Из “За Марина Цветаева”

Ариадна Ефрон

превод: Татяна Любенова

Дружбата на Марина Цветаева с Еренбург беше не много продължителна, както болшинството от нейните приятелства – лични, а не епистоларни – но повече взаимна, отколкото много други. Притегляна от някаква сила, Марина не рядко се увличаше и проявяваше слабост, като в някакво временно русло на собствено прииждане.
Пренасищайки със своята щедрост слабите души, тя запалваше в тях собствени клади, дивеше им се, радваше им се и ги възславяше – но дъното беше близко, винаги много близко; отношенията пресъхваха – оставаха стиховете, за които после се забравяше от какво бяха породени…
В интерес на истината трябва да кажем, че някои от тези души бяха слаби само в сравнение с Маринината мощ; че в своето общоприето измерение те се оказваха не чак толкова плитководни – но само до тях да не беше самата Марина с нейната “безмерност”.
Дружбата на Марина с Еренбург бе дружба на две сили – взаимонепроницаеми или почти. На Марина беше чужд рационализмът на Еренбург, който личеше даже и във фантастиката, и в публицистичната широкообхватност на творчеството му, вече определящо се през 20-те години на ХХ век. Както и на Еренбург беше чужда космическата камерност на нейната лирика, “простонародността” на нейната “Цар-Девица”, и въобще – руското, фолклорното, богатирското начало в нейната поезия, близостта на нейния език до народния руски език, към който той оставаше уважително-глух през целия си живот.
По-нататък тази взаимна неповлияност и разграниченост (не говоря за обстоятелства) ги раздели, а в началото тя само помогна на дружбата им да бъде наистина дружба. Отношението на този тогавашен Еренбург към тогавашната Цветаева, беше наистина другарско, истинско, неизискващо нищо в замяна, изпълнено с истинска грижа и удивителна мекота. Те бяха такава двойка в творческите и човешки отношения и то точно когато на Еренбург с истинска непримиримост му се налагаше да изостави своята мекота, ироничност – нежност. Без уговорки, ще кажа, че неговото перо тогава вече се превръщаше в пинсета, гласът му ставаше глас на трибун, а мисълта се откъсваше от частното, стараеше се да обхване общочовешкото…
В неговите възпоменания “Хора, години, живот”, в тази част, която засяга Марина, от някогашната Еренбургова нежност не е останала и следа: вероятно паметта за подобна “окраска” в отношенията се разсейва с времето.
Първото появяване на Еренбург у нас аз не помня. Това са годините 1917 – 1918, съдейки по записаното. Зная само, че петгодишна, естествено, още не познавах любовната лирика на Блок и че в голямата, несъразмерна, но уютна наша квартира, още го нямаше този корабокрушенски безпорядък на времето и това поразяваше всички, които идваха в нея в началото на 20-те години на ХХ век.
Именно тогава Иля Григориевич пристигна от Крим и дойде при Марина с известието за Макс Волошин и неговата майка – моя кръстница. И в еренбурговската стремителна доброжелателност към нас двете, просветваше още и волошинската памет, волошинската тревога за цялото наше цветаевско-ефроновско семейство, което той така отдавна обичаше и което му отвръщаше с взаимност.
През 1921 година, заминавайки в задгранична командировка, Еренбург обеща на Марина да открие съпруга й, който в това време беше в емиграция, да му предаде нашите писма, фотографии и последните стихове на Марина.
В моите детски тетрадки са останали записки от февруари-март 1921 година, озаглавени “Златното сърце на Еренбург”. Ето няколко цитата от тях: “Аз съм болна, лежа в леглото, Марина готви. Кратко и остро почукване на вратата. Някой влиза. “Здравейте, Марина Ивановна!” Марина се здрависва и му подава стол. – “Да… Вие тук ли живеете? В другата стая би било по-хубаво!” Аз разбирам, че това е Еренбург. “Странно е тук при вас! Колко ненужни неща!”
