Аркадий Павлович Кутилов /истинско име Адий/, голям руски поет, прозаик, художник и журналист е роден на 30 май 1940 г. в село Риси, Иркутска област, Сибир. Фамилията му вероятно се дължи на течащата по тези места рекичка Кутил. Остава рано без баща. Скоро след войната, погребала съпруга си, майката на поета Мария Василиевна Кутилова се връща с двете си малки деца – Юрий и Адий в родното си село Бражниково, Колосовски район, Омска област. В това живописно сибирско селце преминава детството и младостта на Кутилов. С руската литература в училището на Бражниково го запознава учителката Анна Алексеевна Артамонова, която първа забелязва феноменалната му памет и необикновеното му художествено възприятие на действителността. Опознава от детските си години селския труд. Занимава се с риболов и лов, обича да рисува. Страстта към рисуване дълго преобладава над литературата – дори по-късно той работи известно време като художник-оформител. Чете несметно количество книги и цял живот събира книги. Не е членувал в никакви писателски обединения, нито е имал литературно образование. Започва да пише на около 17 години. В началото на 60-те г. служи в Смоленск, активно се включва в живота на местното литературно обединение, участва в семинари на млади литератори, получава висока оценка от такива поети като Александър Твардовски и Николай Риленков, печата в местни и армейски вестници и дори става автор на химна на Смоленск. Тогава се случва събитието, което променя съдбата му – на третата година от службата си, с още петима души, войници като него, се напива с антифриз, попада в болница и е демобилизиран от армията с тежка депресия и чувство за вина към онези, които са пили с него смъртоносната течност и са починали. Връща се в село Бражниково неузнаваем. Сътрудничи на районния вестник “Вимпел”, пише много, започва да пие и е уволнен след 2-3 месеца от редактора А. Ф. Ханин… За първи път стиховете му се появяват в омски вестник през 1965 г. За него се заговаря, стиховете му се преписват и тръгват едва ли не по цял Сибир. След смъртта на майка му през 1967 г. той, младата му жена и сина им се връщат по родния край на поета – в земята на Иркутск. Една година работи в районен вестник, много пътува. Вследствие на семейни разногласия, през 1969 г., се връща в Омска област и води известно време живот на пътуващ селски журналист, работи в редица районни вестници, като никъде не се задържа за дълго. В края на 60-те години губи едновременно всичко – семейство, дом, работа, брат си. Прибира се окончателно в Омск, за да разбере, че не е нужен абсолютно никому. Започва неговият страшен скитнически период – цели 17 години, до смъртта му. Именно през тези кошмарни години се оформя окончателно като поет. Пише без всякаква надежда да види някога произведенията си публикувани. Затварян в психиатрия, съден за скитничество, върху името му е наложена забрана… Но той остава спокоен и убийствено ироничен, такъв е запомнен от общувалите с него, притежавал е рядка психическа уравновесеност. Няколко месеца до смъртта му е предупреждаван от властимащите за острия си език: “Никой няма да узнае къде е гроба ти…”. Трупът му е открит през лятото на 1985 г. в един от парковете на гр. Омск, около Транспортния институт, погребан е по установения ред – като “непотърсен”. Гробът му и досега е неизвестен. Приживе не издава книга. Оставя около шест хиляди стихотворения. През 90-те виждат бял свят книгите му “Провинциален пристан” /Омск, 1990/ и “Скелетът на звездите” /1998/, а през 2000 се появява в Красноярск том под редакцията на покойния Роман Солцев. За поета пишат Александър Лейфер, Олег Клишин, Антон Нечаев, Владимир Яранцев, Генадий Великоселски, Владимир Макаров, М. Колодинский, Владимир Новиков, М. Мудрик /“Неизвестният Кутилов”, Омск, 2005/. Отдавна са прекратени опитите да бъде представен като постмодернист – Кутилов е самодостатъчен, пише В. Яранцев. Стиховете му са включени в антологиите “Руска муза на 20 век”, “Руска поезия на 20 столетие” /Лондон/, “Строфи на века”. В творчеството си продължава тази линия в руската словесност, представители на която са Тютчев, Заболоцки, Есенин и Рубцов. “Кутиловска следа” в днешната руска поезия може да бъде открита в стиховете на Юрий Перминов, Ирина Горелова и др.

Публикации:

Поезия:

РАЗПОЗНАТ, НО НЕПОТЪРСЕН…/ превод: Красимир Симеонов/ брой 3 ноември 2008

ТИ УМИРАШ СЛЕД ЧАС/ превод: Красимир Георгиев/ брой 147 април 2022

БЕТОВЕН/ превод: Красимир Георгиев/ брой 162 ноември 2023

АЛБУМ