100 години от рождението на Стефан Чавдаров-Чафа

Продрум Димов

В паметта на по-старите поколения от Пазарджик все още шества неотшумяло безследно името на този уникален наш поет, останал с нестандартното си човешко поведение и самобитно дарование на литературен творец.

Навършващата се обаче стогодишнина от неговата поява на бял свят, на 16 ноември т. г., е подходящ повод да си припомним някои по-характерни щрихи от необикновения му житейски и творчески път.

Роден е на 16 ноември 1924 г. в Т. Пазарджик. Невероятните му умствени заложби ни дават основания, че е потомък на будни родители, които са помагали и насърчавали успешното му развитие в училище.

Завършва с отличие мъжката гимназия „Иван С. Аксаков” в родния си град. Като се връщам към гимназиалните му години, когато му е преподавала литература Люба Войводова, изключително темпераментна и грабваща с огненото си слово литераторка, ми се струва, че именно на тая бъдеща „Народна учителка”, той дължи ревностното си сродяване с художественото слово.

И макар че не са известни мотивите, които са го отвели в Софийския университет, в който през 1951 г. се дипломира като юрист, където и да се е подвизавал, не се е разделял с примамливата атмосфера на изящната словесност.

А към нейния свят младият Чавдаров се приобщава творчески още през средата на 40-те години. В това ни убеждават и първите му поетични рожби - „Резигнация” /1944/, „Зимна вечер” /1945/, „Минало” /1946/ и др., които говорят за едно сръчно боравене с потребния похватен художествено-естетически инструментариум.

И още по време на следването в столицата немалка роля за литературно творческата му нагласа играят живителните му връзки с колеги и приятели от столичните литературни среди.

Особено плодотворно в тази насока по време на студентските му години се оказва близкото му сприятеляване с Л. Ламбрев, Ал. Янков и др., с които поема и първите глътки на пожизненото му бохемско битуване. С това пристрастяване към кръчмарската опушена алкохолна битност не можа да се откърти до сетния си земен ден.

Завършил Юридическия факултет на Алма матер, той се завръща в родния си град и работи, без особена охота като юрист-консулт в комбинатите „В. Пеева”, „К. Русинов”, „Зърнени храни”, защото духът му отдавна вече принадлежи на поетическото поприще. И след работа пътят му продължава в магнетичните кръчми.

За него във втори роден дом се превръщат „Кукерите”, „Белите брези”, „Тракийския хан” и най-любимото му заведение за вечерна почивка, отмора и разпивка с приятели е Клубът на дейците на културата.

Беше се сродил от години с гроздовата, червеното памидово вино, които утешаваха неспокойния му нрав и раздразненията от досадните му обществени порядки, а те често имаха самоцелен формален характер.

Все по това време, през 1953 г. създава и семейство със съгражданката си Мария /Мичон/ и става баща на дъщеря и син. Останал съм обаче с впечатлението, че е принадлежал по-малко на домашния уют, предпочитайки с чашката, приятелската раздумка и задоволяване на творческата си мисъл, макар че рядко пишеше и публикуваше в печата.

Обстоятелството обаче, че е значително ерудирана личност, с подчертан интелект, не го оставя на мира. Чете и се интересува от генезиса на нашата и европейската литература, неудържимо навлиза в територията на френския език. Така се насочва и към преводи от френски автори.

Допада му лириката на Пиер-Жан Беранже и през 1964 г. предлага на културната ни общественост успешния превод на негови „Песни и стихотворения”. С не по-малък хъс се разхожда из произведение на Франсоа Вийон, но за жалост, доколкото знаем, не са стигнали до публикуване.

За съжаление рядко е прибягвал до писане и публикуване на свои творби, което се обяснява с високите му творчески критерии. Обикновено се задоволяваше със случайно хрумнали му епиграми, шаржове и къси стихотворения.

Последните навестяваха понякога гостоприемните страници на в. „Септемврийско знаме”, което ни напомняше, че мъдрият Чаф все пак се подвизава като творец под пазарджишкото литературно небе.

Но важното е, че това, което сътворява талантливото му перо, макар и да не се печаташе, харесваше на приятели, колеги, даже и на обикновените читатели. Нещо повече, преписваше се на ръка и придобиваше особен живот в приятелски сбирки и компании.

