ПОДОБИЕТО НА ЖИВОТ
За книгата с разкази „Преди съня”
Сборникът с разкази „Преди съня” на поетесата Виолета Станиславова, е последната - за жалост! - редакторска благословия на чудесния писател Йордан Янков преди да си отиде от този свят.
В нея са отпечатани дванадесет разказа, които тематично се обединяват, най-общо казано, около нещастливия живот на днешния българин и подобието на живот, което водим.
Няма щастливи персонажи в разказите на Виолета Станиславова. Те не са борбени натури, не се бунтуват, не протестират, сякаш са смачкани от нерадостното си всекидневие и смазващите мисли за насъщните нужди, които похабяват човека.
Жените и мъжете в разказите на сборника „Преди съня” са чувствителни, измъчват се, страдат и се гърчат, но са толкова много стреснати и съсипани, сякаш не знаят къде са и срещу кого да се изправят.
А обедняването на нацията - материално и духовно - расте и става повсеместно. Отдавна е забравена наглата лъжа, че народът ще живее в демокрация и ще стане средна класа.
Та ние бяхме такава преди двадесет години! Сега дерето, което дели многото бедни и малкото богати, става от ден на ден все по-дълбоко и стръмно.
Героите на Виолета Станиславова са интелигентни хора - учители, философи, художници, оркестранти, строителни предприемачи, неизлечимо болни, нещастни съпрузи, наркомани…
Те усещат, че са дълбоко измамени, че епидермисът на душите им се изприщва от демагогията на властващите - бивши и сегашни, чиито пари и богатства са натрупани по нечестен начин, направо заграбени, но са толкова изучени и омерзени от наглостта им, че не могат и не знаят как да реагират.
За мен персонажите в разказите на Виолета Станиславова са нови литературни герои. И най-вече - реални!
Преди повече от тридесет години литературният герой, особено положителният, който създавахме при сходни житейски ситуации, се бунтуваше, търсеше справедливост, доказваше правотата си, чукаше по вратите на Държавен и финансов контрол, на профсъюзни и партийни комитети.
И най-често побеждаваха, възвръщаха душевното си равновесие и налагаха своята правда. Защото зад тях стоеше - хубава или лоша - социалистическата държава.
Сега няма при кого да отидеш, няма на кого да се оплачеш. Нито в партийните централи, нито в синдикатите, нито в съда. Държавата е мащеха на бедния човек, на безпаричния. Затова пък има „демокрация”.
Тъжна е Виолета Станиславова в своите сто и двадесет страници проза. А мислех че е по-весел човек.
В предишната си фрагментарна книга „Денонощник” тя беше написала: „Разгадката на човешката душа е като археологическа находка. Никога не може да се говори за нея с абсолютна сигурност.” Казала го е сякаш за себе си.
В повечето разкази са описани сънища-кошмари, които изчезват с изчезването на съзнанието, с настъпването на смъртта.
Не се наемам да подхвана тази тема. Знам само, че описването на сънища по страниците на нашата и световната класика не се среща често, защото е много трудно, нееднозначно и се изисква особена дарба и пророческо майсторство.
Книгата на Виолета Станиславова е автентична, четенето й дърпа и увлича, натъжава и пречиства. Запомня се. Размисля те. А това не е никак малко.
