Владимир Янев

На професор Иван Куцаров

Никола Йонков Вапцаров винаги е бил проблематичен поет. Той създава лирика, която определено се самовъзприема като остро диалогична, храбро търсеща спора и стремяща се да въвлича в него максимален брой хора, защото става въпрос за най-съществените неща от живота на всеки. Той е за изкуство, което е максимално естествено, което поправя живота и поема риска да бъде поправяно от живота. Поезията му се основава върху оспорването и няма нищо чудно, че предполага оспорване. Това означава, че е жива, че пречи на нещо, на някого. Ето защо, въпреки че е срамно, не е странно случилото и случващото се с тълкуването на Вапцаров. (Уайлд: “В миналото канонизирахме героите си, днес ги вулгаризираме”.) В този смисъл той и днес е жив поет, творбите му не са покрити от христоматийния гланц и това се осъзнава от всеки, който ги открива или се връща отново към тях.

*
В създаденото от автора на “Моторни песни” ясно се разпознава реално преживяното от сина на Елена и Йонко Вапцарови: впечатленията от действителността и природата на Пиринския край са в основата на естетически извисеното родолюбие; възмъжаването във варненското Военноморско училище намира израз в лирическото съзнание за отвореност и драматично единство на света; суровите уроци на работническото битие определят конкретността на изобразената социална конфликтност, а участието в революционните борби, увенчано с трагическа гибел, придава героични измерения на толкова човешки земната му поезия.

*
Вапцаровата лирика е изкуство на фактичността, без да губи от това своята висока художествена фикционалност. Планината, Морето, Заводът, Борбата и Смъртта са дадени и в конкретността, и в символността на Словото – толкова “просто и честно”, а разкриващо сложни екзистенциални състояния. Налице са типовото, обективното, общочовешкото, проявени чрез претворяващо уникализиращата ги субективност. Аналитичният дух на Вапцаровата поезия достига до полифоничния идейно-художествен синтез, изразен в диалогичните лирически структури.
Това е и синтез на основните линии, характеризиращи развойните тенденции на българската поезия между двете световни войни: социално-революционната (Смирненски, Гео Милев, Фурнаджиев от “Пролетен вятър”, Радевски, Исаев) и демократично-хуманистичната (Далчев, Багряна, Разцветников, “зрелият” Фурнаджиев, Марангозов). Вапцаров е приемник и в известен смисъл завършител на сложните преплитания между тези две начала – върху основата на драматичните психологически изживявания той гради представите за естествеността на героичното като човешко проявление.

*
Така се структурира основният лирически герой на Вапцаров – огняроинтелигентът. Той е носител и на трудовото, земното, безкомпромисното начало, и на фината, болезнената понякога, интелектуална чувствителност. Всъщност неговите характерни черти и неговите проявления покриват широк кръг от изживяванията на човек – обикновен или необикновен. При това – без да се достига до абстрактност – поетът не представя човека изобщо, но и не затъва в конкретика, убиваща обобщителния дух на лирическото.

*
Мисля си за явните прилики и за не толкова сякаш явните отлики между Ботев и Вапцаров. По-точно – за отликите между двамата.
Ботев е богоподобният гений, геният на необичайните, непостижимите сякаш страсти, възвишени идеи и невероятни волеви устреми. Той е геният на необичайното, на грандиозните избухвания и вулканичните емоции, които са мощно хиперболизирани.
За Вапцаров Ботев е особено важен. Той е написал и стихотворение за него, което е напълно естествено – Моряка изповядва близки революционни идеи (при цялата им конкретно-историческа специфика). И все пак – Ботев е монологичен поет, чиито възхвали и нападки не предполагат оспорване, аргументите му се струпват с неопровержима мощ върху всички. А Вапцаров при всички случаи търси диалога, при него е максимално съкратена дистанцията между говорещ и възприемащ, като възприемащият непрекъснато е провокиран и ангажиран да се включи в диалога, предполаган от силна, страстна личност с позиция, която се представя като равноправна на събеседника.
Ботев е геният на необикновеното, Вапцаров – на обикновеното.
И двамата са важни не просто за поезията, за литературата, за културата, а за проявленията на националното и общочовешкото.

