Из “За Марина Цветаева”

Ариадна Ефрон

превод: Татяна Любенова

Блок в живота на Марина Цветаева бе единственият поет, който тя почиташе не като събрат по “поетичен занаят”, а като божество на Поезията, на което, както на божество, се покланяше. Всички останали, които обичаше, тя усещаше като събратя и съратници - от Тредяковски до Маяковски.
Нещо повече, всеки от тях - даже безплътния Рилке! - почиташе и усещаше като братя по плът и кръв, знаейки, че стиховете не се раждат единствено от таланта, а от всички беди, страсти, слабости и радости на живата човешка плът, от нейния опит, воля и сила, пот и труд, глад и жажда. Не по-малко, отколкото към творчеството на поетите, беше нейното съчувствие и състрадание към техния физически живот, към притесненията и обстоятелствата, които трябваше да преодоляват.
Единствено творчеството на Блок Цветаева приемаше като такава поднебесна висота, която е не отричане от живота, а пречистеност (като от огън), така че за никаква съпричастност към тази творческа висота, тя, като “грешница”, не би и посмяла да помисли - изпитваше единствено коленопреклонност. Такова поетическо коленопреклонение, такова непрекъснато утвърждаване (”алилуйя”) са всичките й стихове, посветени на Блок от 1916 и 1920-21 г., както и прозата за него, която тя чете пред публика през 30-те години в Париж; тази проза никъде не е публикувана, ръкописът не се е съхранил.
Подобно на моето поколение, което говори за “Пастернак и Цветаева”, така нейното поколение произнасяше “Блок и Ахматова”. Но за самата Цветаева съединителната гласна между тези две имена беше чиста условност; знак на равенство между тях не слагаше; нейните лирически славословия за Ахматова представляват доведени до апогей сестрински чувства, не повече. Те и бяха сестри в поезията, но не близначки. Абсолютната хармоничност, духовната пластичност на Ахматова, толкова пленителна отначало за Цветаева, впоследствие започват да й се струват качества, ограничаващи творчеството на Ахаматова и развитието на поетическата й личност. “Тя е съвършенството, и в това, уви, е нейният предел” - казва за Ахматова Марина Цветаева.
Помня как Павлик Антоколски донесе и подари на Марина “Двенадцать” (”Дванадесетте”) на Блок, голям формат, бяла, с черен надпис - книгата с невероятните Аненкови илюстрации. Направо от прага на бившата ни столова започна да чете, святкайки с огромните си диви очи, разсичайки въздуха с юмрук, пристъпвайки към нас, сляпо избягвайки препятствията по пътя си, докато не опря в масата, зад която седеше и иззад която насреща му се надигна Марина. Помня как дочете поемата до края и как Марина, мълчейки, без да вдигне очи, пое книгата от ръцете му. В минути на душевно потресение и вълнение, тя спускаше клепки над очите си, стискаше зъби и не позволяваше на вълнението да изкипи от нея, външно ледена.
Феноменът на “Дванадесетте” не само я потресе, но някак си бе творческо засрамване, както за нея, така и за някои нейни съвременници-поети. За това много и рязко бе написано в тази нейна, посветена на Блок проза, която не се запази.
В поемата “На червеният кон” (”На красном коне”, 1921 г.), със зашифровано посвещение на Анна Ахматова и впоследствие свалено, е показан сложният, динамичен в своята иконописност образ на обожествения от Цветаева Блок - създателят на “Дванадесетте”, Георгий Победоносец на Революцията, най-чистият и безстрашен Гений на поезията, обитател на тези върхове, които Цветаева считаше за себе си недосегаеми.
Виждала е и е слушала Блок два пъти в продължение на няколко дни, в Москва, на 9 и 14 май 1920 г., по време на неговите четения в Политехническия музей и в Двореца на Изкуствата. Не е била позната с него и не се е осмелявала да се запознае, макар и да е желала - на което се е и радвала, знаейки че само въображаемите срещи не носят разочарования…