Дмитрий Мережковски

превод: протойерей П. Г. Панчовски

- Старецът Памва, старецът Памва! - съобщавали с радост един на друг. - От пустинята дошъл народа да изобличи, великите да низвергне, малките да спаси!

Старецът имал грубо лице с широки скули; цял бил обрасъл с косми; наместо туника, облечен бил със закърпен платнен чувал, наместо хламида - набита с прах овча кожа, с качулка на главата; при ходене подрънквал с желязното острие на дългата си тояга.

Двадесет години не бил се мил Памва, понеже считал чистоплътността за грях, като вярвал, че има отделен дявол на телесната чистота.

В страшната пустиня Верея Халибонска, на изток от Антиохия, където змии и скорпиони сновели по дъното на пресъхналите кладенци, той живеел в един от тези кладенци, като се хранел в пет дни един път със стеблата на особена хранителна и сладка тръстика. Едва не умрял от изтощение.

Тогава учениците му почнали да му спускат храна. Той си разрешил на ден по половин секстарий леща, намокрена с вода. Зрението му отслабнало, кожата му се покрила със струпеи. Той прибавял по малко масло, но почнал да се обвинява в чревоугодие.

Като узнал Памва от учениците си, че стадото Христово е гонено от лютия вълк - Антихрист, император Юлиян, оставил пустинята и отишъл в Антиохия, за да укрепи отслабналите във вярата.

- Слушайте, слушайте, - старецът говори!

Памва се покачил по стълбата пред баните, застанал на мраморната площадка, в подножието на светилниците и посочил в кръг около себе си съ ръка, показвайки на народа езическите храмове, топлите извори, лавките, дворците, съдилищата, паметниците.

- Не ще остане камък върху камък! Всичко ще премине, всичко ще загине. Ще избухне огън и ще изгори света. Набесата с шум ще се свият, като обгорен свитък. Ето - страшният съд Христов, необятно зрелище! Накъде да обърна своя поглед? На какво да се порадвам? На това ли, че Афродита, богинята на любовта, с малкия си син Ерос трепери в своята голота пред лицето на Разпятия? Че Зевс, със заглъхнали гърмежи, и всички олимпийски богове бягат от гръмовете на Всевишния? Тържествувайте, мъченици! Веселете се, гоними! Къде са вашите съдии - римски началници, проконсули? Ето ги, обхванати от пламък, по-силен от този, на който изгаряли християните. Философи, които са се гордеели със суетна мъдрост, ще почервенеят от срам пред своите ученици, горейки в геената, и вече не ще им помогнат нито силогизмите на Аристотеля, нито доказателствата на Платона! Ще започнат да викат трагическите актьори, както не са викали нито в една трагедия на Софокла и Есхила! Ще започнат да скачат въжеиграчи върху адския огън с невиждана бързина!

- Тогава ние, грубите и невежи люде, ще заскачаме от радост и ще кажем на силните, разумните и гордите: ето, погледнете, Осмеяният, ето Разпнатият, Синът на дърводелеца, ето Царят Иудейски, покрит с багреница, с трънен венец на глава! Ето Нарушителят на съботата, Самаритянинът, Обхванатият от бесове! Ето Кого сте свързали в преторията, Кому сте плювали в лицето, Кого сте напоили с жлъчка и оцет! И в отговор ще чуем вик и скърцане със зъби, и ще се надсмеем, и ще наситим сърцето си с веселие. - Ей, прииди, Господи Иисусе!

Глутурин, чистач на каналите, паднал на колене и, мигайки с възпалените си клепачи, като че ли вижда Христа идещ, простира към Него ръце. Медникарят, стискайки здраво юмруци, се вцепенил като бик, готов да направи страшен скок.

Бледният, висок и слаб предач, разтърсвайки всичките си членове, безсмислено се усмихвал и шепнел: „Господи, Господи, помилвай!”

Върху грубите лица на скитниците и на черните работници се изразявало злорадното тържество на слабите над силните, на слугите над господарите.

