Виктор Брачов

превод: Георги Ангелов

Днес много издания разискват темата за масонството в дореволюционна и в съвременна – “перестроечна” – история на Русия. Но съветският период, особено 20-те и 30-те години, и досега остава бяло петно за масонството. Счита се, че в СССР масонските ложи били забранени и все едно не са съществували. Но сега, когато има достъп до много, по-рано секретни, архиви, са открити интересни и твърде неочаквани факти, осветляващи необичайно разклонената мрежа от масонски и околомасонски организации, буквално изпълнили средата на интелигенцията в големите руски градове.
От предлаганата по-долу статия на петербургския изследовател на тази небезопасна тема Виктор Брачов читателят ще узнае за начините на създаване, вербуване и конспирация на “братята” и “сестрите” от “орденските” ложи, за идеологията и крайните цели на дейността на всевъзможните “религиозно-философски кръжоци” и “окултни общества”, като магнит привличащи космополитно настроената интелигенция, студентството, дейци на науката и нерядко членове на правителството. И тук неочаквано ще научим за съпричастността към тях на широко известни хора, които, както се говорело, били несправедливо преследвани и пострадали от “сталинските репресии”. Сред тях са знаменитите руски философи Г. П. Федотов, И. О. Лоски, писателят Д. С. Мережковски, литературоведът М. М. Бахтин, известните актьори Михаил Чехов, Юрий Завадски, сред тях е и неотдавна починалият академик Д. С. Лихачов.
В тази статия, може би за първи път, се разкриват факти за изкуственото създаване на масонски ложи от органите на ОГПУ и НКВД за “осветяването” и проследяването на действията, както се констатирало в следствените документи, на “враговете на съветската власт”. От друга страна, от заявленията на лидерите на масонски ложи ще научим, че “стремежите на комунизма съвпадат в общи линии със стремежите на руското масонство”. Това красноречиво признание е още един щрих в разкриването на механизма за управление на света от единното тайно правителство.
Й. В. Сталин търпеливо, постепенно подкопавал тази коварна задкулисна система, докато набрал сили и се стоварил върху нея с цялата си наказваща мощ. Едва сега става ясно, че многобройните процеси от 30-те години срещу всевъзможните “троцкисти”, “безродни космополити”, “западни агенти” и “антисъветски организации” са съкрушителен удар по масонството в СССР. Именно това и досега не може да прости на Сталин западната и руска т.нар. демокрация.
Несъмнено масонството в СССР не било окончателно ликвидирано. Минавайки в дълбока нелегалност, то оцеляло, запазило се и вече в “перестроечно” време хвърли маската, постигна открита власт, жънейки своите разрушителни плодове. Неговите жреци са пред очите на всички, те имат световна слава, богатство, почит, не слизат от телевизионните екрани, от страниците на списанията и вестниците, за тях пишат книги. Те, както и преди, учат профаните на “нов” живот…
Предлаганата статия едва повдига завесата на скритата истина. Главните открития и изводи предстоят.

От руската редакция на http://rus-sky.cоm

Разговорът за масоните и тайните масонски ложи в СССР е уместно да започне с така наречената “Кремълска ложа”. Вече са се събрали различни догадки и предположения. Характерен в това отношение е диалогът, състоял се през декември 1982 г. между московския писател Феликс Чуев и бившия председател на Совнаркома на СССР Вячеслав Молотов. “Сега много се говори за масоните. Казват, че у нас, в страната, също има масони” – започва разговора Чуев. “Навярно, има. Нелегални. Не може да няма” – отговаря Молотов. “И за Вас говорят, че сте масон”. “Масон съм отдавна. От 1906” – усмихва се Молотов, имайки предвид времето на влизането си в РСДРП. “Съществува мнението, че масони има и сред комунистите” – не престава Чуев. “Може да има” – допуска Молотов. “И ето, казват, че в Политбюро Молотов бил главният масон”. “Главният – отвръща Молотов. – Да, значи в работата си съм оставал комунист, а между другото съм успявал да бъда и масон. От къде ги изравяте тези неща!” (Сто сорок бесед с Молотовым. Из дневника Ф. Чуева. М., “Терра”, 1991, с. 267).

Спорът за масонската природа на болшевизма и връзката му с международното еврейство е отдавнашен. Даже някои историци-професионалисти, като например академик Николай Лихачов, са склонни да обяснят победата на болшевизма през 1917 г. с интригите на международното еврейство.

Тясната връзка между болшевизма и масонството отбелязва и Православната Църква. “Под знамето на масонската звезда – писал през 1932 г. председателят на Архиерейския събор на Руската Православна Църква зад граница митрополит Антоний, – работят всички тъмни сили, разрушаващи националните християнски държави. Масонската ръка взема участие и в разрушението на Русия. Всички принципи, всички методи, които болшевиките използват за разрушаването на Русия, са много близки до масонските. Многогодишното наблюдение върху разрушението на нашата Родина нагледно показа на целия свят как учениците подражават на учителите си и как поробителите на руския народ са верни на програмата на масонските ложи”. Що се отнася до еврейството, то юдаизмът, според неговото мнение, е “исторически свързан с масонството с най-тесни връзки в своята ожесточена борба с християнството и с масонските стремежи за световно господство.” (Николаевский В. И. “Русские масоны и революция”. М., “Терра”, 1990, с. 174).

Ценен принос в разработката на този въпрос имат руските историци – емигранти Н. Свитков (Ф. Степанов) и В. Ф. Иванов, използвали конфиденциални източници на информация, получена от кръгове, близки до френското политическо масонство. “През 1918 г. – писал В. Ф. Иванов в книгата си “От Петър I до наши дни” (Харбин, 1934, с. 497), – над Русия възлезе петоъгълната звезда – емблема на световното масонство. Властта премина към най-злобното, разрушителното масонство – червеното, начело с масони от високо посвещение – Ленин, Троцки и техните прислужници – масоните от по-ниско посвещение Розенфелд, Зиновиев, Парвус, Радек, Литвинов… Програмата за борба на “строителите” се свежда до унищожение на православната вяра, изкореняване на национализма, разрушаване на бита, руското православно семейство и великото духовно наследство на нашите предци”. “За тържеството на масонските идеали – отбелязва той, – трябваше да бъде убита душата на руския народ, да се изтръгне от него Бог, национално да се обезличи, да потъне в кал неговото велико минало, да се разврати младото поколение и да се възпита нова порода хора без Бог и Отечество, двуноги зверове, които, дресирани от укротителите, покорно ще седнат в масонската клетка”. По наблюдения на В. Ф. Иванов, вече в началото на 1930 години Русия се превръща в “най-последователната масонска държава, която провежда масонските принципи в цялата им пълнота и непрекъснатост”. Международното масонство и социализмът, според него, са “деца на една и съща тъмна сила. Целта на масонството и социализма е една. Те само временно се различават в методите си на действие.” (Иванов В. Ф., “Тайная дипломатия”. Харбин, 1937, с. 128).