Марина седи до масата, смее се. “Иля Григориевич, прощавайте, аз сега трябва да препиша на чисто нещо. И виждате ли, преписвам стиховете, които ще ви дам…”.
Еренбург предлага да прочете своя “портрет на Марина”.
Тя много внимателно и кротко слуша. После той чете портрет на Брюсов. Сетне аз показвам на Еренбург своите рисунки. Той ги хвали, но странно, иска да му ги обяснявам. Скоро той си тръгна…”.
“Ние ходихме при Еренбург. Беше кално и мокро. Малки улички водеха към хотела-общежитие, където живееха Еренбургови след завръщането си от Крим. Изкачваме се по гранитни стълбища, към стая №49. Чукаме. – “Влезте!”. Боже мой, Иля Григориевич, колко много хора! Цели осем души!
Еренбург е в много добро настроение и ми дава цяла папка с рисунки. Аз стоя на колене пред масата и им се любувам. “Рай и Ад”. На границата между Рая и Ада – голям златен престол. На него седи Бог. Пред него се разхождат мъже, жени, деца, кучета. А в Ада, в казани с кипяща смола, седят грешниците и плачат. Дяволи с червени мустаци и зелени очи носят черепи. После рисунка с друг Бог, който стои с ръце на кръста си. Над него дама с грамадни крака и с голяма роза на яката… Третата картина се наричаше “Файтонджия и кон”. Около тях имажинистки свят: летящи къщи, седящи птици, всичко наопаки. А по средата стои старикът-файтонджия със своя кон… И още една голяма картина: Дева Мария в очарователна жълта рокля с черни звезди… До нея стои жерав, вдигнал към луната своя клюн, а в това време змията се обвива около крака му…
Оглеждайки се, аз започнах да наблюдавам хората. Ето някаква там – със зло личице, с бяла пола, гледа през рамото на Еренбург, дращи с нокът по картината и казва, че тук трябва да се сложи малко червена със синя боя и ще стане възхитително. Ето, на дивана седи жена с букли… и усърдно пие чай. Ето и жената на Еренбург. Тя е в модна дамска рокля. Тя има къси черни коси и тънки кокалести пръсти с дълги, блестящи като стъкло нокти… Еренбург седна до мен и ме пита: “Е, Аля, харесаха ли ти моите картинки?” – “О, да, Иля Григориевич!” Той помисли малко, взе Богородица със златното облекло, хвана молива и започна да пише: “На Аля – Божията Майка, златно сърце. Иля Еренбург… Радвай се, Мария, упование наше, радвай се, Мария, сърце измъчено!” Аз му благодарих и подадох картината на Марина, тя й се полюбува, сложи я в моята книжка “Детските години на Багров-внук” от Аксаков…
Свършвайки разговорите си с другите, Марина каза, че трябва да тръгваме, но Еренбург ни спря. Оставяйки ни за минутка, той се върна с малък бележник и ни прочете няколко стихотворения… Аз, седнала на коленете му, казах: “Скъпи, Иля Григориевич, ако вие видите татко, предайте му, моля ви, от нас поздрави и всички хубави думи, които само вие знаете…” Той ме изгледа с развеселени очи и каза: “О, аз ще направя това обезателно!”… И с тъжна усмивка той се прости с нас.