Зъбейки се, блудницата Волчиха тихо се смеела и неукротима жажда за отмъщение блестяла в нейните пияни и грозни очи.

Ненадейно се чуло дрънкане на оръжие, строен, тежък тропот. От невиделица се появили римски войници - нощна стража.

Напред вървял префектът на Изтока, Саллюстий Секунд. Той имал римска чиновническа глава, четириъгълна, с гърбав орлов нос, с широк голям череп, с умен, спокоен и добър поглед; облеклото му било проста сенаторска латиклава; в осанката му нямало никаква важност, но простота и благородство на древен патриций.

Откъм кръглия далечен покрив на Пантеона, въздигнат от Антиоха Селевка, бавно изплувала тъмно-червената луна; зловещи отблясъци започнали да трептят върху медните римски щитове, шлемове и брони.

- Идете си, граждани! - обърнал се Саллюстий към тълпата. - Със заповед от блажения Август са запретени нощни събрания по улиците.

Народът задюдюкал и почнал да се вълнува. Дечурлигата почнали да свирят; креслив, дързък глас напевно се обадил:

Ку-ку-ри-гу!
Горко на бедните петли,
горко на белите юнци,
ще ги избие императорът,
в жертва на мерзките богове!

Разнесъл се бърз, грозен звън на железа; римските легионери, всички изведнъж, изтеглили мечовете из ножниците, готови да се нахвърлят срещу тълпата.

Старецът Памва започнал да чука с желязното острие на тоягата си о мраморната плоча и завикал:

- Здравей, храбро сатанинско войнство, здравей, премъдри римски началнико! Спомняте си, сигурно, в древността, когато вие ни горяхте, на древна философия ни учехте, а ние за вас Богу се молехме? Е, какво - добре дошли!…

Легионерите вдигнали мечовете. Префектът ги спрял чрез движение на ръка. Той видял, че тълпата е в негова власт.

- С какво ни плашите, глупци? - продължил Памва, обръщайки се към Саллюстия. - Какво можете? Достатъчно ни е една тъмна нощ и две-три факли, за да си отмъстим. Вие се боите от аламаните и персите; ние сме по-страшни от аламаните и персите! Ние сме навсякъде, ние сме посред вас, безчислени, неуловими. За нас няма граници, няма отечество; ние признаваме една република - вселената! Ние сме вчерашни, а вече изпълваме света - вашите градове, крепости, острови, муниципии, съвети, лагери, триби, декурии, дворци, сенат, форум - само храмовете още ви оставяме.

О, как бихме ви изтребили, само ако не беше нашето смирение, ако не беше нашето милосърдие, ако не бяхме искали по-добре да бъдем убивани, отколкото да убиваме!

Нам не ни трябва ни меч, ни огън: така много сме ние, че достатъчно е само всички изведнъж да се отдалечим и вие ще загинете, градовете ви ще опустеят, вие ще се ужасите от своята самота, от мълчанието на света; ще се прекрати всеки живот, поразен от смъртта.

Помнете: Римската империя се запазва единствено благодарение на нашето християнско търпение!

Всички погледи били обърнати към Памва: никой не забелязал как един човек в груба, стара хламида на странствуващ философ, с жълто измършавяло лице, с рошави коси и дълга черна брада, заобиколен от няколко спътници, бързо преминал посред римските войници, които почтително се отдръпнали пред него.

Той се навел към префекта Саллюстия и пошепнал на ухото му:

- Защо се бавиш?

- Ако се почака,- отвърнал Саллюстий, - сами ще се разотидат. И без това у галилеяните има твърде много мъченици, та не е нужно да се създават нови: те летят към смъртта като пчели на мед.

Човекът в дрехи на философ, като пристъпил напред, произнесъл с мощен, твърд глас, като военачалник, който е навикнал да заповядва:

- Разгонете тълпата! Хванете бунтовниците!

Всички изведнъж се обърнали. Разнесъл се ужасен крясък.

- Август, Август Юлиян!

Войниците се нахвърлили върху тълпата с голи мечове: повалили една дрипава старица.

