ПО СЛЕДИТЕ НА БЛИЗКОТО МИНАЛО
В края на миналата година излязоха две белетристични книги, които доказаха, че съвременната българска художествена проза завръща позициите си на един от водещите жанрове. На корицата на „По следите на Норвежеца” от Никола Инджов пише „роман”. „Попътно” на Йордан Хаджиев има за подзаглавие „роман-пътепис”. Жанровото определение и на двете произведения е повече формално. Защото романно-сюжетно развитие в общоприетия смисъл няма. Има събития, лица, факти съотнесени предимно към близкото минало, но все още живо с нравствената и духовната си обремененост.
Героите в „По следите на Норвежеца” са двама, но всъщност един е главен, тъй като посоченият в заглавието като водещ – Норвежеца, е общо погледнато имагинерен. А останалия персонаж – Гроздан и Гроздана, Змийската глава, кавалджията Иван Тремов, поп Ласко, Пустинникът от танка възприемаме като сенки-призраци на един отминал живот и свят, макар да са проектирани в сегашно време.
Две линии или двата плана, върху които е композирано произведението, са успоредени, видимо не се пресичат, но проникнем ли в художествения замисъл на писателя и неговата философия, ще прозрем общото им начало. Първата линия, по която се разгръща сагата, е сложна, драматично-емоционална и психологически натоварена. По нея са прокарани пътищата на Абрашевеца – опитното създание на секретната нацистка програма „Източник на живот”, чиято психопатична цел е подобряването на арийската раса, т.е. раждането на деца, чиито бащи са с доказан арийски произход и майки – здрави и „породисти” жени от териториите, завладени от Третия райх. Абрашевеца – ариецът с българска кръв – тръгва по следите на своя полубрат Норвежец – и той продукт на програмата „Източник на живот”. Странстването на Абрашевеца по родните пътища и кръстопътища позволява на писателя да разгърне психологическата драма на тези израсли и възмъжали вече деца, които продължават да търсят себе си, без да могат да отговорят на съдбовния въпрос: кои са те и какво носят в себе си. Дали не са генно наследили налудничавата идея да са представители на „висшата”, на „чистата” арийска раса или са потомци на нормалните си майки.
Никола Инджов е успял да проникне дълбоко – от психологическа и нравствена гледна точка – в образа на Абрашевеца, в обремененото му и раздвоено съзнание, в поведението му на обречен човек.
Другата линия – условно казано – също засяга болезнен проблем – глобализацията на света и трудните екзистенциални въпроси, пред които е поставен съвременният човек, и които се мъчи да осмисли и приеме.
В търсенето на Норвежеца – орнитолог, изучаващ птиците у нас – по родните кътчета, Абрашевеца среща самотни, забравени и от Бога, хора и селища, бедност, буренясали пътища, изоставени порутени храмове, опустошение. Умира животът в едни от най-красивите краища на родината. С отворени очи Гроздан и Гроздана чакат в изоставения кантон някой заблуден странник да се отбие, за да чуят човешка дума, поп Ласко, навлякъл избелялото си расо, търчи да погребва самотните старци от самотните села, Змийската глава говори с притчи за наказанието на отвъдното за сторените грехове, Пустинникът от танка танцува в несвяст върху жаравата нестинарския си танц и живее в своя иреален живот, изпълнен с видения от миналото.
Вървят успоредно два свята, изпълнени с горчилка и тъга, и макар и да не се пресичат, имат общ източник – отнемането на човешкото право на свободен избор и насилието като следствие от стремежа към господство. Пресътворените с вещина сложни нравствени проблеми, емоционално въздействащата носталгично-поетична атмосфера, живият, с дъх на родна земя език, ни въвеждат в многопосочните и многолики измерения на един изпълнен с конфликти, драматизъм и антихуманни амбиции живот и свят, отминал вече, но оставил в душите неизлечими пластове горчилка и неверие.
В „Попътно” Йордан Хаджиев също е поставил в центъра на идейния си замисъл нравствен конфликт, белязал част от човечеството, живяло през втората половина на миналия век. Писателят пътува до Беларус с културна делегация от Габрово (градът, в който живее той) и по-точно до град Могильов, побратимен с Габрово. Имаше навремето (а и все още има) подобна инициатива, която в случая означава обмен на културни деятели, постижения, интересни дейности в културната област.
В романа пътепис ще прочетем за синьото небе и зелените гори на Беларус, но повече като фон на случващите се – планувани и извънпланувани срещи, събития, запознанства, мероприятия по програма съставена от добре смазаната политическа машина на социалистическата система. Случващото се по театралните сцени, концертите, литературните четения е организирано до последния детайл. Но, както се случва при подобен род събития, изключенията са правило. Защото не могат да се плануват човешките чувства, щения, намерения, привличания. Впуснал се по линията на изключенията, писателят съвсем съзнателно и целенасочено представя на читателя освен реалния образ – макар и като културна проекция – на действаща политическа система в братската страна, и неговото още по-реално огледално отражение у нас. Акцентът е поставен върху огледалното отражение. Какво ли не виждаме в него – продължителни задушевни и не толкова задушевни разговори с писателя приятел Станислав Сивриев, журналисти, артисти, културтрегери, все видни деятели на културата от окръжен мащаб. Всички действащи лица не са измислени, а се подвизават във влаковите купета и града Могильов със собствените си имена, физиономии, длъжности и особености. Не е допуснат нито един измислен герой.
Йордан Хаджиев и в това си произведение – художествено-документално по принцип – остава верен на себе си, на собствения си писателски стил – артистично заядливата ирония и себеирония (но не съвсем заядлива). Ирония, от която понякога боли, понякога горчи, а понякога се смееш с удоволствие и наслада. Но колкото и да е ироничен, каквото и когото да е взел на прицел – лица, факти, действия, намерения, той няма за цел да унижава човека, може да му се надсмива заядливо, да сочи кусурите му, невежеството му, но го прави забавлявайки се, а не от лошо чувство. Прави го талантливо, артистично, със сочен и жив език, богат лексикално и интонационно. И разказът му върви сладкодумно и, без да се усетиш – изградил ти образ – плътен, неподправен, истински въздействащ.
Защо свързвам тези две толкова различни и диаметрално противоположни като замисъл, проблематика и повествувателен стил произведения? Защото по различни пътища, с различни средства и още по-различни идейно-художествени позиции, отразяват една изпълнена с трагизъм, антихуманизъм и насилие епоха. Първата половина от която все още живее в нас, макар и само като горчив привкус, с абсурдните нацистки стремежи за покоряването на Европа и създаването – чрез унищожение на „нисшите” раси – на съвременната висша арийска раса. И съдбовно объркания живот на няколко поколения. И лишаването на населението на Източна Европа, включая и българското през втората половина, от свобода, право на избор, инакомислие, собствена политическа, гражданска и социална ориентация и позиция. Също програмиран да изпълнява не по-малко абсурдни задачи и цели.
И двете книги са творения на майстори на словото, проникновени народопсихолози, радетели на българщината, въпреки различните художествени средства, с които пресътворяват идеите и позициите си.