Пристигайки зад граница, Еренбург намерил Серьожа. На 1 юли 1921 година, в десет часа вечерта, Марина получи от него първото писмо. “Моя мила, Мариночка, днес получих писмото Ви от Иля Григориевич, в което пише, че сте живи и здрави. След като прочетох писмото, аз дълго скитах из града, обезумял от радост… Какво да Ви пиша? С какво да започна? Трябва да Ви кажа много неща, а се отучих не само да пиша, но и да говоря. Аз живея с вяра в нашата среща. Без Вас за мен няма живот, живейте! Аз нищо не искам от Вас – на мен нищо не ми е нужно, освен едно, Вие да сте жива… Нашата среща беше велико чудо и още по-велико чудо ще е срещата ни в бъдещето. Когато мисля за нея – сърцето ми замира – страшно – защото по-голяма радост не може да има от тази, която ни чака. Но аз съм суеверен, няма да говоря за това… През всички години на нашата раздяла – всеки ден, всеки час – Вие сте с мен и в мен. Но това Вие, разбира се, знаете… За себе си да пиша е трудно. Всички преживяни години без Вас са като в сън. Животът ми е разделен на “до” и “след”, това “после” е като страшен сън, от който искам да се събудя, но не мога… За Вас аз си водя дневник, (по-голямата и най-скъпата за мен част от него беше открадната с други вещи), – от който всичко ще научите. Мене ме очаква Вашето писмо – Иля Григориевич не искаше да ми го изпрати докато не получи моя точен адрес. Ще го чакам с трепет. Последното писмо от Вас беше преди две години. След него – нищо… Сега стаята, в която живея, е пълна с хора. Шумят, разговарят… Веднага щом получа отговор от Иля Григориевич с Вашето писмо – ще напиша подробно всичко, а това просто искам да изпратя сега тутакси, за да го получите по-скоро. Иля Григориевич ми писа, че Вие живеете все на същото място. Приятно ми е, че мога да си представя обстановката… Какво да кажа за моя живот? Живея ден за ден. Всеки ден се отвоюва и всеки ден ме приближава към нашата среща. Това ми дава бодрост и сила. А така, всичко наоколо е лошо и безнадеждно. Но за това ще разкажа, когато се видим. Много ми пречат хората, които ме обкръжават. Близки нямам никакви… Надявам се, че Иля Григориевич ще ми изпрати Вашите нови стихове. Той пише, че Вие много работите…
Простете ми, радост моя, за разхвърляното писмо…
Пазете се, заклинам Ви! Вие и Аля – сте последното най-скъпо нещо, което имам.
Да Ви пази Бог!
Ваш С.”

В послеписа за мен пише: “Мило мое момиче! Аз получих писмо от Иля Григориевич, той ми пише, че те е видял и ми предаде тези думи, които ти си го молила да ми каже от твое име. Благодаря ти, радост моя, – цялата ми любов и всичките ми мисли са с теб и мама. Аз вярвам, че ние скоро ще се видим и отново ще заживеем заедно и че никога повече няма да се разделим…
Благославям те и те целувам силно.
Баща ти”.

“От този ден започва животът. Сякаш за първи път живея” – е записала Марина в тетрадката си и веднага писмо до С.: “Мой Серьоженка! Ако от щастие не умират, то във всеки случай – окаменяват! Тъкмо получих Вашето писмо. Окаменях. Последните вести от Вас: беше Вашето писмо до Макс. След това – пустота. Не зная с какво да започна. – Всъщност, зная с какво да започна: това, с което и ще завърша – моята любов към Вас…” (прекъснато).
Малко по-нататък – писмо до Ахматова: “Моя радост! Животът е сложен. Хвърлям се напред, защото зная, че е жив – на 1 юли писмо, първото, после две години мълчание. Хвърлям се – и по цял ден обслужвам чужди. Не мога да живея без трудности – не е оправдано. Мисля си: аз – тук – на другите; някой – там – на него… Чужди животи, които трябва да се устроят, и други – още по-безпомощни – по цели дни чужд живот, където аз може би и не съм чак толкова необходима…
Пиша с прекъсвания… Стиховете са разкошни. Вечно чувство… Подарявам всичко – и веселието, само че не е толкова просто…”

Кои бяха тези “чужди”? Преди всичко – действително чужди, мимоходом минаващи хора, случайно прекрачващи Марининия праг, приютяващи се у нас, като на лагер, стоплящи се на нашата печица, подкрепващи се (но не насищащи се!) с нашия хляб и нашата каша; някои безпомощни до святост, ги “прехвърляше” на Марина нейната сестра Ася, живееща тогава в Крим; някои се довличаха сами; някои самата Марина, притежаваща безпогрешно усещане за (даже съкровените) физически нужди на безпризорните души, прибираше и ги подкрепяше… Отдъхвайки си, чуждите си отиваха, намираха пристан на по-надеждни брегове; други пък, редки самотници, отивайки си – въпреки всичко, си оставаха свои, макар и само в паметта.