Всъщност, може би и не трябва да се придава голямо значение на това изказване, ако убеждението в общата цел на масоните и болшевиките не се споделяше от самите “братя”. Работейки над материалите по “масонското дело”, започнато през януари 1926 г. от ОГПУ срещу ленинградските “братя”, авторът на тези редове откри твърде любопитен документ, адресиран до правителството на СССР. Той е датиран от август 1925 г. и принадлежи на перото на Генералния секретар на “Автономното руско масонство” (организация, създадена през 1922 г.) Борис Астромов (посветен през 1909 г., ложа “Авзония” – “Великия Изток на Италия”). В него се казва: пътят и целта на свободните зидари и на комунистите е една и съща – “превръщането на човечеството в единно братско семейство… Преследвайки едни и същи цели, признавайки за справедливи и подлежащи на изпълнение в живота едни и същи възгледи, комунизмът и руското масонство изобщо не трябва да бъдат подозрителни един към друг, обратно, пътищата им са паралелни и водят към една цел”. Разликата, според Б. В. Астромов, е само в “методите на действие”, тъй като за разлика от революционния път, по който вървят болшевиките, “пътят на руското масонство е път на бавната интелектуална работа, прикритият път”. А враговете и на болшевиките, и на масоните, отбелязва Астромов, са едни и същи – националните и религиозни предразсъдъци, класовият егоизъм, частната собственост. Същността на сделката, която той предлагал на болшевиките, се заключвала в това, че в замяна на “негласна легализация” на масонските ложи в страната “братята” ще поемат задължението да съдействат по “примамването” на руската интелигенция на страната на съветската власт, тъй като “стремежите на комунизма съвпадат в общи линии със стремежите на руското масонство”. Да съпоставим сега тези разсъждения на масона Астромов, когото едва ли е възможно да заподозрем в “черносотничество”, с изказвания по темата на противници на масонството – Василий Иванов и митрополит Антоний. Съвпадението на възгледите, както виждаме, е поразително.

Време е да се върнем към разговора на Феликс Чуев с Молотов. Той не е случаен, тъй като Вячеслав Михайлович отдавна се намира “под подозрение” от изследователите. Що се отнася до масонството на двама други болшевики, И. И. Скворцова-Степанова и С. П. Середа (работил в рязанска ложа), то се счита за безспорно (Старцев В. Масоны. “Родина”, 1989, №9, с. 75). Принадлежността на Лев Троцки към масонството потвърди покойната писателка Нина Берберова, работила много години с масонски архиви и установила имената на 666 руски масони от началото на XX век. На зададения й по време на визитата й в СССР през септември 1989 г. пряк въпрос: “Бил ли е Троцки масон?” – тя отговори: “Бил е, 6 месеца” (“Комсомольская правда”, 1989, 12 септември, с. 4). От своя страна, авторът на тези редове успя да открие в архива на бившия КГБ на СССР свидетелство за принадлежността на А. М. Луначарски към “Великия Изток на Франция”. “Под подозрение” са Карл Радек и Николай Бухарин. Накрая, не може да не се спомене и за масонската ложа “Ар е Травай”, в която може би са влизали Ленин, Зиновиев и други болшевики” (Виноградов А. Ретушью по белым пятнам. “Молодая гвардия”, 1991, №8, с. 267). И макар че документално потвърждение на тези сведения засега не е получено, не са съществували някакви принципни препятствия за влизането на болшевики (в крайна сметка до 1917 г.) в задграничните масонски ложи. Те, както и колегите им меншевики, са били социалдемократи, членували са в една и съща партия – РСДРП, макар да са принадлежали към различни нейни фракции. Активното участие на меншевиките в работата на масонските ложи, както и въобще на социалистите от Европа и Америка, никога не е било подлагано на съмнение.

Що се отнася до така наречената “Кремълска ложа”, за нея практически не е известно нищо, макар че в интелигентските кръгове от средата на 20-те г. говорели, че в Москва съществуват две масонски сатанински ложи – в Кремъл и в Кропоткинския музей. Разговорът за последната (ложа на Алексей Солонович) предстои. Друго нещо е “Кремълската ложа”. Не е изключено, както предполага Андрей Никитин, че споменаването й съдържа “намеци за реални обстоятелства” (Никитин А. Тамплиеры в Москве. “Наука и религия”, 1992, №12, с. 12). Много по-определен по този въпрос е емигрантският историк Василий Иванов, който не само отговаря положително за съществуването на “Кремълската ложа”, но и уверено посочва нейния Велик магистър: той бил, по негово сведение, Карл Радек. Иванов цитира и откъс от писмо на Радек до Великия магистър на “Великия Изток на Франция” от началото на 30-те г., с молба да повлияе чрез американските масони върху правителството на президента Рузвелт за по-бързо дипломатическо признание на СССР (Иванов В. Ф. Тайная дипломатия. – Харбин, 1937, с. 210). Заслужава внимание и посещението на М. Н. Тухачевски в началото на 30-те г. в една от масонските ложи в Рим, за което съобщава, въз основа на масонски източници, югославският историк З. Ненезич в книгата си “Масони в Югославия” (1984). Най-близо до тайната на “Кремълската ложа” ни води биографията на видния съветски чекист – началник на 9 Управление на Главно управление на Държавна безопасност на НКВД Глеб Иванович Бокий. Оказва се, че още през 1919 г., в битността си на председател на Петроградската ЧК, Глеб Иванович бил посветен в масонската ложа “Единно трудово братство”, оглавявана от ученика на масона-сатанист Ж. И. Гурджиев доктор А. В. Барченко. С Александър Василиевич Барченко ние пак ще се срещнем на страниците на този очерк. А самият Бокий, който бил издигнат в началото на 20-те г. в Москва, в апарата на ОГПУ, става по същото време водещ специалист по “масонския въпрос” в това ведомство. От тогава покрай него не минава нито едно масонско дело по линия на ОГПУ. Той е и постоянен участник в колегията на ОГПУ, произнасяща присъди по масонски дела. Бокий е “премахнат” през 1937 г., обвинен в организирането на, колкото и да е странно, масонска ложа, в която влизали над 20 души, в това число такива представители на партийно-съветския елит, като членът на ЦК на ВКП(б) И. М. Москвин, заместник-наркомът по външните работи на СССР В. Стомоняков и др. Най-любопитното е, че проверка през 1956 г. на това дело потвърдила: Бокий действително се е занимавал в ОГПУ с “изучаване на структурите и идейните течения в масонството”, давайки по такъв начин косвено да се разбере, че “ложа” е съществувала. (Ваксберг А. Масон, зять масона. “Литературная газета”, 1990, 26 декември). Разбира се, това още не е тайнствената “Кремълска ложа”, но разгадаването на тайната очевидно е тук. Не от празно любопитство Бокий се е заел с изучаването на “структурите и идейните течения в масонството”. Най-вероятно това е било необходимо на неговия “стопанин”. Ако той е бил Сталин, трябва да се признае, че “Кремълската ложа” е прекратила своята работа през 1937 г. Заслужава внимание фактът, че във фигуриращите в историческата литература списъци на видни масони-болшевики фамилията на Сталин отсъства.

И това не е случайно, тъй като репресиите, случили се през втората половина на 30-те г. срещу еврейското обкръжение на Ленин, били оценени в десните кръгове на руската емиграция като борба на Сталин срещу масонството, стремежът му да се освободи от тяхната опека. “Сталин – отбелязва в тази връзка В. Ф. Иванов, – се проявява като Бич Божий срещу световното масонство, създало сатанинската Вавилонска кула, наречена СССР”. Унищожавайки видните масони-комунисти, Сталин, според него, “отсича стълбовете, и не е далеч времето, когато оградата сама ще падне” (Иванов В. Ф. Тайная дипломатия. Харбин. 1937, с. 313-314). Масонската идеология в началото на XX век е пуснала толкова дълбоки корени в средата на руската интелигенция, че даже знаменитият болшевишки терор от 20-те години не се оказал в състояние веднага да унищожи нейните бързо растящи ластари. Днес са ни известни единадесет тайни масонски или полумасонски организации, действащи през 20-те г. на 20 век в СССР: “Единно трудово братство”, “Орден на мартинистите”, “Орден на Св. Граал”, “Руско автономно масонство”, “Възкресение”, “Хилфернак”, “Космическа Академия на науките”, “Братство на истинското служение”, “Орден на Светлината”, “Орден на Духа”, “Орден на тамплиерите и розенкройцерите”. Първите осем от тях се намирали в Ленинград. “Орденът на Светлината” обединявал в редиците си московските “братя и сестри”.