Спомените нерядко ме връщат към незабравимите творчески срещи в някогашното литературно обединение „Марица” към Профсъюзния дом и одухотворените почерпки в Клуба на дейците на културата, където на всеослушание се цитираха с открито преклонение към колоритната му личност запаметени негови стихове и епиграми. И до днес всеки спомен за този чудотворец ми навестява с култовото му „Капричио”:

„Когато съм съвсем, съвсем надрънкан
и срещна те във кръчмата „Либас”,
за мен ти ставаш Айседора Дънкан,
а поетът-хулиган съм аз.”

Трудно бихме открили в българската поезия средно автобиографично четиристишие, което така искрено, откровено, самокритично да ни предлага истинския чистосърдечен автопортрет на своя родител.

И може някои от стихотворните му творби да избледнеят в паметта на съвременниците му, но тази своеобразна негова епиграма навярно е орисана на непреходност.

За щастие оригиналният човешки и творчески образ на Стефан Чавдаров-Чафа не напуска нашия ден, а надявам се, така ще бъде и утре.

Навремето прекомерната злоупотреба с алкохола подкопаваше безпощадно здравето му, към което поетът беше безмилостен.

И на 5 юли 1978 г. Стефан Чавдаров, останал завинаги с приятелския псевдоним „Чафа”, ни напусна. Тази толкова преждевременна кончина е наистина тежка загуба за духовния живот на Пазарджик, а до известна степен и за националната ни изящна словесност.

За жалост отиде си недостатъчно известен в страната ни и с неутвърдено име на надарен творец в широките ни литературно-творчески среди.

Физическото му отсъствие през изминаващия вече половин век след смъртта му като че ли неусетно заличава спомените за уникалното му човешко и творческо дело.

Ако изключим само някои скромни възпоменателни тържества и малки публикации във всекидневниците „Знаме”, „Виделина” и „Метафора” по повод годишнини от неговото рождение и смърт. В това отношение за него са ни напомняли Борислав Петров, Тодор Каракашев и най-вече стореното за него от Иван Есенски и Стоян Бакърджиев.

В случая дължим една голяма благодарност на даровития български преводач, наш съгражданин, Стоян Бакърджиев. Като негов колега и сродна творческа душа, при това и близък негов сподвижник през годините, той се постара и събра поне част от стихотворенията му, които под негова редакция и с решаващата финансова подкрепа на Никола Загорски през 1991 г. в София бяха издадени в единствената му, посмъртно видяла бял свят, стихосбирка „Провинциален пейзаж”.

Намирам името й за изключително подходящо, защото ни потапя в творческия натюрел на един поет, непопулярен и творил мерена реч под провинциално небе, но това са стихове, които могат да мерят мегдан и на изискано професионално ниво.

И досега оживява често в паметта ми премиерата на „Провинциален пейзаж”, с масово посетената голяма зала на Клуба на дейците на културата през късната есен на 1991 година.

Срещата се ръководеше от Стоян Бакърджиев, който дълбоко развълнуван, не беше в състояние да прикрие бликналото в зачервеното му изражение удовлетворение, че е сторил нещо, с което изразява горещата си признателност към скъпия си обичан колега и приятел.

А Чафа въпреки ненормалното му битуване беше обект на искрена обич и уважение не само сред пишещите братя, но и сред значителна част от местната общественост.

За това красноречиво говорят и думите на редактора, споделени в предговора му към малката и непретенциозна по обем поетична книга.

„Стефан Чавдаров-Чафето - пише той - беше колоритен - може би най-колоритната фигура в града ни. Упражняваше своята професия на юрист без особен ентусиазъм. Най-интимното, най-същностното у него беше любовта му към стиховете и изобщо към литературата. Не пишеше много, откъслечно, но стиховете му бяха обичани. Неговата поезия има достойнства, които се крият в самата нея и я правят независима, така че би предизвикала почит и у читатели, които не познават автора и личното му битие.”

Много по-убедителни обаче са дълбоко аналитичните оценки, споделени за поета от Иван Есенски в неговата есеистично-очеркова статия „Посвещение на непризнатия поет”, поместена във в. „Виделина” от 30 юни 1998 г.