*
А идейно-психологическият синтез на Вапцаровата поезия се изразява в сложността на иначе така просто и нагледно ориентирания й език. Символистите с тяхната “опустошителна жажда за съвършенство” (Борхес) изискват поетическото слово да излезе извън обикновената реч, да звучи с “надземна” музикалност. Обратно – поетите на 20-те години настояват, че “българската поезия има нужда от оварваряване” (Гео Милев), че трябва да притежава органика, изразяваща ритъма на новото време. А пролетарските автори от 30-те години се обръщат към идеологически определената императивност. Във всяко от тези исторически и естетически мотивирани търсения има крайности, при Вапцаров се открива мярата. Неговият език е и “музикален”, и “варварски”: словото му познава и интимните, и императивните регистри, движи се в широките периметри на просторечията и поетизмите.

*
В поезията на скромния момък от Пиринския край, на ненатрапващия културата си автор се води индиректен спор с характерното в българската литература.
Например – Вапцаров срещу Йовков…
След “Песента на колелетата” – “Моторни песни”!
Това са движения в различни посоки: едното към отминалия Златен век, другото – към бъдещия, гарантиран от цивилизацията, прогреса, революцията, Златен век.
Да обвиняваме ли поета заради преобръщането на митологемата?

*
Но как тогава е посмял Вергилий в четвъртата еклога на “Буколики” да говори за края на Железния век. Той очаква смяната му със Златния. И възкликва: “Идвайте, благи векове!”.
Вергилий е написал своята еклога в твърде мрачни времена.
В такова време пребивава и Вапцаров:
Не, сега не е за поезия…
Никога не е за поезия и точно затова съществуват поетите!
И точно затова ги убиваме…

*
Ерих Фром говори за синдрома на разпадането, който подбужда човека да разрушава заради самото разрушение, да ненавижда заради самата ненавист. Той му противопоставя синдрома на растежа – с любовта към живото, към човека и неговата независимост.
Вапцаров художествено представя и едното, и другото, но утвърждава синдрома на растежа. Човекът, който не може да създава, руши. Поетът е против рушителския акт заради самия акт – “не удрям клеймо на прогреса и знам прекрасно, че не прогреса е, който ни души. И ние не ще го рушим”. Героят е наясно със себе си, знае своето място в живота, няма да се даде напразно. Това е борческата позиция на здравия човек – духът не е разяден от гангрените на компенсаторната омраза, обликът не е изкривен от проказата на жестокостта.

*
За него – Живота –
направил бих всичко.
Доста лукаво мъдърства един интерпретатор по повод тези стихове. А става въпрос за Живот, противопоставен на животуването; за екзистенциален полет спрямо “легналата проза”. В програмното стихотворение на Вапцаров няма злорадстващо ненавистничество, а стремеж вярата да се представи като нравствено достъпна за всеки. Вярата не е колективно-егоистична безопасност, тя е по-скоро “състояние на постоянна тревога”, както се изразява Киркегор, но е преди всичко израз на всеотзивчивост, на “конкретна всеобщност” (Хегел). Според философа “аз” е самоидентифицираното всеобщо, а идеята се актуализира в нас, когато желаем прекрасното. Не са ли приложими подобни постановки, когато размишляваме върху героя на Вапцаров, върху естетическия смисъл на идейните послания?!
Защото при него действителността се “разцепва” на потискаща и окриляваща, но в битийното осъществяване има нещо повече от омерзението. Затова героят обича дори “живота със грубите лапи чилични” – чудовищния живот. Животът се обича заради самия факт на битуването, но преди всичко – заради потенциите, които се съдържат в него. Животът като “забягващо напред битие” (Хайдегер) – това е сред основните теми на Вапцаров!