Тясно свързаните с московския “Орден на Светлината”, “Орден на Духа” и “Орден на тамплиерите и розенкройцерите” имало съответно в Нижни Новгород и Сочи. Дъщерни ложи на “Руското автономно масонство” били ложа “Хармония” в Москва и “Рицари на Пламтящия Гълъб” в Тбилиси. На тях и основно е посветен настоящият очерк, при подготовката на който авторът е използвал “масонските дела” от архива на Министерството на безопасността на Руската Федерация.

Най-старата нелегална масонска организация през 20-те г. в Ленинград бил “Орденът на мартинистите”, клон от едноименния френски Орден. Първата мартинистка ложа била организирана тук още през 1899 г. от граф Валериан Муравиев-Амурски. Търканията между него и главата на “Ордена на мартинистите” в Париж, известния окултист Папюс, довели до това, че около 1905 г. Муравиев-Амурски бил отстранен от длъжността делегат на Ордена в Русия. През 1910 г. на негово място бил назначен полякът граф Ч. И. Чински, с името на когото е свързано създаването на руското отделение на “Ордена на мартинистите”. През 1912 г. сред тях станал разкол, и петербургската част на Ордена начело с Григорий Мьобес се обявила за автономна, за независима от Париж. Московските “братя”, начело с П. М. и Д. П. Казначееви, напротив, му останали верни и продължили дейността си под ръководството на парижкото си началство до 1920 г. включително. Петербургските мартинисти образували през 1913 г. свое автономно звено с тамплиерска окраска, което просъществувало до разгрома му през 1926 г. от ОГПУ. В основата на учението на мартинистите е окултизмът – особено направление в религиозно-философската мисъл, стремяща се към познание на божеството по интуитивен път, по пътя на психически преживявания, свързани с проникване в отвъдния свят и общуване с неговите същности. За разлика от “братята” си от “Великия Изток” на Франция, Италия и “Великия изток на народите в Русия” (А. Ф. Керенски и К?), преследващи чисто политически цели, мартинизмът ориентира членовете си към вътрешната духовна работа над самия себе си, към собственото морално и интелектуално усъвършенстване. Това позволява мартинистите да бъдат отнесени към особено, т.н. духовно или езотерично разклонение на Световното братство. Отличителен знак на руските мартинисти бил кръг с шестоъгълна звезда вътре, основни цветове: бял (ленти) и червен (пелерини и маски). Посвещенията ставали по примера на масонските с малко опростяване на ритуалите. През 1918-1921 г. лекции по Зохар (част от Кабала) чел Мьобес, а по история на религиите, с ярко изразен антихристиянски уклон, жена му Мария Нестерова. С история на масонството слушателите запознавал Борис Астромов. Освен чисто теоретичните занятия, в “школата” се водела и практическа работа с членовете по развитие на способности към телепатия и психометрия. Известни са ни общо имената на 43 души, минали през “школата” на Мьобес за периода 1918-1925 г., в това число известният военен историк Г. С. Габаев и поетът Владимир Пяст. Но като цяло съставът на Ордена бил напълно обикновен: юристи, счетоводители, студенти, домакини, нереализирали се художници и журналисти – с една дума, редова, разочаровала се от живота и пристрастила се към мистиката руска интелигенция (Петербургские мартинисты 1919-1925 гг. “Отечественная история”, 1993, №3, с. 180-182).

Отрицателна роля в съдбата на ленинградските мартинисти изиграл Борис Викторович Астромов (истинска фамилия Кириченко), за когото стана дума в началото на очерка. Произхождащ от обедняло дворянско семейство, той заминава през 1905 г. в Италия, където постъпва в юридическия факултет на Торинския университет. Тук става ученик на знаменития криминалист масон Чезаре Ломброзо. През 1909 г. се състояло посвещението му в Братството (ложа “Авзония”, принадлежаща към “Великия Изток на Италия”). През 1910 г. Астромов се връща в Русия, но, по думите му, не взема участие в работата на руските масонски ложи. Посвещението му в “Ордена на мартинистите” се състояло едва през 1918 г. след запознанството му с Мьобес. През 1919 г. Мьобес назначава Астромов за генерален секретар на Ордена. Споровете, появили се между тях обаче, довели до това, че през 1921 г. Астромов бил принуден да напусне Ордена. Изглеждало, че пътищата на злощастния генсек и мартинистите завинаги са се разминали. Но съвсем не било така. През май 1925 г. Астромов неочаквано се появил в приемната на ОГПУ в Москва и предложил услугите си по осветляване на масонството в страната в замяна на разрешението да напусне СССР. Астромов не получил разрешение за емиграция, но предложението му за осветляване на масонството в СССР заинтересувало чекистите, още повече след като се оказало, че те ги следят още от 1922 г.

След разпити и беседи със “специалисти” Астромов заминал в началото на юни 1925 г. в Ленинград, където и започнал да “работи” под контрола на ОГПУ.

Повишеният интерес от това учреждение към Астромов е разбираем, тъй като той “заложил” не само мартинистите, но и собствената си нелегална организация “Руско автономно масонство”, като генерален секретар на която и се представил на чекистите. Нейното начало било сложено още през 1921 г. с учредяването от Астромов с недоволни от Мьобес мартинисти на собствена, независима от него масонска ложа “Три северни звезди”. Нейни членове станали: инженерът-архитект П. Д. Козирев, железопътният инженер М. М. Петров, бившият адвокат В. П. Остен-Дризен, художникът Н. Г. Сверчков, киноартистът С. Д. Василиев, бившият адютант на командващия Ленинградски военен окръг Д. И. Авров, служещият в АРА в Ленинград Р. А. Кюн, кинорежисьорът Г. В. Александров, бившият инспектор от консерваторията Г. Ю. Бруни, артистът от балета Е. Г. Кякшт. Астромов успял да организира четири дисидентстващи ложи с мартинистка насоченост – “Пламтящият лъв” (майстор на стола Б. П. Остен-Дризен), “Делфин” (майстор на стола М. М. Петров, наместен майстор А. Н. Волски), “Златен колос” (наместни майстори Н. А. Башмаков и О. Е. Нагорнов).

През август 1922 г. представители на тези ложи учредили т.н. ложа-майка “Велика ложа Астрея” и обявили създаването на нова, независима от мартинистите организация “Руско автономно масонство”. Генерален секретар на “Великата ложа Астрея” станал Астромов. Що се отнася до длъжността Велик майстор, на която бил обявен бившият директор на императорските театри В. А. Теляковски (1861-1924), тя, съдейки по всичко, оставала вакантна, тъй като в хода на следствието Астромов бил принуден да признае мистификацията на “братята” по този въпрос и подправянето на подписа на Теляковски на официалните документи на ложата.

