Атанас Звездинов

Майсторството на белетриста да грабне изведнъж вниманието на читателя зависи от това да намери ярка, интригуваща сюжетна находка, а умението му да го задържи вече е в разказваческия му талант, в стила му и дали търсенето му е в кръга на обществения интерес.

„В сянката на лятото”, определена скромно от автора й Христо Славов като „Три истории” има тези качества.

Над тях може би е вроденото му чувство за хумор, което буди , усмивка на всяка страница.

Трите сюжета могат да се разглеждат като парадоксални житейски ситуации, в които някакви причудливи герои вземат странни решения. Биха могли да се нарекат и иронии, ако не съдържаха и някакъв горчив привкус.

В първата новела „Мост” жителите на селото ще изграждат мост над реката си, заселват се край нея, правят всичко друго, без усилия по моста, и той така и не се случва.

Във втората - „Фигурата”, хрумването е още по-парадоксално: един пенсиониращ се служител в мината, след дългогодишния си труд в нея, не отнася със себе си никакви заработени пари и никакво имущество, освен една скулптура на седнал мъж, която случайно „спасява” от подиграващи се с нея деца.

Донася я в селото си, и тази „фигура” тотално обърква съзнанието на селяните и поведението на цялото село.

И в третата си новела „Болницата” абсурдът стига до там, че в нея влизат всички жители на селото, без да са болни, и после поради липса на място, поставят на всяка от къщите си табела, че е филиал на градската болница.

Казано така накратко, може и да е интересно, но е лишено от удоволствието на четенето, от сладкодумието на разказвача, от находчивото разгръщане на сюжетите, от странностите на образите, от заразителния смях, който предизвикват, и в крайна сметка - от любопитството, от невъзможното отгатване на финала на всяка от тях.

А веднага бих добавил - и от подтекстовите внушения, от дълбочинните изводи, върху които би могъл читателят да се замисли. Защото зад смеха навсякъде тъжно изникват вибрациите на човешката душа.

Сянката на лятото, разбира се, има символно значение. Тя е мястото, където душата може да се отпусне и прояви, да се освободи от страховете си и да полети. А полети ли, показва красотата си и дори може да се докосна до щастието.

И колкото повече остане във високото, във въздуха, толкова по голяма е вероятността да е щастлива.

Задължително е, за да е пълно удоволствието от четенето, да проследим и някои от подробностите в интригуващото повествование.

Способността на Христо Славов да одухотворява всичко, до което се докосва, се проявява и тук. И тук рисува природата със собствена неповторима палитра, и тук отдава особено значение на камъните, които според него живеят свой живот и са носители на дълбок смисъл. (Което е негово собствено откритие и в другите му книги.)

„Фигурата” тръгва към селото и сякаш камъните я съпровождат и приветстват. И заедно с тях още тук се появява „онова нещо”, незримото, което и нататък ще бъде само усет, ще прелита, ще въздига и одухотворява и къщите и хората.

Христо Славов внушава тази приповдигнатост, която и радва, и респектира. Защото е приповдигнатостта на достойнството, на доброто, на добротворството, на което не всеки е способен.

Не случайно главният герой Пенчо Орлев сякаш е „спасил” във фигурата нечие минало достойнство. (Нека читателят си мисли дали това не е достойнството на нашето минало време.) И всичко, което се случва с тази фигура след това, навежда към същото - всеки иска да я вземе, да си я има, да й изплаче душата си.

Защото тя се превръща в символ на всичко, придобито в досегашното. Неочаквано парадоксалното въздействие на фигурата в живота на селяните е пресъздадено драматургично, с ведър хумор и лека, безобидна ирония, с комични „хрумки” в ситуациите и поведението на образите, с неочаквани емоционални обрати и контрасти, каквито владее само майстор на словото. Фигурата сякаш отключва селяните като човеци.

Това е скритото послание на автора зад техните гротескни разговори и пародийни реакции, зад следените със затаен дъх сцени в драматична градация. Тук там авторът ни подхвърля и осъвременяване на заключенията, което прави звученето съвсем съвременно.

Текстът е цяла готова пиеса с майсторски ироничен диалог и цели метафорични постановки. И какъв край може да има всичко това. Разбира се, фигурата трябва да оцелее в общественото си значение - циментирана в центъра на селото.

Финалът сякаш е обобщение за така желаното и непостигнато обществено съгласие.
И както досега сюжетът минава през човешките съдби, натоварен подтекстово с обществени проблеми и очаквания, и в следващата новела „Мост”, пак се прокрадва „онова нещо”, което може би е тревожността на човешкото съзнание и неговата отговорност (или безотговорност.)

Предчувствие, или по-скоро прозрение, обусловено от националния ни характер, е тази новела, предвидила безсмисления ни и безрезултатен преход, защото е писана през 80-те години.

Ярка, образна притча за хаотичното и напразно лутане в дребнотемното ни битие. Авторът не пропуска да вметне, че добре си е бил и старият мост, устойчив е, още става. Но трябва да се бутне, защото „не задоволява новите условия”. Усещате накъде бие, нали?

И тази новела е готова пиеса - още по-ярка, още по-раздвижена. Наситена със свръхинтересни диалози, да не говорим за сценографията, която е още по-сполучлива от възможната. Разказът се разведрява с къщна работа, с облог, с находчиви подробности и битовизми.

Навсякъде с хумор, който извира от народопсихологията ни - да търсиш келепира, да му намериш колая на всичко. Причудливи хрумвания хвърлят съзнанието в какви ли не посоки - страха, гнусливостта, ортаклъка, отлагането, изобретателния мързел да се работи всичко друго, само не и това, което трябва. С това индивидуализира образите и ги уплътнява.

С това, че често превръща достоверното в иносказателно и тук, заедно с драматургичното виждане му помага да създава контрастни ситуации, заредени с последващо значение.

Навсякъде сладкодумен разказвач, навсякъде погледнал на действието от нашенска гледна точка. И всичко се фокусира в алегории с подтекстово значение.

В крайна сметка край мнимия строеж се събират всички, като всеки дава акъл, а работа не се върши. И така мостът остава непостроен.

В третата новела „Болницата” посланието е, че уж цялата област е болница, уж целият народ е болен, но на всичко това едва ли може да се вярва напълно. Защото и тук всеки се опитва да се преструва по нашенски, да оползотвори ситуацията, да надхитри ако може всички, като всъщност надхитря само себе си.

И тук авторът проявява проницателна наблюдателност и с усмивка под мустак рисува образите на изобретателните нашенци.

Оказва се, че всеки има свой мотив да влезе в болницата, тоест да използва общото за свои цели. С това още веднъж авторът ни показва, че това сме ние, това е управията ни, и затова сме на това дередже.

Казва ни го сладкодумно, добронамерено, без да укорява, без да назидава. Ако искаме да го разберем. И като че събужда някъде дълбоко в нас съжаление и вътрешен срам, че сме такива.

Но нека не забравяме за вибрациите, за полета на душата. Те са, които особено вълнуват Христо Славов, и осмислят творческото му усилие. Когато размишлява и за камъните, и за човешките недъзи, поривът му е към позитивното.

В крайна сметка, колкото и да е необичайно, притчово и гротескно цялото това съчинение, извадено от сянката на лятото, то не е самоцелно.

Защото извира от народопсихологията ни, уплътнено е в живи, правдоподобни образи, ситуациите са възможни, въпреки, че граничат с абсурдното.

И повествованието му е разгърнато от овладян стил с хумористично-сатирична нагласа, отговаряща на най-добрите ни традиции.

Дано намери и сценичната си и режисьорска реализация, защото нивото му е над познатото досега.