*
Интересно е, че “оксиморонът” “Моторни песни” не се възприема “оксиморонно” – дотолкова е синхронен на цялостната поетика на Вапцаров, в която човек и човечество, род и родина, история и съвременност, култура и цивилизация, реалност и утопия са динамично обвързани от поетическо съзнание, дирещо брод към истината и красотата.
Чрез тези така естествено избликнали “песни” се отговаря на исторически и съвременни въпроси и се поставят въпроси към всяко време, към всеки човек. Дълбоко персоналистична, поезията на Вапцаров е и общочовешка. В нея Аз-ът не се загубва в общото “Ние”, напротив – общото се оличностява, превръща се в проблематизирана и дискутирана ценност. Смисълът на тази ценност е пределно хуманистичен и обгръща множество аспекти на човешкото битие – от принадлежността към род, родина, човечество до съзнанието за лична гражданска и творческа отговорност, осъществявани винаги чрез активността на етичния във висша степен дух.
Достатъчно е в този смисъл да припомним двете последни стихотворения на Вапцаров с отправеното към любимата копнежно “понякога ще идвам във съня ти” и с отправеното към хората императивно: “Но в бурята ще бъдем пак със теб, народе мой”, за да се види необикновената обикновеност на поет, способен да изразява себе си чрез другите и другите чрез себе си.

*
Енергията на естествената Вапцарова мисъл се насочва към различни аспекти от живота, винаги еднакво важни за човека. Една от важните теми в творчеството му е свързана с личностното осъзнаване на историческото. Плиний Млади до историка Корнелий Тацит: “Ще се интересуват ли от нас потомците, не зная, но ние, естествено, заслужаваме нещо и то не заради талантите ни (това е прекалено гордо), но заради нашите стремежи, труд и уважение към потомството”.
Вапцаров:
Но разкажи със думи прости
на тях, на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.

*
Поезията му визира бита, за да проблематизира битието. Оспорвайки живота, тя го надарява със смисъл: дълбоко личностен и български. С конкретен хуманистичен смисъл! Затова в “История” се спори с историята на човечеството в името на една действително човешка история.
Ницше: “Истинският историк трябва да има силата да превърне всеизвестното в нещо нечувано досега, а всеобщото да извести по такъв прост и дълбок начин, че покрай дълбочината да не се забележи простотата, а покрай простотата – дълбочината”. Херцен: “Светът няма да получи свобода, докато всичко религиозно и политическо не се превърне в човешко, в обикновено”.
И едното, и друго важат за Вапцаров!

*
Като си помислим само, че Вапцаровата творба е в унисон с най-модерните разбирания за историческата наука…
Ето какво пише Марк Блок в своята “Апология на историята”: “Зад видимите очертания на пейзажа, оръдията или машините, зад най-сухите документи и институти, съвършено чужди на своите създатели, историята иска да види хората. Който не е разбрал това, в най-добрия случай може да стане ерудиран черноработник. Истинският историк прилича на людоеда от приказките. Където му замирише на човек, той знае, че го очаква успех”.
Кога най-сетне ще разберем ценността на така наречените “неизвестни хора”?

*
В “История” поетът е събрал Клио и Ерато в дома на човешкото.

*
Доста философско-екзистенциални въпроси се поставят в неговата наглед ясна лирика. Например: къде е Смисълът – в обектите или в самия човек? Вапцаров индивидуализира обектите и обективира човека според законите на красотата, но не в духа на “някаква романтика изстинала”.
Той подчертава връзката на поведението на човека с неговата собствена съдба и със съдбата на другите. Тази връзка ликвидира чувството на несигурност в един нежелан свят – той ще бъде променен, защото от човека и от съобщниците му зависи много, ако не всичко. Човекът се усеща лично отговорен при възстановяването на хармонията, на доброто.

*
При този поет се нарушава “художествената договореност” за представите за красиво, наложени от доста устойчива предходна художествена система. Именно нейните произведения “парфюмен аромат /…/ дишат”, именно там се залива “излеко с синило”, именно там се говори с народа на вие…
При Вапцаров словото се самоосъзнава като “навъсено и късо”. То е преодоляло изкуствено издигнатите бариери между високия поетически език и езика на обикновението, на всекидневието, на навъсения работник…
Поетът е срещу благочестивите форми на отдалечената от живота моностилистична поетика, противопоставяйки й полистилистиката на злободневното, всекидневното, обичайното, снизени и издигнати по разпознаваемо вапцаровски начин.

