Откъси от “Глава 10. Загадката на 1937 година”

Вадим Кожинов

превод: Георги Ангелов

Но проблемът се изяснява, ако си спомним, че делегати на конгреса от 1934 г. не били, например, Анна Ахматова, Михаил Булгаков, Павел Василиев, Николай Заболоцки, Сергей Кличков, Николай Клюев (той бил арестуван половин година преди конгреса), Михаил Кузмин, Андрей Платонов - без които не можем да си представим руската литература от онова време - а също така множество други значими писатели.

Стихоплетецът Безименски заявил на конгреса: “В стихове като тези на Клюев и Кличков… виждаме… възпяване на рутината при охулване на всичко… болшевишко… Под предлог “инфантилизъм” и преднамерена смахнатост Заболоцки издевателства над нас… Повечето стихове на П. Василиев издигат и живописват образите на кулаци…” и т.н.

Липсвали, разбира се, на конгреса и най-изтъкнатите руски мислители, органически свързани (както това изобщо е присъщо на руската мисъл) с литературата - Михаил Бахтин, Алексей Лосев, Павел Флоренски, които по онова време били репресирани… На конгреса давали тон съвсем други “идеолози” - Йохан Алтман, Михаил Колцов (Фридланд), Исай Лежнев (Алтшулер), Карл Радек (Собелсон) и подобни.

Виктор Шкловски провъзгласил на едно от първите заседания на конгреса: “Аз днес чувствам как се разгаря конгресът и мисля, че трябва да чувстваме, че ако днес тук бе дошъл Фьодор Михайлович, то ние можехме да го съдим като наследници на човечеството, като хора, които съдят изменник, като хора, които днес отговарят за бъдещето на света. Достоевски не трябва да бъде разбиран вън от революцията и не трябва да бъде разбиран иначе, освен като изменник”.

В случая в типичната за Шкловски претенциозна риторика била изразена твърде съществената мисъл: литературата трябва да се отреже от Достоевски и, в крайна сметка, от всичко най-дълбоко в руската литература.

В навечерието на конгреса излязла книгата на активния делегат Лежньов (Алтшулер) “Записки на съвременника”, където имало немалко проклятия към Достоевски и се поставяло ясното искане:

“…време е да изхвърлим натъпканите със скомина разговори за доброто и злото по Толстой и Достоевски”. Скоро Лежньов със съдействието на Давид Заславски успял да издейства - дори въпреки волята на самия Горки! - забраната за издаването на “Бесове” на Достоевски (тази забрана действала повече от двадесет години…).

Манделщам в своето заточение на 5 август 1935 г. говори за Павел Василиев като за един от тримата изтъкнати поети на съвременността.

Сергей Кличков бил арестуван по обвинение в “антисемитизъм” през 1923 г., а Павел Василиев - през 1935 г., т.е. по времето когато Осип Манделщам говори за него като за един от тримата най-ценени от него поети!

В началото на 30-те г. критикът Осип Бескин, който, между другото, бил и отговорен секретар на редакцията на “Литературна енциклопедия”, писал за поезията на Кличков като за “националистично-шовинистична лирика”. Пак тогава някой си С. Розентал на страниците на самата “Правда” (10 август 1933 г.) заявил, че “от образите на Манделщам мирише на… великодържавен шовинизъм”.

И така, Манделщам бил “шовинист”, като, разбира се, ставало дума не за еврейски, а за руски “шовинизъм”. Това обвинение било изказано от “главния” партиен вестник, редактиран тогава от Лев Захарович Мехлис, който, впрочем, до 1918 г. бил член на особено “националната” еврейска партия “Поалей Цион” (”Работнически Сион”)… И Розентал, и Мехлис били по своему “прави”: Осип Емилиевич “дръзнал” да публикува в съветски вестник статия, в която, говорейки за поезията на Клюев, изразил преклонението си пред “исконна Русия”, в която по неговите думи ” руският бит и руската селска реч се основават върху елинските ценности”…

В онези времена (както, впрочем, и днес) всеки човек, за когото Русия представлявала безусловна самостоятелна ценност (а не само “материал”, от който трябва да се “изработи” нещо), рискувал да бъде “обвинен” в “национализъм”, “шовинизъм”, “фашизъм” и, разбира се, “антисемитизъм”. Именно в тези “престъпления” били обвинени тогава П. А. Флоренски, А. Ф. Лосев, С. Ф. Платонов, М. М. Бахтин…

Впрочем, едва ли има основания да се вижда в Сергей Кличков или Павел Василиев “националистическа” настройка - тя се изразявала в недоволството им от засилването на “пришълците” - “инородци”, “другоземци” - и в литературата, и в живота на страната като цяло. Така, арестуваният Кличков признал - по всяка вероятност, напълно искрено - че властта в СССР “в моите представи и в разговорите ми с околните се очерта като узурпатор на руския народ, а ръководителите на ВКП(б) - като иноземци, прогонващи и принизяващи руския дух”.

Горки всъщност нарекъл Павел Василиев “фашист” (”Правда” от 14 юни 1934 г.; статията била отпечатана в същия ден и в три други вестника).