Николай Гумильов

превод: Любомир Духлински

Той беше мързелив, този цар на нашия век, мързелив и небрежен не по-малко от своите предци; и той не можеше да се накара да подпише оставката и приличната пожизнена пенсия на стария поет, който композираше оди за тържествените случаи на дворцовия живот. Но самият поет упорито не искаше да си тръгне.

Когато някой от кралското семейство се роди или умре, пристигне чуждестранен посланик или се сключваше съюз със съседна сила, след всички обичайни церемонии дворът се събираше в тронната зала и мрачният, винаги недоволен поет започваше своите стихове.

Странно звучаха изтърканите думи и излезлите от мода изречения, а напудрената перука от стар стил беше жалка сред безупречните английски прически и величествено блестящи плешиви петна.

Аплодисментите след четенето също се изискваха от етикета и въпреки че пляскането се правеше само с краищата на пръстите в ръкавици, резултатът беше шум, който се смяташе за достатъчен, за да насърчи поезията.

Поетът се кланяше ниско, но лицето му беше мрачно и очите му тъжни, дори когато получаваше от царските ръце обичайния пръстен със скъпоценен камък или златна табакера.

След това, когато започваше тържествената вечеря, той сваляше перуката си и, седнал сред старите сановници, говореше като тях за железопътните концесии, за последната кражба в Министерството на външните работи и много се интересуваше от проекта за данък върху солта.

И върнал, както беше установено, кралския подарък на ковчежника в замяна на голяма сума пари, той се връщаше в голямата си и неудобна къща, която беше наследил от баща си, също придворен поет; покойният крал направи тази длъжност наследствена, за да въведе ред в нея веднъж завинаги и да отстрани внезапно появилите се нови поети.

Къщата беше мрачна и тъмна, като душата на собственика си. Вечер се осветяваше само кабинетът, където вместо книги по стените бяха поставени витрини с редки старинни табакерки. Старият поет беше страстен колекционер.

Отдавна, отдавна той беше женен и тогава в този дом шумяха копринени рокли, тънки ръце с любов прелистваха страниците на красиво подвързани книги, а стенните гоблени се удивляваха от розовостта на кожата в светлото деколте на пеньоара.

Но съпругата на придворния поет не можа да живее тук дори една година: тя избяга с някакъв млад и непознат художник.

Поетът започна поема в мрачния байронов стил, която трябваше да говори за щастието на отмъщението, но точно по това време братовчедът на краля почина, беше необходимо да се напише елегия по този повод и след това нямаше желание да се върне към стихотворението, което беше започнал.

Годините се точеха, сурови и скучни като шамбелани, облечени в униформи, и единствените събития от които бяха придобиването на все повече и повече табакерки.

И макар всички да знаят, че колкото по-дълго е затишието, толкова по-силна е гръмотевичната буря, все пак, ако на придворния поет беше предсказано как ще свърши службата му, той щеше да се намръщи още по-мрачно, отговаряйки с възмутено презрение на предсказанието като на неуместна шега.

За началото на всичко, разбира се, трябва да се счита тържествената вечеря по случай пристигането на испанския принц, когато в числото на поканените гости, седнали до поета, беше и сановник от предишното царуване - грохнал, побелял и беззъб.

По някаква причина той много се заинтересува от предишния прочит на стихотворенията, които, разбира се, не можеше да чуе поради глухотата си, и дълго време казваше, че предпоследният ред в тях трябва да се преработи, и тогава изведнъж, кикотейки се, той повтори остроумието, което трябва да е чул от своя правнук, че е решено да се заменят поетите с грамофони.

Поетът, го слушаше разсеяно и мечтаеше да се включи в съседния разговор за функциите на новия ред, може би щеше да прости на стареца наглата му шега, ако не беше забелязал, че царят гледа в тяхна посока и се смее.

Той отговори гневно и рязко и веднага след вечерята се прибра вкъщи, по-раздразнен от обикновено. И на следващата сутрин в сърцето му назря твърдо решение.

Слугата му цял ден обикаляше книжарниците, купуваше му стихове от други поети, „градски”, както той ги наричаше с презрителна усмивка.

И в продължение на два месеца в кабинета със забравените вече табакерки течеше напрегната и тайна работа. Придворният поет се учеше от своите по-млади събратя и преработваше маниера си на писане.

Но в двора всичко беше спокойно и никой не подозираше какво се готви в мрачната къща в края на града. Влюбваха се и се караха, нископоклонничеха и правеха благородни подвизи, но искрено смятаха, че поезията е само реликва от древни, твърде тържествени обичаи.

Най-накрая важният ден настъпи. Принцесата се омъжваше, имаше нужда от поезия и придворният поет беше информиран за това.

Той се появи мрачен и необщителен, както винаги; само наблюдателното око можеше да забележи нещо ново в леката, недобра усмивчица, която трепереше в края на устните му, и в особената нервност, с която стискаше подготвените стихове.

Но на кого му беше до него и до промяната на настроението му? Той беше твърде стар за младите хора и сановниците от най-висок ранг, въпреки цялата си учтивост, не можеха да гледат на него като на равен.

Пристъпиха към церемонията. Величественият свещеник грациозно и бързо извърши венчавката, чуждестранните посланици целунаха ръка на младоженците, а поетът, блед, но решителен, започна да чете.

Неясен шепот пробяга из тълпата придворни. Дори най-младите придворни дами, вечно влюбени в някого, вдигнаха учудено глави и се заслушаха.

Как? Къде са призивите към бога на ветровете, към орлите, към изумения свят и други цветя на древното красноречие? Стиховете бяха съвсем нови, може би красиви, но във всеки случай не се изискваха от етикета.

Приличаха на стиховете на градските поети, толкова недолюбвани в двора, те бяха още по-ярки, още по-увлекателни, сякаш дълго сдържаният талант на придворния поет изведнъж създаде всичко, от което той толкова дълго и упорито се беше отричал.

Строфите бягаха бързо, догонваха се, римите се срещаха с меден звън и красиви образи се издигаха като някогашни призраци от дълбините на незнайни бездни. Очите на стария поет блестяха като у реещ се орел, а гласът му звучеше като орлов крясък.

Какъв скандал! В присъствието на целия двор, в присъствието на самия крал, той се беше осмелил да прочетете добра поезия. Никой нямаше смелост да ръкопляска.

Шамбеланите си шепнеха строго, младите камер-юнкери приемаха преувеличено-почтен вид, а шокираните дами повдигаха тънките си вежди с негодуваща изненада. И царят с недоволен жест остави настрана пръстена, който вече беше приготвен за наградата.

Самотен, измъчен, придворният поет излезе, без да дочака края на тържеството и чу великия канцлер да нарежда на своя секретар да подготви указ за оставката му.

Но затова пък колко сладко беше да се върна у дома и да остана напълно сам. Той крачеше гордо по анфиладата от вечерни зали и рецитираше високо последните си стихотворения, или поглеждаше книгите на градските поети с лукава, старческа усмивка.

Знаеше, че не само се е изравнил с тях, но ги е надминал. Накрая, в желанието си да сподели с някого радостта си, той написа писмо до жена си - първото след раздялата им.

С изражение на пълно тържество той й писа, че накрая не го аплодираха; обяви оставката си, приложи списък със стихотворения и накрая добави с разбираема гордост: „И ти остави такъв човек!”