*
Майката на Ахил не искала да го пусне в Троя. Преоблекла сина си в женски дрехи, скрила го сред девойките на остров Скирос.
Ранният Вапцаров (какъвто го знаем от ръкописното му наследство) е изцяло под влиянието на символистите. До превръщането си във Вапцаров той е сред женствените символисти. Времето, обаче, подобно на Одисей му предлага да избере: накити или оръжие (Ахил така се издава пред многомъдрия – взема меча.)
Вапцаров пренебрегва дрънкулките и избира борбата. Не просто като социален поведенчески акт, а като съвършено различна поетика.

*
Константин Константинов за Вапцаров: “Рядко у български поет творческата искреност, лишена от всякакъв егоцентризъм, е намирала по-пряк художествен израз. И още – това радостно чувство на общност с хората и това вродено благородство, и тая бликаща топлота и доверие.”
Проницателна характеристика, подчертаваща благородството у Вапцаров.
В този смисъл можем да открием родството между поета и Алеко Константинов. Истинско родство – и двамата страдат, но не достигат до изпепеляващото омерзение; не предават идеалите и вярата си; не се отказват от човека – дори от Бай Ганьо, дори от отцеубиеца. И двамата не разкъсват връзките си с действителността, която неизменно отричат.
Паралелите – поведенчески и творчески – могат да продължат: страстен интерес към света; храбра политическа ангажираност и опозиционност; художествено доверие към най-широките спектри на езика – възвишено поетически и просторечиво разговорен, дори жаргонен…
И всичко това – върху основата на вроденото благородство, на духовния аристократизъм, отличаващ характера и творчеството на всеки истински изразяващ народния дух художник.

*
Пишейки за Вапцаров, Николай Лилиев изтъква “хубостта на тия песни, изтъкани от отрицания”. И пояснява, че тези отрицания “са извор на нови сили за живот, извор на една човечна поезия, писана, за да се чуе от всички”.
Защо Вапцаров иска “да се чуе от всички”?
Защо лирическото му слово се стреми към синтез с езика на всекидневието?
И дали е достатъчно литературно-историческото обяснение, че императивите “повзри се в живота”, “записвай го просто и честно”, “разкажи със думи прости” изразяват ценностната ориентация към перспективните художествени тенденции на епохата?
Когато духът е трайно ангажиран със съдбата на човека и човечеството, той е обзет от неспокойството на “тоталната отговорност”, за която говорят екзистенциалистите. (Камю: “Изкуството не е уединено наслаждение. То е средство за вълнение на най-голямо количество хора, предлагащо им изключителни образи на страдание и радости, изпитвани от всеки”.)
Подобна отговорност от убеждение на субекта трябва да се превърне в обективност за всеки, да стане валидна за всички. А само простотата може да бъде подложена на “изпит за валидност”. Затова при Вапцаров спекулативната неопределеност се изтласква от естествената конкретност, а “незадължаващият” монологизъм – от диалог, целящ постигането на всеобщност.

*
Многозвучните регистри на неговата реч – от шепота до крясъка – са винаги интимно доверителни. (Интимност на крясъка – това само за Вапцаров може да се каже!)
Тяхното подслушване те прави непослушен.

*
Многократно е коментиран индиректният спор на Вапцаров с Яворов (“Ала не бойте се, деца, за утрешния ден” срещу “Деца, боя се зарад вас”).
Ето един друг “спор” на Вапцаров. Този път с Далчевото “Вечер” (1930), което завършва така:
Защо не можем наведнъж да бъдем
и тук, и там – навсякъде, където
могъщо и безкрайно бий животът?
Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
веднъж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир съвсем.
А в “Двубой” (1937) Вапцаров твърди – можем, можем да бъдем навсякъде:
А аз съм тук
и там.
          Навред.
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир,
поет…
Навред съм аз!
Навред съм аз!
Излишно е да се напомня, че от такива поетични диалози печели човешкият дух.
Не изразяват ли и двамата поети същностни състояния? И не можем ли да открием в различията им и сходства? Впрочем, ето такова сходство: Далчев – “Всички, паднали за свободата, дето и да са, са наши братя – пак по кръв, но само че пролята”; Вапцаров – “Спи, мой другарю, спи спокойно под кървавите знамена. Ще мине твойта кръв във мойта и после в цялата земя”.