На основание патентите, издадени от Астромов, били открити две ложи извън Ленинград: “Хармония” в Москва, начело с бившия мартинист Сергей Полисадов, и “Рицари на пламтящия гълъб ” в Тифлис, начело с брата на Астромов Лев Кириченко-Мартов.

Церемонията по посвещението в младшите степени на Ордена се свеждала до следното. На колене пред олтара, неофитът прочитал съответстващия на степента му откъс от посветителната тетрадка, след което председателстващият в бяла одежда на маг му давал кратко наставление. Церемонията завършвала с полагането на клетва от неофита, скрепена с неговия подпис с кръв от прободения пръст. По свидетелството на М. Н. Севастиянов, посветен от Астромов в 30 степен, по време на това тайнство му се наложило не само да постави с отпечатък от кръв на показалеца си подпис под текста с клетвата с обет за мълчание, но и да целуне дръжката на ритуалния меч и шестоъгълната звезда на гръдта на Астромов. Освен това, в съответствие с окултната традиция, Астромов нарисувал на челото му и изображение на свещената пентаграма, т.е. петоъгълната звезда. Сред ленинградските окултисти “школата” на Астромов се считала магическа, тъй като позволявала, според общото мнение, завършилите я да “подчиняват” заобикалящата среда.

Такава била в общи линии организацията на Астромов, членовете на която се оказали въвлечени от своя ръководител в голяма политическа игра. Известна представа за нея дава подготвеният от Астромов и колегата му по Орден М. М. Севастиянов на 15 август 1925 г. по искане на ОГПУ специален доклад (за него вече се спомена в началото на очерка), изцяло посветен на възможното сътрудничество между болшевиките и масоните. С помощта на ОГПУ докладът бил преписан на машина и изпратен в два екземпляра в Москва, а копие от него било представено в Ленинград, в местното отделение на ОГПУ. Докладът на Астромов не бил негова лична импровизация на “масонска” тема. Това бил масонският отговор на интересуващи “специалистите” от ОГПУ конкретни въпроси. На първо място ставало дума, естествено, за възможността да се използва масонската организация в интерес на строителството на комунизма. Развивайки тази мисъл, Астромов в своя доклад подчертал, че “разбира се, масоните не претендират за открита легализация, тъй като това ще бъде по-скоро вредно, отколкото полезно за работата”. И тогава, отбелязвал той, могат да ги обвинят в “чекизъм” или “продажност”, което непременно ще отблъсне от масонството руската интелигенция. Ролята на масонството трябва главно да се заключава в това да убеди най-добрата й част в “закономерността на ставащите събития и, следователно, в тяхната неизбежност”. Тук, според Астромов, “реалната работа” на “Автономното руско масонство” би могла да се изразява преди всичко “в укрепването в съзнанието на руската интелигенция на идеите на интернационализма и комунизма, а също така в борбата с клерикализма”. В крайна сметка Астромов предлагал на съветското правителство следния “modus vivendi”: съветската власт да търпи съществуването на масонските ложи и организации, влизащи в съюза “Генерална ложа Астрея”, да не преследва членовете й, а “Генералната ложа Астрея”, на свой ред, да поеме задължението “да няма никакви тайни от правителството на СССР и да не се свързва или да не влиза в съюз с нито един чуждестранен масонски Орден”.

Документът – каквото и да говорим – е забележителен. Но какво или кой стоял зад него? Наистина ли Астромов сам е стигнал до идеята за масонизация, с негласната поддръжка на правителството, ако не на цялата страна, то поне на руската интелигенция, или тя му е била подсказана по време на разговорите със “специалистите” от ОГПУ, един от които – Бокий – вече познаваме?

Сложно е да се отговори на този въпрос. Защото, въпреки че заявявал в хода на следствието, че не преследва никакви други цели при създаването на организацията си, освен “самоусъвършенстването и самодисциплинирането” на членовете й, Астромов не бил напълно искрен. Във всеки случай, опитите му да се свърже с английския масон Ломбарт Дърит – бивш пастор на англиканската църква в Санкт Петербург, а също така с ректора на Торинския университет – масона Горини, позволява да се предположи, че плановете му отивали по-далече от работата “над себе си” сред членовете на обществото. За това говорят и настойчивите настоявания на Астромов, предприети през 1923 г., за получаването на задгранична виза. Както виждаме, Астромов съвсем не възнамерявал да се заседява на бреговете на Нева. И все пак самата мисъл за възможно сътрудничество на масоните със съветската власт принадлежала, съдейки по всичко, не на Астромов.

Тук най-вероятно са били задействани други сили. Според показания на масона Н. Н. Беклемишев, който свидетелствал, че в края на 1925 г. Астромов му казал за желанието си да създаде в Москва “ложа със знанието на Политуправлението, за да работят съвместно за сближаване със западните държави”. “Ще припомня – твърдял той на 3 март 1926 г. пред следователя от ленинградското ОГПУ, – че отначало Астромов приписваше тази идея на някой си Барченко, а после вече започна да говори от свое име, и, струва ми се, пътува по този въпрос до Москва”. По такъв начин се изяснява, че идеята за използването на масонските канали за сближаване на Съветска Русия със западните държави била подхвърлена на Астромов от страна на А. В. Барченко, който, както вече знаем, привлича през 1919 г. в масонска ложа Г. И. Бокий (би могло, впрочем, и да е обратното) и бил, несъмнено, свързан с ОГПУ. Дясна ръка на Астромов бил наместният майстор на московската ложа “Хармония” Сергей В. Полисадов, с помощта на когото той успял да стигне до своя колега от “Великия Изток на Франция” В. И. Забрежнев, работещ в средата на 20-те г. в Совнаркома на СССР. Окуражен от това, Астромов дал на Полисадов задачата да се свърже посредством орденските знаци с Луначарски и редактора на “Известия” Ю. С. Стеклов (Нахамкис). Самият Астромов също не седял със скръстени ръце и успял да заинтересува с масонството завеждащия отдела за международни финанси в Ленинград, члена на ВКП(б) А. Р. Рикс и настойчиво искал среща с бившия следовател от Петроградската ЧК К. К. Владимиров.

Седем месеца продължила тази провокационна по същността си дейност на Астромов, докато накрая работещите с него чекисти не разбрали, че техният подопечен явно не е фигурата, с която могат да имат сериозна работа. Инвалид втора група (вследствие на контузия от руско-японската война), Астромов се ползвал сред масоните с незавидната репутация не само на неуравновесен, но и на лъжлив, морално нечистоплътен човек. За никакво уважение към него от страна на учениците не могло да става дума. Целият авторитет на Астромов сред “братята” се дължал на силата на хипнотичното му въздействие върху събеседника. Във връзка с това сред част от братята даже било разпространено поверието, че цялата магическа сила на Астромов била в седемте косъма на голата му глава, под академичната шапчица, които уж регулярно сменяли посоката си при смяната на астралното влияние. Много упреци предизвикало практикуваното от Астромов принуждаване на негови ученици към полова връзка в извратени форми – така нареченото “трипланово посвещение”, уж разпространено в някои езотерични ложи от Западна Европа. “Братята” не одобрили и контактите на Астромов с чекистите, справедливо подозирайки го в провокаторство. Брожението, появило се в “братската” среда, завършило в края на краищата с това, че на 16 ноември 1925 г. астромовската ложа “Кубичен камък” била закрита от “братята”, което означавало фактическо изключване на Астромов от създадената от него организация. На 22 ноември му бил предявен ултиматум за освобождаване на званието генерален секретар на обществото, който, предвид стеклите се обстоятелства, той бил принуден да приеме. На 12 декември 1925 г., след дълго протакане, Астромов обявил официалното снемане от себе си на “званието” член на “Генерална ложа Астрея” и генерален секретар. Това бил краят му, защото като частно лице за никакво сътрудничество между него и ОГПУ вече не можело да става и дума. Сега той можел да интересува чекистите само като следствен.

