Из “Съвременно есенинознание”

Илья Хлуденьов, Юрий Блудов

превод: Георги Ангелов

Първият тревожен звънец прозвънял през 1930 г., когато Наседкин бил извикан на Лубянка. ОГПУ изведнъж се заинтересувало защо той, болшевик от 1917 г., активен участник в Октомврийската революция в Москва, комисар от инженерен полк, помощник-командир на батальон при ликвидацията на мамонтовия пробив, участник в борбата с басмачите в Туркестан, е напуснал партията през август 1921? «Поради несъгласие с политиката й на село и в литературата» - с душевната си простота признал Наседкин. Причината била в това, че в родния си край в башкирското село той лично наблюдавал сцени от събирането на продоволствените наряди и разкулачването: «Независимо от решението на партията да се приключи с крайностите в колективизацията на селското стопанство, тези крайности съществуват. Тя трябва да се провежда много по-внимателно. Одобрявам ликвидирането на кулачеството като класа, но без грешките при разкулачването на средняците. Не съм съгласен и с политиката на партията в литературата: тя тласка цял ред спътници към халтурата и приспособленчеството. Това е предизвикано от изключителния идеологически натиск на партията върху писателя - да пише само на злободневни теми. В изказванията си, включително в Дома Херцен, говорейки за идеологията, произнесох думата «идиотология». Никакви наказателни санкции тогава не последвали. Но да имаш подобен факт в биографията било рисковано. Това автоматично поставяло Наседкин в редиците на политически подозрителните елементи…

Арестували го на 26 октомври 1937 г. Прогърмяло делото на литераторите - «терористична група писатели, свързани с контрареволюционната организация на десните». Основна цел на групата уж била покушение срещу другаря Сталин. Под валяка на репресиите попаднал дълъг списък от «нелегални», известни и не толкова, оглавявани от писателя Валериан Правдухин: Иван Макаров, Павел Василиев, Ефим Пермитин, Иван Приблудни (Яков Овчаренко), Михаил Карпов, Пьотр Парфенов, Сергей Кличков, съвсем младия син на Есенин Юрий и много други. Цялата им вина била в това, че събирайки се по различно време и различни компании в кафенета и апартаменти, поетите и писателите разговаряли на крамолни теми. Одумвали случващото се в страната, позволявали си да не се съгласят с нещо и критикували порядките. От гледна точка на НКВД, това бохемско, кухненско фрондьорство попадало под определението «злостна антисъветска пропаганда». А за да придадат значимост и тежест на делото, към него добавяли и тежките обвинения в групов тероризъм.

Подобно на събратята си по перо, Наседкин по време на разпитите «си признал бързо» каквото искали от него следователите. Той постоянно си «спомнял» нови подробности от своите «престъпления». Че «от 1930 до 1935 г. бил участник в антисъветска група на литератори, където влизали Воронски, Н. Смирнов, Губер, Зарудин, Зазубрин, Правдухин, Пермитин, Калиненко». И ето че не просто «бидейки озлобен срещу съветската власт, водел контрареволюционни разговори» и изразявал недоволство от «политиката на партията в литературата», но и бил готов да свали режима с всички, в това число и терористични, начини. «Събирайки се и обсъждайки политиката на ВКП(б) и съветското правителство в контрареволюционен дух, ние стигнахме до извода за необходимостта от решителна борба с партията. По-нататък ние поехме по пътя на тероризма, като счетохме, че това е единственото останало ни средство за борба и терор срещу ръководителите на ВКП(б) и, на първо място, срещу Сталин». Освен това уж бил привърженик на троцкисти, зиновиевци и бухаринци, «представители на всичко най-добро, защитаващи интересите» на обикновения народ. Вменили му във вина и неговото «упадъчно, контрареволюционно» стихотворение «Виелица», «пълно с абсолютно недоверие в силите на партията и съветския народ, дълбока безизходност, че страната загива в резултат на политиката на инородците». През 1936 г., когато Павел Василиев искал да напише стихове, осъждащи троцкистите, Наседкин му казал: «Засрами се да пишеш такива стихове. Ти знаеш какви хора разстреляха - най-добрите ученици на Ленин». Уж оказвал и силно контрареволюционно въздействие върху осъдения организатор на терористичната младежка група Юрий Есенин. «Всички ние бяхме хора с черна съвест, изгубили от злоба човешкия си разум и чувството за мярка». Под натиск Василий Фьодорович пише допълнителни «показания» и разкаяние до комисар Ежов: «Спомняйки си своето минало, констатирам, че в продължение на 8 години съм поддържал връзки с враговете на народа и сам станах враг на народа. Постарах се с максимална правдивост и чистота да се разкрия, да се разоръжа, тъй като не губя вяра, че с помощта на най-добрите хора на съветската страна мога да се поправя и с честен труд да изкупя страшната си вина пред народа».
За жена си не казал нито дума.

Процесът по делото на Наседкин се състоял на 15 март 1938 г. и приключило същия ден. Обикновеният сценарий. «Тройка» на военната колегия от Върховния съд, нямало нито участници от обвинението и защитата, нито свидетели (мнозинството от тях вече били мъртви). Наседкин заявил, че не се признава за виновен, че всички показания са лъжливи, дадени под натиск в следствието. Групата писатели, изброена от него в показанията, никога не е била антисъветска. А с Кличков не се виждал повече от 10 години. Впрочем, това нищо не можело да промени. Процесът бил само формалност с предизвестен резултат. Кратката, всичко половин страничка присъда - по чл. 58-8, 58-10 и 58-11 от НК, с конфискация на имуществото, била окончателна и трябвало да се изпълни веднага. На същия ден Наседкин бил разстрелян.