*
Далчевият герой се молеше да говори без свян “с простите на прост неук език”, да живее “като всички хора”.
В самата тази молба има съзнание за непреодолимо различие. При Вапцаров подобна апория не съществува. Поетът е със съзнанието, че е като всички, ползва обичайния сякаш език с трогателна естественост, близка до хората. Простотата не е лирическа ерес, а трудно, изключително трудно постижимо изкуство на диалога, на живеенето с другите и за другите, при съхранението на личностното.

*
Стиловото многогласие на Вапцаровата поезия е функция на проблемно-тематичната и социално-нравствената широта на отношението към света. В диалогичната напрегнатост на различните стилови пластове се разкриват динамичните състояния на модерния човек. Противопоставеността между ново и старо, трансформиранията на традицията в качествено нови разбирания за битието можем да открием и в такива “разказвателни” стихове:
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
Какъв лексикално-стилов разнобой, разполовил строфата на коренно различни двустишия!
От една страна – лексемите “зарязвахме”, “софри”, “троснато”, “търтвахме”, характеризиращи разговорно-просторечивия изказ, а от друга – “надежда”, “докосваше”, “хубаво” “светло”, все “поетизми”, характерни за изтънчено лирическата реч. От една страна – груб битов конфликт, жестикулационно орелефен чрез “зарязването”, чрез нежеланието за говорене и общуване (подготвено между впрочем от предишната строфа и по-специално от “а ние плюехме намръщено на оглупялата им мъдрост”), от друга – включване в пространствата на прекрасното, на светлината, които “докосват”.
Безнадеждността на “Така било е и така ще бъде” (мъдруванията на бащите, трансформация на Еклезиастовите послания за суетата на суетите) е отречена от новопороден битиен порив. Толкова е силен този порив, че тласка към спор не само с “оглупялата /…/ мъдрост”, но и с историята, с обезличаващата и анонимизиращата й измисленост, с “контурността й”, с отсъствието в нея на “простата човешка драма”. Всъщност историята затова е и оспорвана – тя не може да разкаже, да говори, да обясни “със думи прости” настоящето, поради което е заплашена да не говори нищо на бъдещето. А на него трябва да му се каже: “ние храбро сме се борили”.

*
Какво всъщност означава храбростта?!
Откъсване от непосредствеността на бита и на кристализиралия опит, който е неприложим към новите условия. Битът и опитът се превръщат в спирачки на новото. Те се познават, включени са в съзнанието на героя, но са осмислени по друг начин и се оспорват не на предполагаемото им равнище, не на техния терен, а са изтеглени към битийно-философската надредност. Защото там, където се мъдрува в един затворен порочен кръг, няма изход за надеждата.

*
Така или иначе строфата от “История” е явно полярно организирана. В нея има стилови противоречия, които разкриват идейната разнородност.
Какви са предпоставките за подобен род противоречия?
Ще ги открием в своеобразието на развитието на България и на родния край на поета. Те са достатъчно ясни – от една страна борба за свобода, от друга – и деформациите на борбата, и отчаянието от именно такава свобода.
От една страна – един вековен бит, като във бронзовата ера, а от друга – пропелерите.
Прекрасна природа и съвсем не прекрасен обществен климат.
Страната е устремена към динамичен прогрес, а динамиката му я води към войни и погроми.
Промените не променят човека, не отнемат агресивността, злобата му, желанието му да властва. Идеалът – “Ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя” изглежда непостижим. Връщането в рая е невъзможно. Поради което се обещава друг рай – вече не митологично-библейският, а “научният”, основан върху мечтата – “в завода ти, Лори, си надзирател”. Вапцаров е със съзнанието, че прозира, че „надзира” в едно бъдеще, където властва другарството.
Каква непостижима мечта, наистина… И все пак – мечта, родена от реалността на „разкоша на общуването”, така ценен от Сент-Екзюпери – един друг романтик от епохата на машините. Тези двама поети видяха в цивилизацията не заплаха за човешкото, а неговото тържество. Антиутопията им е чужда, ако и да живеят във време, когато тоталитарните утопии вземат милиони жертви.