И наистина, на 30 януари 1926 г. Астромов бил арестуван. Вече намирайки се в Дома за предварително следствие, той написал на 11 февруари 1926 г. писмо до Сталин, в което развил мисълта си за използване на “червеното масонство” не само като обединение на комунистически интелигенти, но и като “форма и маскировка, която би могъл да приеме Коминтернът”. Себе си злощастният генерален секретар на “Автономното руско масонство” виждал “в качеството си на съветник-консултант” на Сталин (Ленинградские масоны и ОГПУ. “Русское прошлое”, 1991, кн.1, с. 275-276). Но животът решил иначе. Веднага след ареста на Астромов същата участ постигнала през февруари-март 1926 г. членовете на “Руското автономно масонство” и “Ордена на мартинистите”, начело с Мьобес. На 18 юни 1926 г. с постановление на специалното съвещание при колегията на ОГПУ Астромов, Мьобес, М. А. Нестерова, В. Ф. Гредингер, А. В. Клименко, С. Д. Ларионов и други “братя” и “сестри” – общо 21 души – били осъдени. Поразяват обаче необичайно меките присъди на ръководителите на тези организации Астромов и Мьобес – всичко три години заточение. А самата идея за използването на “масонската карта” и “масонските канали” за създаване на неофициални контакти с истинските господари на западните демокрации, както показва вече споменатото писмо на Карл Радек до магистъра на “Великия Изток на Франция”, не умряла.

Сред назoваните от Астромов в хода на следствието масонски окултни ложи бил и “Орденът на рицарите на светия Граал”, ръководен от Александър Габриелович Гошерон-Деляфос, подвизаващ се в ролята на контрольор във финансовия контролен отдел на Губфо. Най-стари членове на Ордена били близките приятели на Деляфос: Николай Цуканов и Михаил Битютко, които и съставяли заедно с него ръководния “триъгълник” на организацията. Сред другите “братя” и “сестри” били: художничката М. А. Пуаре-Пурхолд, артистката от театъра А. И. Фогт, студентката от ЛГУ Наталия Тарновская, музикантът А. А. Кинел, археологът Г. В. Михновски, композиторът и музиковед Ю. А. Зингер. Фактически Орденът бил създаден не по-рано от 1916 г., макар първите посвещения в него Делафос да извършил още през 1914 г. (поетът Дмитрий Коковцев и Николай Цуканов). По това време Делафос се върнал от пътуване до Франция, където бил, явно, посветен, макар и по време на следствието да отричал този факт. Официално декларираната цел на Ордена – “усъвършенстване на мисловните и нравствени способности” на рицарите на Чашата на светия Граал според степента им на придвижване по стълбата (те общо били седем) – не се отличавала с оригиналност и била сродна на целите, декларирани от другите масонски общества от всички времена. Легендата за Граала – чашата, в която уж се стичала кръвта на разпнатия Христос, след като римският центурион Лонгин пронизал с копие гръдта му – е също така почитана от масоните, както и митът за Адонирам – строителя на Соломоновия Храм. Самият Делафос говорил на учениците си за съществуването на някакъв идеален център на Св. Граал в полуразрушен рицарски замък в Бретан във Франция.

Мистико-религиозната философия, проповядвана от Делафос, води своите корени от средновековното сектантство, известно в литературата като манихейство – доктрина, изповядвана от еретическите движения на катари, валденси и албигойци. Освен чашата, в символиката на Ордена присъствали също кръстът и светещата пентаграма.

На 15 май 1927 г. Делафос и още 9 братя-рицари били арестувани. Следствието продължило кратко и на 8 юли същата година те били осъдени. Най-сурово наказание понесли ръководителите на Ордена: А. Г. Гошерон-Делафос – десет години лагер, и по пет – М. М. Битютко и Н. И. Цуканов. Позицията на ОГПУ по отношение на окултистите по онова време вече била определена, което не забавило да се прояви и към другите групи с масонска насоченост, действащи през 20-те години в Ленинград. Една от тях била “Братство на истинското служение”, известна, впрочем, и под друго название – “Езотерична ложа”. Тази организация ръководел бившият дворянин Георгий Анатолиевич Тюфяев. Началото й било сложено още през 1922 г. с основаването от Тюфяев и неговия приятел В. Г. Лабазин на неголям окултен кръжок. През 1925 г., когато числеността на кръжока достигнала няколко десетки членове, той бил преобразуван в “Братство на истинското служение”, поставил си за цел теоретичното и практическо изучаване на езотерични явления.

Видна роля в “Братството” по онова време започнал да играе безработният драматичен актьор В. Н. Очнев-Льофевр, оглавил едната от трите ложи. Нещастията, стоварили се върху Русия, членовете на “Братството” обяснявали с установяването през 1917 г. на господството на Антихриста в нашата страна, увличащ руснаците в бездната на “Черния триъгълник”. Главно занятие на неговите членове, освен четенето на молитви и традиционната за мистиците “свободна любов” с цел хармонизиране отношенията между “братята” и “сестрите” (като правило, млади хора), бил спиритизмът. По време на регулярно провеждащите се спиритични сеанси ръководителите на ложите (Г. А. Тюфяев, В. Н. Очнев-Льофевр и В. Г. Лабазин) предавали разпорежданията и пророчествата на архангелите Рафаил и Гавраил и даже викали души на умрели, в това число Николай II и редица други политически деятели, предсказващи скорошната гибел на съветската власт. Членовете на “Братството” не препоръчвали да се работи в съветски учреждения и да се взема участие в дейността на обществените организации, за да не се способства по такъв начин укрепването на властта на Антихриста, под която разбирали болшевизма.

През май 1927 г. практически всички членове на “Братството” (общо 33 души) били арестувани. Повече от година продължило следствието, докато накрая с постановление на Специалното съвещание при колегията на ОГПУ от 21 август 1928 г. била определена тяхната участ: Тюфяев, като ръководител на обществото, получил 10 години концлагер, Очнев-Льофевр и Лабазин – по пет. За редовите членове на “Братството” били определени много по-меки наказания.

Наред с окултните общества с откровено масонски характер широко разпространение в интелигентската среда получили през 20-те години религиозно-философските кръжоци и групи, промасонската същност и дейност на които, макар и да не подлежи на съмнение, съвсем не е така очевидна за непосветените. Най-голямата от този род нелегални организации на интелигенцията в Ленинград през онези години била “Възкресение”. Началото й датира от декември 1917 г. със събрание на инициативна група сътрудници от Публичната библиотека в дома на философа Г. П. Федотов. Освен самия Федотов, тук присъствали негови колеги, също сътрудници на библиотеката: Н. П. Анциферов и А. А. Мейер с жените си, и Л. В. Преображенская. “Прочетохме молитвата “Отче наш” – спомня си в тази връзка жената на Мейер Ксения Половцева, – завършихме с чая и закуските. Решихме и занапред така да се събираме”. Това, че началото на кръжока било сложено от сътрудници на Публичната библиотека, не било, разбира се, случайност, тъй като още в годините на войната със старанията на известните масони Александър Мейер и Александър Браудо (Русское политическое масонство 1906-1918 гг. “История СССР”, 1990, №1, с. 142) тя била превърната в един от опорните пунктове на “свободното зидарство” в Петербург. Както показват разпитите в ОГПУ на Ксения Половцева, именно Федотов стоял в основата на “Възкресение”, той разработил, по нейните думи, и “детайлните тезиси” на работа на кръжока. Но много скоро в ролята на лидер заедно с тях бил издигнат и масонът А. А. Мейер и самата К. А. Половцева, което имало, както ще видим, сериозни последици за организацията.