„Чафа - отбелязва той - притежаваше дарбата от пръв поглед да вникне в атома на поезията, беше духовит, остроумен и великодушен и съветите му бяха винаги на място. Спореше страстно за прокълнатите поети, възхищаваше се от Вапцаров и Димитър Бояджиев. Поезията беше в него - истинско кръвообращение, сърцебиене, нервна система. В същото време нямаше имунитет срещу делничните проблеми, живееше като някакво екзотично цвете, изпълнен с ирония срещу вещоманията, парите, сметкаджийството - все черти, присъщи на омразния му еснаф. В онзи период той беше ехото на късния декаданс и не пожела да се впише в тогавашната мощна строителна линия, на кастрираната поръчкова поезия. С присъщата му веселост се беше примирил с изкуствената изолация. Не помня някой, който да притежаваше толкова изящен усет към езика. Чафа развяваше бялото знаме на непримирението с някакво показно незачитане на официалните правила и идеологическия амопализъм.”

Тази философия до голяма степен е втъкана в канавата и на поезията му. Макар и юрист по образование и професия, Стефан Чавдаров е бил роден и с поетическо дарование, което му е помагало да ни завладява и с изискани художествено-естетически умения.

В сюжетно-тематичен план обикновено някакъв конкретен повод, случка, събитие извикват на живот творческото му перо, за да излее напиращото вълнение върху белия лист. Силно ме впечатлява вродения му усет към спецификата на художественото слово.

В тази насока определено интригуващ е и подходът му при раждането на творбите му, заселени посмъртно в паметния му „Провинциален пейзаж”.

В него неслучайно водещо стихотворение е „Резигнация”, което разкрива дълбоката философска и човешка същност, която съпътства и очертава в емоционален план целия му неравен житейски и творчески път, притискан постоянно от всевъзможни несъгласия и разминавания с доминиращата социална среда.

Подобно модерно звучене ни обзема и когато се потопим в стихотворението „Посвещение”, адресирано към Богомил Райнов. Не мога да не изразя удовлетворението си, че Стефан Чавдаров още в годините на прохождащата си младост е уловил нарастващата нечистоплътност и възмутителния кариеризъм в цялостното поведение на бъдещия ревностен слагач на предишния режим. Колко дълбоко искрена е разтоварващата изповед на пазарджишкия лирик:

„Днес сам разбрах, че врана като теб,
поете мой, проскубана съм бил,
че в жалби за пропадащия свят
и аз по кръчми плакал съм и пил.”

Паралелно с това душевно разголване, в стихосбирката откриваме стихове, които му отреждат място сред най-талантливите майстори на пейзажната ни лирика като Яворов, Кирил Христов, Пенчо Славейков.

В това ни убеждават живописният рисунък на творбите му „Есенен пейзаж”, „Зимна вечер”, „Есенно настроение” и др. Не по-малко стойностно е и интимното му поетично четиво /”Влюбен”, „Нежност”, „Отдавна съм престанал да те питам…” и др./.

Значителна част от включените стихотворения ни въвеждат обаче в постоянните му разсъждения върху психологията, социалните несъвършенства и недъзи на съвременната действителност.

Намирам също така за твърде съществени и поместените кръчмарска хроника, шаржове и епиграми, които допълват и дават представа за неговия цялостен човешки и творчески портрет.

Голяма част от сюжетите и темите поетът-юрист е черпел от обичайното си любимо пребиваване в Клуба на дейците на културата, където е предпочитал да се отморява и разтоварва от досадните тегоби на всекидневието с неизбежната чашка и да диша атмосферата на сродни души.

Нека не се забравя, че през онези напрегнати, но все пак творчески години, там се съсредоточаваше, особено вечер, местната художествено-творческа интелигенция, сред която се открояваше присъствието на изявени художници, актьори, режисьори, архитекти, пишещи братя.

Така че името на този рядък творец се вписва завинаги в биографията на тази изключително приносна за духовния ни живот културна институция.

И днес, когато са изминали 100 лета от рождението на Стефан Чавдаров-Чафа, е потребно да оценим по достойнство, обективно неговото житейско и творческо дело, което трябва да остане завинаги в духовната съкровищница не само на Пазарджик, но и до известна степен на страната ни.

Той не живя напразно и остави следа-поука за достойно извървян път като човек и творец.

25 септември 2024 г.