*
Преживяното от младия Кольо е свързано с контрастно противоречивите възприятия на околното (властен по патриархалному баща, революционер и слуга на силните на деня едновременно; подчинена и в същото време съвсем не безгласна като интелект и позиция майка).
Преживяното в детството може да бъде символизирано чрез четенето на “Фауст” край огнището. Това е удивително: изконното, битовото, неизменяемото огнище и Гьоте – едно друго огнище, една друга култура и цивилизация, още неразрушени от техните вътрешни противоречия.
(А на “Фауст” странно му върви в Пиринския край. Например Яворов като четник не само е взел в раницата си Гьотевата творба, но и я използвал като библия, за да заклева над нея новопристигналите комити.)
Символичното (“Фауст” край огнището) онагледява реалната противоречивост на развитието ни – не толкова икономическо, колкото духовно.
Нещо подобно беше показал Иван Хаджийски – в едната стая бащата шие аби, в другата синът чете Ницше и Уайлд. Да припомним и “Иван Кондарев”: Кольо Рачика с неговите излияния и любовния порив, с който баща му мие със сапун свинята. Това са все страшно различни светове!
За разлика от Емилиян-Станевия младеж, който категорично отказва да признава този бит, който не е в състояние да говори на езика на “легналата проза”, Вапцаровият герой е овладял регистрите на словото.Той не е забравил нищо по пътя си към своите “думи прости” – те затова са и прости, а не словеса, изтръгнати от романтическата литература на Кнут Хамсун.

*
Това не иде да каже, че Вапцаров е безкнижник, някакъв юродив пророк. (Очевидно и отбелязвано е – при този така “нелитературен” автор се води постоянен диалог със съвременната му култура, изясняват се целите на изкуството, “поставят се задачи” на словото, за да не бъде “народът със нас /…/ на “Вие”.) А естетиката на простите думи вече е в достатъчно ясна и онагледена степен формирана и изисквана в литературата ни. И то от различни позиции – на Владимир Василев, на антисимволистите, на пролетарските поети.
Литературната норма, естетическият канон на времето са вече съвършено различни в сравнение с епохата, когато се е формирал един Смирненски, да кажем. И това е особено видно в първоначалната ориентация на Вапцаров към символизма – тук култовата фигура на Яворов има своето значение, но в ранните стихове на Вапцаров – след едно бързо изживяно народнически просветителско подражание, явно има тежнения към ефирната лирика на Лилиев, свидетелство за което е и сравнително зрялото “Гълъбите гукат…”
Вапцаров е твърде самостоятелен, но и твърде в епохата си.

*
Манделщам говори сякаш за Вапцаров, но с обратен знак. “Крещящият индивидуализъм на Балмонт е неприятен. Това не е спокойният солипсизъм на Соловьов, който не оскърбява никого, а индивидуализъм за сметка на чуждото “аз”. Забележете как обича Балмонт да зашеметява с преки и резки обръщения на “Ти”: в тези случаи той прилича на лош хипнотизатор. “Ти” на Балмонт никога не намира адресата, лети встрани като стрела с прекалено натегната тетива.”; “Поетът е свързан само с провиденциалния събеседник. Да бъде над своята епоха за него не е задължително.”
Вапцаровото “ти” не зашеметява, въпреки че доста често звучи рязко. И винаги намира адресата си. Поетът е в епохата си и точно това го прави съвременен. Защото миналото при талантливите творци не старее. То е вечно настояще.

*
Не борбата за блага, а благото на борбата! В “испанското” “Писмо” е зададен въпросът “само хлябът ли ги сбира?”, цитиращ и проблематизиращ евангелското “Не само с хляб ще живее човекът”.

*
Много от стихотворенията на Вапцаров са своеобразна прослава на възможностите на словото. Но опасностите от словоблудство (често срещани при такъв подход) при Вапцаров са преодолени. За него славословът е и словодействие.