В краката на легионерите тя се мятала и пищяла. Някои бягали. Преди всички се скрил малкият Стромбик. Станало сбиване.

Полетели камъни. Медникарят, защитавайки Памва, хвърлил камък върху легионера, но камъкът паднал върху стоящата насреща Волчиха. Тя слабо изпъшкала и паднала, мислейки, че умира като мъченица.

Войник хванал Глутурина. Но чистачът на каналите се предал с такава готовност, - съдбата на страдалеца, от всички почитан, му се показала рай в сравнение с неговия обикновен живот на недоял, и от неговите дрипи така лошо миришело, че легионерът тутакси с отвращение пуснал пленника.

Посред тълпата, с магаре, натоварено с пресни зелки, неочаквано се запровирал говедар. Всичкото време, с отворени уста, той слушал стареца. Забелязвайки опасността, искал да избяга, но магарето се заинатило.

Напразно говедарят го удрял отзад с тояга и го подкарвал; опирайки се в земята с предните си крака, свивайки уши и вдигайки опашка, животното издавало оглушителен рев.

И дълго този магарешки рев звучал над тълпата, заглушавайки пъшкането на умиращите, боя на войниците, молитвите на християните.

Лекарят Орибазий, който бил из средата на Юлияновите спътници, приближил до него:

- Юлияне, какво правиш ти? Достойно ли е за твоята мъдрост?…

Августът го погледнал така, че той се запънал и замълчал.

Юлиян не само се бил изменил, но и поостарял в последно време: на отслабналото му лице имало такова жалко, страшно изражение, каквото имат люде, обхванати от бавна, неизцерима болест или от една всепоглъщаща мисъл, близка до умопомрачение.

Със силните си ръце той късал и мачкал, като не забелязвал случайно попадналия в тях папирусен свитък- неговия собствен указ. Най-после, като погледнал Орибазия право в очите, произнесъл с глух задавен шепот:

- Махни се от мен, махнете се всички вие, глупци, с вашите съвети! Аз знам какво върша. С негодниците, с невярващи в боговете не може да се говори като с люде, - те трябва да се изтребват като хищни зверове!.. И накрая, каква беда, ако десетина-двадесет галилеяни бъдат убити от ръката на един елин?

У Орибазия блеснала мисълта: „Как прилича той сега на своя братовчед Констанца в минути на ярост!”

Юлиян закряскал на тълпата с глас, който на самия него се показал чужд и страшен:

- Докато с милостта на боговете аз съм император, слушайте ме, галилеяни! Вие можете да се смеете над брадата и дрехите ми, но не и над римските закони. Помнете: аз не ви наказвам за вярата, а за бунта. - Във вериги негодникът!

Той посочил на Памва с трепереща ръка. Двама руси, с гълъбови очи варвари хванали стареца.

- Лъжеш, богохулнико! - извикал тържествуващ Памва. - За вярата Христова наказваш! Защо не милваш мен, както някога Мариса, халкидонския слепец? Защо, според обичая си, не прикриваш насилието с ласки, с въдицата на подмамването? Къде е твоята философия? Или времената не са същите? Твърде далеч си отишъл! Братя, да не се боим от римския цар, а от Небесния Бог!…

Сега вече никой не помислил да бяга.

Страдалците се заразили един от друг с безстрашие. Батавите и келтите се ужасили от тази готовност на християните да мрат, смеейки се, с кротки и спокойни лица.

Под ударите на мечовете и копията се хвърляли даже и деца.

Юлиян искал да прекрати кръвопролитието, но било късно: „пчелите летели на меда”.

Той можал само да извика с отчаяние и презрение:

- Нещастници! Ако животът ви е дотегнал, нима е трудно да се намерят въжета и пропасти! …

А Памва, свързан, издигнат във въздуха, кряскал още по-радостно:

- Избивайте, избивайте ни, римляни, за да се преумножим! Веригите са нашата свобода, слабостта - нашата сила, нашата победа - смъртта!

——————————

сп. „Братско слово”, год. VII, кн. 3, 11.1936 г.