки на ловеца». И ако той не четял сп. «Съвременник», наивно би сметнал, че ще намери в книгата описания на всякакви любопитни ловджийски случаи. Но къде е тук ловът? Къде са завладяващите описания на мечешки или вълчи хайки, къде са рекордните ловни трофеи, къде, най-сетне, е знаменитото ловджийско «ако искате - вярвайте, ако искате - недейте»?

Първият разказ е «Хор и Калинич». Нищо за лова, освен думите: «Посещавайки Жиздринска околия като ловец, аз се срещнах в полето…». Вторият разказ е «Ермолай и воденичарката». Той започва наистина с лов: «Привечер ние с ловеца Ермолай отидохме на «прелет»… Но може би не всички мои читатели знаят какво е «прелет». Слушайте, господа». Ето ти! На първите страници действително разказът е за това какво е «прелет». Но после и до самия край - отново за човешките съдби, и едва на финала: «Ято диви гъски със свистене се понесе над нас и ние чухме как се спусна към реката недалече от нас. Вече съвсем се стъмни и застудя; в гората звучно чуруликаше славей. Заровихме се в сеното и заспахме». И така нататък, от разказ в разказ, за лова се отбелязва само няколко щриха, за цвят.

Гончаров, обожаващ «Записки на ловеца», казал веднъж: «Да, Тургенев е трубадур (може би, първият), странстващ с пушка и лира по села, поля, пеещ за селската природа, любовта му е в песните, той отразява виждания от него живот - в легендите, баладите, но не в епоса». Но Гончаров не добавил, че пушката за разказвача е необходима само за отклоняване на вниманието, за да не ходи само с едната лира, за да не си помислят: «Будала някакъв, шляе се наоколо, пули се и разпитва, а после драска в книжката, а ние да му мислим!». Не - той има пушка, той ловува, а за съдбите човешки научава само така, случайно.

Но и съдбите той изучава не от празно любопитство, не за да ни представи паноптикум с назидателни истории и да възкликне: «Вижте, какво ли няма на белия свят!» В «Мъртви души» Гогол ни откри самоизучаването, самосъзнанието: какво сме ние, руснаците, какъв е националният ни характер, с какво се отличаваме от другите народи и защо Господ ни отделя сред тях, в какво е нашата оригиналност?

Гениалният Пушкин в «Рославлев» прави откритие: руснакът може да бъде европофил, галоман, може да знае френски език по-добре от родния, може да се възторгва от западната култура… Но когато тази западна култура идва при нас, за да ни завоюва и да унищожи нашата култура, същият галоман и западник внезапно се превръща отново в руска мечка, не желаеща да вижда европейски плъхове в своята бърлога, способна и сама да изгори бърлогата си, Москва, само и само да не загуби неповторимата си същност.

Гогол в «Мъртви души» показва, че руснакът, за разлика от немеца, може да бъде и такъв, и друг. Немецът винаги е рационален във всичките си прояви. Руснакът пък, даже ако счита себе си за рационален, в действителност е ирационален, както «стипцата» Коробочка, «стопанския» Собакевич или «икономичния» Плюшкин. А ако е абсурден, то е абсурден във всичко, както Манилов или Ноздрев.

В годините, когато започнали да излизат разказите на Тургенев, Гогол вече успял да се ужаси от сатирата, която направил на руското общество, да се ужаси, че от неговата литература могат - и няма да пропуснат - да се възползват враговете на Русия, жадуващи само едно: да се изобличава и изобличава нашата Родина за пълното й изтребление. И изведнъж, виждайки себе си в сонма от тези мерзавци пред лицето на Страшния Съд, великият художник изпаднал в отчаяние и потърсил по-скорошно спасение в молитвите си към Бога.

«Записки на ловеца» в много разкази също е сатирично произведение. Може да се каже, в повечето. Но използвайки похвата от «Мъртви души» - странстването на човек в пределите на една руска губерния, - Иван Сергеевич напълно по своему показва цялото разнообразие на руския човек. Той и смее над него, и му се любува. Най-добрите разкази в «Записки на ловеца» са добри именно със смесването на комичното и трогателното, в което личността на човека ту се унижава, ту се възвеличива. При това и едното, и другото - чисто по руски.

Колко са хубави разказите «Еднодворецът Овсянников» и «Чертопханов и Недопюскин»! По-късно Иван Сергеевич един след друг пише нови шедьоври от «Записки на ловеца»: разказите «Гора и степ», «Бежина лука», «Касян от Красива Меча», «Двама помешчици», «Певци», «Среща».

В началото на 1852 г. сборникът е готов за печат. Годината започва със страшно събитие - смъртта на Гогол. Тази смърт станала трагедия за всички руски писатели и, преди всичко, за Тургенев, който едва четири месеца преди това, на 20 октомври 1851 г., се запознал с Николай Василиевич.

На 18 март цензорът - княз В. В. Лвов - подписал разрешението за издаването на «Записки на ловеца». През май книгата вече била отпечатана, но във връзка с ареста на автора излизането още за кратко било задържано. Накрая за това научил императорът. Николай I, вместо да забрани книгата, уволнил цензора Лвов. И «Записки на ловеца» накрая била пусната за продажба. Руските характери, създадени от Тургенев, стигнали до руския читател.

В същата година на арената на литературата ни ще излезе още един гений. В некрасовото «Съвременник» ще се появи повестта на Лев Толстой «Детство». Осмислянето на руския характер, започнато от Пушкин, Гогол и Тургенев, ще премине в ново качество - загадката на руската душа ще бъде разгадавана от семейната повест и семейния роман. Гончаров по това време извършва пътешествието си с фрегатата «Палада» и описвайки пътешествието си, ще разбере какво е руския характер на фона на целия свят. Достоевски тогава се мъчи в каторгата, «в страшните пропасти на Земята»…

Всички те по различни пътища вървели към едно - дълбoкото изучаване и познанието за руския човек в цялото му многообразие. А Иван Сергеевич Тургенев, започвайки със «Записки на ловеца», станал един от най-добрите изследователи на това световно явление.