*
Само Вапцаров може да каже това:
Аз, куче, те учих
да бъдеш конкретен,
а ти шикалкавиш!
Така и не ни научи. Нямам предвид само критиците и Вапцаровите събратя по перо.

*
Субективен ли е Вапцаров?
В определен смисъл. Той “разказва” себе си, а тъй като сам той е интересен, значителен, “разказът” му е интригуващ.
Гьоте: “Основният недостатък на младите поети е незначителността на техния субективизъм”.

*
При Вапцаров напълно се отрича онова “естетическо”, което за Кант е израз на условната незаинтересованост спрямо реалния свят. Отрича се неспособността на изкуството да постави истинските въпроси, да повдигне актуални и вечни проблеми.
Така киното е критикувано не защото не предлага естетическо решение – такова решение в “Кино” е налице, а защото налага етично внушение, далечно на действителността и затова художествено лъжливо.
Иначе казано – удоволствието от четенето на текста за Вапцаров трябва да бъде “користно”.
“Користни” са и целите на поета – текстът да измени действителността.

*
Галина Валентиновна Крилова преподава езика ни в Санкт-Петербургския университет. Тя ръководи научна група, която издава “Речник на Вапцаровата поезия”. В него са описани и анализирани всички използвани от поета думи.
Веднъж изследователката ме запита съществува ли думата “жребица” в българския език. (То е нещо като “крав” в мъжки род от “крава”. Или “волица” в женски от “вол”.) Да, но Вапцаров е писал: “Да видиш ти какво момиче, брат – като жребица от разплодник!”. Можете ли да замените погрешната форма “жребица” с правилната “кобила”?
И разбираш какви открития носи вглеждането в истинската поезия…

*
Измежду многото умни неща, които е казал, Никола Георгиев има и заслугата да определи Вапцаровата поетика като “поетика на търсещия израз и смисъл”. А читателят на Вапцаров сам трябва да заслужи намирането на израза и смисъла в поезията на разстреляния.
Сам! Тук и най-тънкият анализатор не може да му помогне. Сам! Защото Вапцаров разчита на личността, а не на тълпата.

*
Ницше в “Генеалогия на морала”: “Ние се уморихме от човека”. Следователно, трябва да дойде свръхчовекът!
А през средата на 30-те години на ХХ век има умора, ужас, отвращение от свръхчовеците – в действителността и в поезията.
Идва човекът на Вапцаров. Неуморният, неуморяващият с енергичната си естественост…

*
Вапцаров е умеел да пише стихове и е смеел да се бори. За разлика от мнозина, които смеят да пишат стихове и умеят да се борят (за егоистичните си интереси). Пак за разлика от тях Вапцаров отбелязва: “и стихове пиша (тъй както умея)”; “Борбата, както казват, е епична”.
Тези уговорки: “тъй както умея”, “както казват”, изглеждат истински поетически акт.

*
Поезията на моряка Вапцаров. Не барокамера, а барометър – предсказва бури.

*
Ето какво отбелязва нобелистът Октавио Пас в есето си за Пастернак: „Историята сама по себе си няма смисъл: това е сцена, по която преминават сменящи се призраци. Историята е безчовечна (именно в това е нейната безсмисленост), защото нейното единствено действащо лице е абстрактната общност, човечеството.” И по-нататък настоява, че е необходима друга концепция за историята – „В нея герои са не системите, а самите хора. Не християнството, а християнинът, не феодализмът, а рицарят, не диктатурата на работническата класа, а работникът.”
Патетично казано. А ние си го знаем от Вапцаров!

*
В света на фабриката човекът е вещ, винтче и бурмичка, придатък към машината. Той със страх и с равнодушие, ако не и с ненавист, се противопоставя на живота. А Вапцаров достига до друго противопоставяне, в което отчаянието мобилизира човешкото, извисява го над унилата пошлост на всекидневието, без да зачерква същото това всекидневие. Той отрича възможността човекът да бъде представян само като озлобен от безизходицата субект. Човекът не е предмет на въздействие, а действена личност…
Ако е предмет, той загива, а преди да загине – изпада в отчаяние и иска да унищожи живота. Така би било и с машините, с новия свят на индустрията, който Вапцаров хуманизира. Защото цивилизацията не следва да отрицава културата!