А стиховете – стиховете тя пишеше, независимо от всичко и благодарение на всичко това, защото бяха не просто “разкош” или даже насъщност, а – неизбежност. Пишеше ги въпреки всички препятствия и отвличащи я обстоятелства – тях Марина умееше да отстрани, да ги разчисти, както разчистваше излишните предмети на работната си маса, освобождавайки място за лактите и тетрадката си.
От деня на получаването на писмото от Серьожа, писмо, определило нейното решение да отиде при мъжа си – и до деня на отпътуването на Марина, бяха създадени повече от 100 стихотворения, поемата “Переулочка” (“Малката уличка”), планът и първата глава на поемата “Молодец” (“Юнак”), глави от първия вариант на поемата “Егорушка”, цяло действие, за съжаление изгубено, на пиесата, с работно заглавие “Давид”, останала незавършена, множество дневникови записки, в това число и работа над архива, който искаше да вземе със себе си, над ръкописи, които даваше за печат в Москва, и десетки, и десетки писма, явяващи си от само себе си в болшинството случаи като истински образци на цветаевската проза.
По съдбоносно стечение на обстоятелствата, Марина напускаше Русия именно тогава, когато Русия, заедно с революцията се беше вписала в нейното творчество, внедрила се беше в него със своето много – и разно – гласие, с цялата народност на речта и просторечието на поздравителните народни частушки, надгробните оплаквания и прочие.
Възпитана в традицията от края на 19 век, израснала под надзора на бавачка, учила в швейцарски пансион, възприела езика на французите и немския език наравно с родния си, Марина, естествено, до съвършенство владееше литературния език, езикът на интелигенцията, на него в юношеството си и пишеше, придавайки му понякога гьотевска тържественост; но всичко това бе езикът на “върховете”, а не на “корените”, корените, в които се таеше самата народна реч… “Гражданка”, в детските си и юношески години Марина не бе имала съприкосновение с живота на народа, с неговата реч, ни в селото, което тя не познаваше, ни във фабричните покрайнини, където никога не бе стъпвала. Немногословни са били присъстващите от народа хора в дома и – прислуга, пазачи, градинар и прочие – немногословни и почтителни, както немногословна и почтителна, струва ми се, е била и самата дореволюционна Москва…
Всичко се бе изменило за един миг, когато гръмва “музиката на революцията”, преди нечувана от Марина, и непонятното я завладява със силата на гласа си, а тя го приема и побира в себе си завинаги. (Ще мине време и самата тя, тази същата и далеч не същата Цветаева, в известно свое писмо до Маяковски, ще провъзгласи не само силата, но и правдата на революционна Русия.)
Именно когато улиците и площадите на Москва са се изпълнили с невидими, немислими дотогава хазяи и е зазвучала нечуваната им до този миг реч, Маринините тетрадки са се изпълнили със записани разговори, разкази, реплики, уловени от нея, навсякъде: в детските заведения и театрите, на гарата, в трамвая, в учрежденията и в църквата, на булевардите и опашките. Именно тогава, обхваната и разтревожена от новите за самата нея гласове, Марина се привързва към фолклора, който става източник за нейните поеми, привързва се към тези гласове и в Афанасиевските сборници открива за себе си вече не детските приказки, а носещата техния облик зашифрована летопис на били вече съдби и събития, вечни страсти и подвизи човешки, летопис на трагедии и надежди за чудеса и избавление…
Именно тогава постепенно си отива, изнизва се от цветаевското творчество грациозното “шопеновско” начало, за последен път разцъфтяло в цикъла, наречен от самата нея “Романтика”… Разделяйки се с Музата, както с юношеството, Марина оставя своята поетическа участ на своя неподкупен, безпощаден, самотен Гений.