В идеен план кръжокът на Федотов – Мейер бил продължител на традициите на лявото крило на Религиозно-философското общество, представено от такива имена, като Зинаида Гипиус, Дмитрий Мережковски, А. В. Карташов, В. П. Свенцицки, Е. П. Иванов, А. А. Мейер и др. Петербургското отделение на Обществото винаги било по-ляво от московското. Най-видните му членове – масоните З. Н. Гипиус и Д. С. Мережковски – някога рязко осъдили “Вехи” и призовали народа към революция. Членовете на Обществото изключили Василий Розанов заради определените от тях като “антисемитски” статии за “делото Бейлис” и еврейския въпрос в Русия, а З. Гипиус яростно протестирала срещу “руския шовинизъм” в годините на Първата световна война и, в частност, против преименуването на Петербург в Петроград (преименуването било извършено от император Николай ІІ – бел. прев.). За разлика от московските си колеги, петербургските членове на РФО съзнателно се стремели по-тясно да свържат своята дейност със съвременните им обществени движения, поставяйки в центъра на вниманието си такива важни за руската действителност от началото на века проблеми, като преодоляване на разрива между интелигенцията и народа, между религията и социалната революция.

Ядрото на кръжока в първите години от съществуването му съставяли: Г. П. Федотов, А. А. Мейер, К. А. Половцева, М. В. Пигулевская, П. Ф. Смотрицки, Н. П. Анциферов. Дейно участие в него вземали също историкът И. М. Гревс, философът С. А. Алексеев-Асколдов, родственицата на С. М. Киров (сестра на жена му) – старата болшевичка С. Л. Маркус, Н. И. Конрад, А. А. Гизети, Н. А. Крижановская, литературоведът М. М. Бахтин, неговият брат В. В. Бахтин, Д. Д. Михайлов, антропософът Н. В. Мокридин, библиографът Л. Ф. Шидловски, пианистката М. В. Юдина, морският офицер С. А. Тиличев. “Този кръжок – отбелязва Е. П. Федотова, – изобщо не можеше да бъде наречен не само църковен, но даже и православен. Трима протестанти, две католички, дошли от православието, няколко некръстени евреи и повечето останали православни, но православни по рождение и мироглед, а сега стоящи вън от Тайнствата” (Федотов Г. П. Лицо России. Париж. 1988, с. 37).

Кръжокът, съдейки по всичко, нямал никаква строго определена политическа ориентация. Сред членовете му имало 2 комунисти, 1 монархист, но повечето се надявали на еволюцията на съветската власт. Пътят, по който решили да вървят “кръжочниците”, бил пътят на широката пропаганда на техните идеи за религиозно възраждане, което единствено можело, според тях, да спаси Русия.

В края на 1919 г. на едно от заседанията на организацията, разраснала се по това време до 25-30 души, тя получила името “Възкресение” като символ на възкресението, възраждането на Русия.

През 1919 г. ядрото на кръжока (около 11 души) се отделило в Братство “Христос и свобода”. За разлика от останалите, които както и преди продължили да се събират във вторниците, (“вторничани”), членовете на Братството започнали да се събират в тесен състав и в неделя. Това продължило до 1923 г., когато станал разрив между кръжочниците. Формален повод бил докладът на Федотов “За жертвата”, прочетен от него на 6 март 1923 г., след което част от “вторничаните” заявила, че тези въпроси са им “прекалено чужди, че те се страхуват и, вероятно, повече няма да дойдат”. След това “вторниците” скоро били прекратени. Що се отнася до “неделите”, те продължили до декември 1928 г. включително.

Главната задача, която си поставяли участниците в кръжока, била да не дадат на болшевиките възможност за “унищожението на християнската култура”. По свидетелството на Н. Л. Анциферов, членовете на кръжока, споделяйки икономическата и социалната програма на болшевиките, я считали едновременно с това за недостатъчна за “обновяване на човечеството и построяването на комунизма”, тъй като игнорирала религията. С други думи, те искали да съединят несъединимото, надявайки се, че ще дойде време, “когато ще посрещат 1 Май с Пасхалното възкресение”. “Основната ми позиция по въпроса за религията и революцията се свежда до следното: религията не е частно и не е национално дело – отбелязвал А. А. Мейер. – Религията не може да бъде безразлична към историческия път на човечеството. Християнската религия по своя принцип утвърждава преодоляването на индивидуализма и в това е главният път за съединяването на християнството и социалната революция”. Членовете на кръжока, особено в първия период на неговата дейност, се отнасяли отрицателно към православието и Православната Църква, предполагайки, че в нейните рамки е невъзможно свободното развитие на християнските идеи. На това съответствали и докладите, четени на заседания на кръжока през 1921-1922 г.: за аскетизма, за църковните дела, за еврейството, за комунизма, за собствеността, за Василий Велики и др. “За мен вторниците – пише К. А. Половцева, – са лабораторията, където ще се подготви идеологията на съвременната интелигенция, която ще вземе под внимание и религиозността, и комунизма”.

През 1920-1921 г. така мислели повечето от интелигенцията. Съветската действителност ги заставила скоро, ако не да променят убежденията си, то в крайна сметка да ги коригират сериозно. “Някога – писала в тази връзка Н. В. Пигулевская на 7 ноември 1922 г., – изповядвах такова убеждение: комунизмът строи здание и го строи без кръст, но когато го довърши, ние ще направим купола, ще поставим кръст и всичко ще бъде наред. Така мислех. Сега мисля иначе. Знам, че от кметство не става църква. Сега се строи синагога на сатаната, на която колкото и камбани да сложиш, нищо не можеш да направиш”.

От пролетта на 1920 г. започва процес на завръщането на “вторничаните” в лоното на Православната Църква. Инициаторите на кръжока все още оставали вън от Тайнствата, но евреите се покръствали и попадали под влиянието на своите православни свещеници, които изобличавали Мейер в “Ереста на Мережковски”. Това заставило в края на краищата и самия Мейер също да се върне в лоното на Православната Църква.

Със закриването през 1923 г. на “Свободната философска асоциация” (Волфила), която се използвала като място за срещи на участниците и за подбор на подходящи кандидати за неговото попълнение и изпращане зад граница на най-активните членове (Л. П. Карсавин, И. И. Лапшин, Н. О. Лоски и др.) възможностите за легална дейност на “Възкресение” рязко намалели. За да не привличат вниманието на ОГПУ, в началото на 1924 г. било решено да се събират не всички заедно, а поред, на малки групи, в домовете на К. А. Половцева, Г. П. Федотов, П. Ф. Смотрицки, П. Д. Василиев, Г. В. и Н. В. Пигулевски. През 1925 г. Федотов заминал зад граница и ръководството на “Възкресение” изцяло преминало в ръцете на А. А. Мейер и К. А. Половцева. По тяхна инициатива през същата 1925 г. било взето решение за създаване на цяла мрежа от кръжоци сред училищната младеж за занятия по Закон Божи, сред които може да се отбележи кръжокът на учителката Е. М. Вахрушева в училище първа степен, в което се занимавали деца на по 12-13 години.

