Костас Монтис

превод: Василка Петрова-Хаджипапа

Беше една стара, осакатена кола. Едната джанта смачкана на две, със счупени ребра, гюрукът й продупчен. Много дъждове и безконечното лятно слънце не я бяха пожалили и й бяха отнели синия цвят, напълнили го с жълто-бели бръчки. Фаровете й зеят празни. Някой е изтръгнал малките им лампи, може би оня същия, който ги е миел всеки ден и ги е бърсал нежно, сякаш че ги гали. С неговите ласки в сърцето си те се опитваха цели нощи да му показват канавките, завоите, опасността. Неуморно (уморяваш ли се, когато обичаш?) те опипваха тъмнината, за да разделят лошото от доброто, без да може да ги затвори сънят (спиш ли, когато обичаш?).

И не бяха само лампите, които бяха изтръгнали. Също и разните украшения, поставени толкова мъдро отпред на волана, червените стрелки, белите ръчки, таксиметъра; когато той показваше с пръстче петдесет, шестдесет мили, се смайваше и часовникът до него и караше времето да спре в онзи луд, безкраен час на опиянение.

Беше запокитена, захвърлена до моя прозорец. Малко по-нататък, на половин крачка само, започваше пропастта. И колата се опираше на ниската каменна ограда, границата на хаоса.

Не бях питал чия е, как се беше отзовала тук. Приех я без история. Какво да правиш сега с историята? Въпреки това си мислех колко страшно щеше да бъде последното й подхлъзване.

- Бутайте, бутайте, да опре в стената.

Трябваше да се опре в стената, за да почувства по-ясно, че е опряла в твърдия каменен ръб, че нямаше и педя път пред себе си.
Направи тази последна безсилна крачка, без да иска, без душа, без огън. Червените стрелки на нулата. И беше, разбира се, много озадачена и уплашена, но не мисля, че си бе помислила, че са я забутали там докато да се скапят железата й. Беше й трудно да си го представи.

Кой знае от колко време стоеше така, опряна на стената. Под нея се бяха насъбрали куп боклуци. Колата им разреши и ги пазеше.
- Добре, стойте си там, никой няма да ви закача.
И ти, малка слугиньо, не можеш да метеш под една кола, пред която хиляди хора са отстъпвали, за да мине (ето че стана дума и за историята, страхувай се от историята). Ако се опиташ да сториш такава глупост, за бога, огънят й ще се разпали отново, изгасналите й очи ще започнат да изпускат отново искри, ще почнат да стържат ръждясалите й железа, пробитият гюрук ще полети из въздуха разгневен, вратите й ще се затворят и тя ще се хвърли в пропастта, помитайки и тебе заедно със себе си, малко, неразумно момиче.

Помня един по един боклуците, натрупани отдолу: няколко кутии цигари, парче избелял копринен плат, скъсан чорап, счупено огледало, ръждясали гвоздеи, смачкани хартии, обувка. (Не режисирам. Така беше.) И те някога са имали живот, докато дошъл хаосът и се втурнали да се крият. Наистина, къде да се скрият? Зад кокошарника, зад големия бял камък, зад купищата дърва? Не. Под колата. Тя не приличаше на тях. Не беше боклук. Не може една кола да стане боклук.

Нейният номер бе 5540. Номерът й го оставиха, нямаха нужда от него и го оставиха да мре от бавна смърт, (докато се скапят железата).

Странното бе, че и четирите врати бяха отворени, като че чакаха пътници, напълно отворени - като прегръдки или криле. И никой не си и помисляше да ги затвори.

- Какво ли очакваш, нямаш вече ни път, нито пътници…

Но въпреки това имаше някакъв път все още. Връщайки се един следобед вкъщи, видях колата на ръба на пропастта, над каменния зид, и четири-пет души да я бутат, за да падне. Съседките и куп деца се бяха събрали наоколо и зяпаха, жестикулираха и се забавляваха.

Бях пристигнал в последната минута, едва успях да я видя как се обърна по гръб и се изгуби с трясък в хаоса.

Зад нея се бе понесла тълпата, наведе се надолу да види как тя се търкаляше по склона.

Хазяйката ми обясни, че от доста време се готвели за това, но все отлагали. Била голяма грозота. И се събирали толкова боклуци под нея.

А, да, бяха и боклуците. Видях ги всички, вече непокрити, беззащитни, уплашени, изненадани, те си стояха един до друг и чакаха.