/със съкращения/

превод: Красимир Симеонов

През лятото на 1985 г. в една от централните градинки на гр. Омск е намерен трупа на бродяга в изпокъсани дрехи. Заключението на експертизата е “смърт при неизяснени обстоятелства”. Властите потулват случая. Трупът е разпознат, но не е потърсен от никого. Мястото, където е погребан, остава неизвестно. Такава е смъртта на един от най-самобитните руски поети на XX век Аркадий Кутилов.
Аркадий /Адий/ Кутилов е роден през 1940 г. в Иркутска област. Докато отбива военната си служба в Смоленск активно печата стихове в армейски и областни вестници. Става автор на химна на Смоленск. Забелязан е от Твардовски, който смята да му предложи работа, свързана с литературата. Денят преди да бъде направено предложението, Аркадий и пет други войника се напиват с антифриз. Всички умират с изключение на Кутилов. В дълбоко депресивно състояние той е демобилизиран. Аркадий се връща в родното си селце коренно различен, таейки до края на живота си вина за смъртта на приятелите си. Твардовски остава с впечатлението, че Кутилов също е мъртъв. През 80 години той споделя с В. Лакшин за “удивително талантливо войниче, намерило смъртта си в запой с антифриз”. В това време Кутилов се жени, ражда му се дете.
В края на 60 години обаче той губи неочаквано всичко – семейството си, дома, работата, брат си. Оказва се в Омск, ненужен никому. Така започва страшният скитнически период в неговия живот.
Съветската власт реагира стандартно – прибират го в психиатрия “за скитничество”. Лишен от алкохола, той почти денонощно пише. Хиляди стихотворения, десетки поеми, които методично са изземвани и унищожавани.
През 70-те е освободен, но той продължава да провокира властите – скандира сам срещу властта на площада, рисува по тротоара, скандализира послушните си събратя по перо, саркастичен е към раболепното им поведение. Закача портрет на Брежнев на врата си, на който генералният секретар умело е нарисуван, докато се “мъчи” в клозета. Смятат го за луд, но той обладава рядка психическа уравновесеност, винаги е спокоен и убийствено ироничен. Местната милиция го предупреждава: “Не се унасяй. Ще дойдем тихичко и никой няма да разбере дори къде ти е гроба”. В тази връзка той пише:

Убиха ме. Мозъка ми пръснаха в калта.
И ето, че ще играем на “сляпа баба”.
Гадно високомерничи моята душа.
Клечи отгоре ми и пуши, подлата!…

                                     Генадий Великоселски

* * *

Ако жените недружно запяват,
значи труп се изнася от двора…
Ако мутрата ти е подута здраво,
значи е било весело вчера…

Ако мисълта ти високо не лети,
значи в сърцето няма огън.
Ако в шепата снегът не се топи,
значи мъртва е тази длан.

Ако си умрял, но си ходиш като вчера,
ако си се предал, залюбвайки враг,
значи славата като последна надежда
ще те застави да възкръснеш пак.

* * *

Если бабы недружно запели,
значит, труп повезут со двора…
Если морда опухла с похмелья,
значит, весело было вчера…

Если мысль выше крыш не взлетает,
значит, кончился в сердце огонь…
Если снег на ладони не тает,
значит, мертвая это ладонь…

Если умер, но ходишь, как прежде,
если сдался, врагов возлюбя, –
значит, слава последней надежде,
что воскреснуть заставит тебя!

* * *

Аз не съм поет. Стиховете са свято дело.
В тях е въздушно, нежно и светлина…
На мен ми дай да докосна нещо,
така че и пръстите си да изгоря.

* * *

Я не поэт. Стихи – святое дело.
В них так воздушно, нежно и светло…
Мне ж дай предмет, чтоб тронул – и запело,
или хотя бы пальцы обожгло.

* * *

Тя си тръгна и небето не падна,
от прозореца взривове не се виждат…
Държа чашата, а в нея четири бала
прозрачна газирана вълна.

* * *
Она ушла, и небо не упало,
и за окошком взрывы не видны…
Держу стакан, а в нем – четыре балла
прозрачной газированной волны.

* * *

Идеи диви поглъщам,
чета Брем и Дидро…
Цяла нощ седя, изобретявам
чинията, лъжицата и ведрото…
Джеймс Уайт ми е началник,
светът ми се събира в куфара…
Аз изобретих ютията и чайника,
велосипеда и самовара…

Аз звездните лъчи на части разбих,
открих нов вид риба.
В пределите на пеенето и музиката
изобретих скърцането с каруца.

Аз от небето звезди не свалям,
но ме тресе творческия екстаз…
И отново изобретявам
брадвата, триона, клозета у нас…

Аз съм изключение от всякакви правила,
с неправилно такова мирозрение.
Мозъкът ми е трагично гнил и за това
е безсмислено всякакво лечение.

* * *

Идеи дикие глотаю,
читаю Брэма и Дидро…
Всю ночь сижу, изобретаю
тарелку, ложку и ведро…
Мне Джемс Уатт – прямой начальник,
весь мир – не больше, чем товар…
Я изобрел утюг и чайник,
велосипед и самовар…

Я луч звезды разбил на звенья,
открыл породу новых рыб.
В пределах музыки и пенья
я изобрел тележный скрип.

Я с неба звезды не хватаю,
но плещет творческий экстаз…
и я опять изобретаю
топор, пилу и унитаз…

Я – исключенье всяких правил,
с мировоззрением кривым…
Мой мозг трагично неисправен,
и уж ничем не исправим.