“Възкресение” не била нито чисто религиозна, нито още повече православна организация, доколкото сред нейните членове имало хора от най-различни вероизповедания. Но тя не била и безобидна асоциация на интелигенти, свързани с общи културни интереси – безусловно, може да говорим само за масонска структура. За това намеквал и сам Мейер още през 1922 г., призоваващ своите колеги “не да завладяват властта и… не да строят партии, а да създават Ордени, които биха пробудили идеята в своя живот, идея, която после ще даде ефект и извън тях”. Промасонският характер на “Възкресение” намира отражение и в символиката на организацията: “Светоносният триъгълник на Всевиждащото Око на Провидението”. По инициатива на А. А. Мейер и К. А. Половцева събранията на кръжока се откривали с молитва (общо те били две), в която били добавени думите за свободата на духа. Що се отнася до разговорите в тесен кръг, те започвали с взаимно стискане на ръце на всички събрали се – знаменитата масонска верига. “Мейер и Половцева – подчертава Н. П. Анциферов, – всячески се стремяха да придадат на събранията на кръжока характер на ритуал”.

Явното желание на Мейер да превърне организацията в масонска ложа довело в края на 1928 г. до това, че част от членовете на “Възкресение” били принудени да скъсат с нея. Това събитие било предшествано от опита на ръководителите на организацията да го споделят предварително с най-близките им по дух хора. За тази цел Половцева, с помощта на Т. Н. Арнсон, разработила съответстващи тезиси: 1) ние сме църковни хора; 2) Христос и свобода; 3) смесването на религиозния и социалния въпрос; 4) за културността на църковните хора. На 2 декември 1928 г. тезисите били прочетени от Арнсон на заседание на кръжока в дома на К. А. Половцева. Присъствали: Мейер, П. Ф. Смотрицки, К. А. Половцева, Е. П. Иванов и други – общо 10 души. По време на обсъждането част от събралите се (В. В. Бахтин, Е. П. Иванов, М. В. Юдина) изразили своето несъгласие с тезисите и напуснали събранието. Сред членовете на “Възкресение” настъпил разкол. Това било, както показали следващите събития, началото на неговия край.

По това време Мейер и неговите колеги вече се намирали под наблюдението на ОГПУ. На 8 декември 1928 г. бил арестуван В. В. Бахтин, на 11 декември – Мейер, а след тях и другите членове на организацията. Започнали разпити. Следствието по делото “Възкресение” продължило до май 1929 г., а в началото на август били обявени присъдите. С постановление на колегията на ОГПУ голяма част от обвиняемите били осъдени на различни срокове концлагер и заточение в отдалечени места на страната. Седем години концлагер получила К. А. Половцева, пет – А. П. Алявдин и Н. В. Пигулевская, три години – Н. В. Измаилов. Най-сурово наказание – десет години концлагер – било определено за Мейер и капитана втори ранг морския офицер Б. М. Назаров. Впрочем, първоначално Мейер бил осъден на разстрел и само благодарение на намесата на стария му приятел А. С. Енукидзе той бил заменен с концлагер.

Организацията на Мейер била своего рода идеен и организационен център, координиращ и направляващ дейността на по-малки интелигентски кръжоци и групи. Един от тях бил кръжокът на философа Иван Михайлович Андриевски, по-известен под названието “Хилфернак”, което се разшифровало като Художествено-литературно-философско-религиозно-научна академия, чието начало било поставено през 1921 г. Както и в организацията на Мейер, в центъра на вниманието на членовете на кръжока (сътрудникът на Фонетичния институт И. Е. Аничков, бившият председател на “Всеруския Съюз на християнската младеж” А. П. Обновленски, преподавателят от Педагогическия институт П. П. Мешков, студентите А. А. Михайлов, Е. К. Смирнов, Е. К. Розенберг, Д. С. Лихачов и др.) били въпроси от религиозно-философски характер. Лекции пред членовете на кръжока чели С. А. Алексеев (Асколдов), В. Л. Комарович, А. П. Алявдин и редица други известни по онова време философи и филолози от Ленинград, развиващи идеята за духовно възраждане на руския народ и “обновяване” на Православната Църква.

И посетителите на “Възкресение”, и посетителите на “Хилфернак”, както свидетелства участникът в тези събрания Д. С. Лихачов, били, “като цяло, едни и същи” хора (Лихачев Д. С. Письмо в редакцию. “Петербургская панорама”, 1992 г., №6, с. 6) На 1 август 1927 г. “Хилфернак” бил преобразуван в “Братство на Серафим Саровски”. Още на първото заседание на кръжока, което се състояла в дома на Андриевски, се появил провокаторът Сергей Йонкин. Съдбата на кръжока била предопределена: в началото на 1928 г. последвали първите арести и той прекратил съществуването си. Такава участ постигнала и “Космическата академия на науките” (КАН) – своеобразен филиал на Братството, сформирана през пролетта на 1926 г.

Сред членовете на “Космическата Академия” били П. П. Мешков, А. В. Селиванов, В. Т. Раков, А. С. Тереховко, Н. Е. Сперански, А. М. Миханков, З. К. Розенберг и бъдещият академик Дмитрий Сергеевич Лихачов. Особеността на кръжока била в това, че погледнато отстрани всичко в него било като в истинска Академия на науките: свой президент, задължителният секретар, академици и даже традиционните голяма и малка конферентни зали. В идейно отношение “Космическата Академия на науките” била близка до организацията на Мейер.

На 8 февруари 1928 г. членовете й били арестувани. Общо по делото “Братство на Серафим Саровски” и “Космическа Академия” минали 40 души, от които били осъдени 30. Най-сурово наказание – 5 години концлагер – понесли ръководителите и най-дейните членове на тези организации – И. М. Андриевски, З. К. Розенберг, Д. С. Лихачов, И. Е. Аничков и др. – общо 9 души. Останалите били пръснати в отдалечени части на страната за срок от три години.

По такъв начин, с масонските или, в крайна сметка, масонстващите кръжоци в Ленинград било видимо свършено. Друго нещо била Москва, където още в началото на 20-те свила гнездо голямата масонска организация от тамплиерско-розенкройцерско направление, известна като “Орден на Светлината” или ложа на А. А. Солонович. В основата на тази организации стоял Аполон Андреевич Карелин (1863-1926), по-известен в своя кръг под езотеричното име рицарят Сантей. Популярен писател на теми от руския общинен бит, той започнал като народник, по-късно преминал към есерите, а около 1905 г. окончателно се оформил като анархист. Емигрирал, чел лекции в организираното от руските масони Висше училище за социални науки в Париж, където и бил, явно, посветен в “свободното зидарство”. В Русия Карелин се върнал през есента на 1917 г. с репутацията на теоретик на анархокомунизма. Тук той веднага бил включен в състава на ВЦИК и разгърнал кипяща дейност: била учредена Руска Федерация на анархистите и анархо-комунистите, създаден “Черен кръст” (организация, оказваща помощ на анархистите) и знаменитият клуб на анархистите на Леонтиевски переулок. Още през 1919 г. Карелин изказал мисълта за желателността за провеждане на анархистката работа “чрез някакъв Орден”, а вече през 1920 г. архиепископът на “Ордена на Духа” – московският професор Борис Михайлович Зубакин (1894-1938), посветил в него и първите адепти: режисьора Сергей Айзенщайн, художника Л. А. Никитин, актьора от първа студия на МХАТ Михаил Чехов, поета П. А. Аренски, студента Валентин Смишляев. През 1921 г. рицар на “Ордена на Духа” станал актьорът от МХАТ Юрий Завадски с жена си. През пролетта на 1924 г. кръжокът бил реорганизиран в “Орден на Светлината”, ръководител (командор) на който станал А. С. Пол – преподавател в икономическия институт “Плеханов”. Братята, посветени по-рано в “Ордена на Духа”, автоматически преминали в разряда на неговите старши рицари от висшите степени. Общо те били седем, и всяка от тях съответствала на определена орденска легенда: за Атлантите, потомци на които уж живеели в подземните лабиринти в Древен Египет, за Еоните, поели ролята на посредници между света на Духовете и хората, за Св. Граал – свещената чаша с кръвта на Христос и други подобни.