*
Дали шествието на абсолютната идея (Хегел), или обяснението на своя случай (Киркегор) е в основата на Вапцаровата поезия?
Вероятно и едното, и другото. Абсолютната идея се превръща в свой случай! Не губи от абсолютността си, но придобива човечност. “Случаят” се обяснява и проявява чрез идеята – “морското” “Писмо” е ярка илюстрация. А е необходима обща идея, защото случаят не е “частен” – “милионите възкръсват”.

*
В идеи ли вярва Вапцаров или в човека? Вярва в човека на идеите, в човечността на идеите!
Всеобщото щастие на бъдещето ще изкупи страданието на настоящето. Зърното трябва да умре, за да даде плод. Християнство, комунизъм, прогресизъм? Както и да го наречете, не забравяйте, че става дума за поезия, а не за енциклики.

*
Не може да се каже за Вапцаров, че посочва болестите, но не и лечението им. Посочването на болките е заради насочването към лечението. Поетът рискува, когато не само задава въпроси, но дава и своите отговори. Сега се съмняваме в отговорите му, в посоките. Наричаме ги утопични, приемайки наивно, че Вапцаров е автор на социални проекти. А той е автор на стихове, в които страданието е надвикано, надвито от вярата!

*
Един прокъсан от четене, издраскан с бележките ми том на Вапцаров. Обикновен работен екземпляр. На страницата, където е “Прощално”, някога съм отбелязал: “Отдаването на интимното всекиму не е интимно даване.”
Не си спомням какво съм мислил тогава, за да отбележа точно това. Но факт е, че Вапцаров не интимничи, не спекулира с подкупващо откровените интонации, независимо че поезията му е интимна и откровена.

*
Иво Андрич: “Най-голям ефект в поезията се постига, когато поетът успее да  и з н е н а д а  читателя с нещо  п о з н а т о.” Доста кратичък ми се струва списъкът на подобни автори в нашата литература, но в него несъмнено винаги ще е Вапцаров. Затова – да не се заблуждаваме, че достатъчно добре го познаваме. Той винаги намира с какво да ни изненада. А не си е поставял умозрително такава цел.

*
Често задаван въпрос: “Как сега да преподаваме Вапцаров?”
Разбирам природата на подобни затруднения. И слава богу, че те се появиха – Вапцаровата поезия не е създадена, за да облекчава живота ни. Светотатство е да се свежда сложната художествена природа на нейната простота до няколко непререкаеми формули. Но светотатство е и да се ампутира революционният дух на тази поезия – въплъщение и на вековни, и на конкретно-исторически мечти за свобода, братство, щастие, героична духовна значимост.
При всички случаи трябва да се вземе предвид и особеното напрежение между интерпретациите: от една страна те почиват върху съзнанието за възпроизводимостта на множествеността, от друга – за множествеността на възпроизводимостта.
Първото предполага възможност да се изчислят и пресъздадат видимите и мислимите аспекти на творбата. Второто апелира към наличието на множество неизчислими, непредвидими сякаш интерпретации. Поетът е и достатъчно “ясен”, и в много отношения “неясен”, проблематичен, подлежащ на актуализации.
Хубаво е да се ползваме от предимствата и на едното, и на другото. Защото обикновено работим с една образна проекция. Не помним, забравяме, нехаем за другите образни алтернативи. А поетът непрекъснато ни припомня, препоръчва, заставя ни дори да търсим нови алтернативи.
Върнал поезията в действителността, втурнал я в нея, Вапцаров ни връща и втурва в самите нас.

*
Как сега да се преподава Вапцаров ли?
Преди всичко: като се прочете отново – за пореден път като за първи път!
А отговорът се съдържа в поезията му – “просто и честно”. Вникването в същността на поезията се нуждае от простотата (не от простотията) на мисълта и от честността на изживяванията ни.
“Останалото е литература”, казва Верлен.
“Останалото – е измама”, твърди Вапцаров.