Валентин Дешлиу

превод: Михаела Дешлиу

В БАЩИНИЯ ДОМ

Под лунна нива вятърът звъни.
Прозрачен прах отронват класовете.
Над спомен моят път се отклони
и бащината къща в мене свети.

Бих се разсмял сред стаите на глас,
че мама сложила е по стените
наместо свещи, нощни лампи.
                                             Аз
почувствах се турист и посетител,

а тоя дом за нея бе света.
И тъжен бях край родното огнище.
Щурец тук свиреше ми през нощта.
И повече не казах нищо, нищо.

НАСАМЕ СЪС СЕБЕ СИ

Не сторих много досега и ми тежи.
Мечтах, но колко време имах да мечтая.
Надежди малко ми остават, виждам края
и само болките ми времето множи.

И ден след ден в душата ми текат без плам.
От младостта ми въгленче последно стине.
Но все пак най-жестокото е, Валентине,
мечтите и надеждите си да ограбваш сам.

ЧОВЕКЪТ КАТО БОГ

Човекът, сам създал падение и полет,
е земен - от пръстта криле добил е даже.
Къде прониква той като орел през пролет,
не знае ли, или не иска да ни каже.

Човекът като бог гради си дом и слава,
от глина, по която цвят дъгата врязва.
И като слънце той сред пламъци изгрява,
и като слънце той зад свод незрим залязва.