Обредът за посвещение в Ордена бил прост: след запознаване на посвещавания със съответната орденска легенда, ръководителят на кръжока леко го удрял с ръка по рамото, имитирайки по такъв начин удара с плоската страна на меч при посвещаването на средновековния рицар, и с това церемония се смятала за завършена. Символ на ордена била осмоъгълната синя звезда – олицетворение на надзвездния свят от осем измерения. Отличителен знак на рицарите от втора и следващи степени била бялата роза – олицетворяваща възвишеност и чистота на помислите на “братята”. Дъщерна организация на Ордена в Москва била ложата “Храм на изкуството”, където се групирали художествените и артистични кръгове на масонстващата московска интелигенция. В Нижни Новгород и в Сочи действали филиали на московските организации “Орден на Духа” и “Орден на тамплиерите и розенкройцерите”. Главен източник за попълване на личния състав на Ордена, членове на който станали през тези години Н. К. Богомолов, Д. А. Бем, Л. И. Дейкун, Г. И. Ивакинская, А. Е. Смоленцева, Н. А. Лодиженски, Н. И. Преферансов, И. В. Покровская, В. И. Сно, А. В. Уйтенховен, неговата жена И. Н. Уйтенховен-Иловайская и др., оставал, както и по-рано, московската творческа интелигенция: художници, музиканти, литератори. Попадали, впрочем, и недоучили студенти – Иля Ритавцев и даже бившият морски офицер Евгений Смирнов. Роля на щабквартира на “Ордена на Светлината” играел Кропоткинският музей в Москва, открит на 9 декември 1928 г. Самите “братя-рицари” разглеждали организацията си като продължение на делото на средновековните тамплиери – духовен монашески орден, основан през 1118 г. в Йерусалим от девет френски рицари начело с Хуго дьо Пайен и Жофруа дьо Сент Отер. Но в действителност идейните принципи и етични норми на “Ордена на Светлината”, сродяват “братята-рицари” не толкова със средновековните тамплиери, колкото със “свободните зидари” от ново и най-ново време. Неприязънта към православието и традиционните руски национални ценности, търсенето на някаква нова философия, предназначена да синтезира анархическия мироглед с мирогледа на ранното християнство, широката пропаганда на необходимостта от организиране на комуни, артели и съюзи с анархистична насоченост не оставят съмнение относно масонския характер на “Ордена на Светлината”. Именно така го и възприемали съвременниците. Заслужава внимание свидетелството на цигуларя от Болшой театър З. М. Мазел за посещението му заедно с М. А. Чехов на “заседание на масонската ложа в Москва”. За масонската ложа на Солонович, в която го поканили през 1924 г. московските “братя”, разказал на разпитите в ОГПУ ръководителят на “Братството на Серафим Саровски” в Ленинград Иван Андриевски. Неуместни и необосновани в тази връзка са несръчните опити на московския журналист Андрей Никитин да прикрие масонския характер на тази организация (Наука и религия, 1993, №6, с. 55). Критиката на болшевизма се водела в нея явно от масонски позиции, тъй като в революцията те виждали не “диктатура на пролетариата”, а “духовно и социално преображение на човека, разкриването на всичките му потенциални сили и способности, победа на Светлината над Мрака, на Доброто над Злото”. Обезкуражаващите реалии на съветската действителност не само ги поставили в опозиция на болшевишкия режим, но и показали погрешността на предишните им представи за скоро и, главно, леко осъществяване на масонския идеал. “Човекът – писал А. А. Солонович, – е “Гроб Господен”, освобождаването на който може да стане само чрез нови кръстоносни походи на Духа, за което са и нужни нови рицарски ордени – нова интелигенция, ако щете, която ще има за своя основа непреодолимата воля за действителна свобода, равенство и братство на цялото човечество”.

По това време Алексей Александрович Солонович – преподавател в МВТУ “Бауман” – бил известен в своя кръг теоретик на мистическия анархизъм. Лекциите му в Кропоткинския музей, където ръководел секцията на анархистите, или у дома му – се ползвали с голям успех сред слушателите. След смъртта на А. А. Карелин на 20 март 1926 г. Солонович станал духовен лидер не само на Ордена, но и на цялото движение. Най-големият теоретичен труд на Солонович е тритомното изследване “Бакунин и култът към Илдабаоф” (едно от въплъщенията на Сатаната), разпространявано в машинописен вид сред членовете на обществото. Солонович бил разочарован от резултатите на Октомврийския преврат от 1917 г. Болшевиките, твърдял той в книгата си, стъпкаха идеалите на Октомври, “предадоха”, “задушиха” революцията, последно избухване на която той считал Кронщадския метеж и селските въстания от 1921-1922 г.

“По следите на Илдабаоф – предупреждавал Солонович, – пълзят ларви и бесовска мръсотия пакости на човешките души и на живота им”. Нихилистично, както и всеки масон, се отнасял той и към Руската Православна Църква, която се нуждаела, според него, не само от очистване от уж присъщия й догматизъм, но и от коренно реформиране.

ОГПУ определено имало свой осведомител в орденската среда. В нощта на 11 срещу 12 септември 1930 г. много от членовете на Ордена били арестувани. Обвинението било в духа на времето: антисъветска дейност. Три години заточение – такава била участта на повечето арестувани, която им определила колегията на ОГПУ със свое постановление от 13 януари 1931 г. Редица лица, например рицарите от високите степени Юрий Завадски и Сергей Айзенщайн, били напълно освободени от наказания. Но с ръководителите на ордена (А. А. Солонович, А. А. Никитин, Н. И. Преферансов, В. И. Сно) се отнесли строго. Всички те получили по пет години лагер. Заслужава внимание, че един от членовете на колегията, осъдила московските рицари, бил вече известният ни специалист по масонски дела Глеб Бокий. Несъмнено е, че ОГПУ внимателно следяло процесите, ставащи в интелигентските среди и навреме пресичало опитите за организирано духовно съпротивление. Но главната причина за неуспеха на такова съпротивление е не толкова всесилието, често мнимо, на ОГПУ, колкото лъжливите, масонски по своята същност, духовни ориентири на самата интелигенция, все повече и повече отдалечаващи я от руската национална почва, от руския национален идеал.

Резултатите от тази еволюция на нашия интелектуален и творчески елит днес са налице.