Стефан Каракостов

На Бъдни вечер, тази година, в дълбока старост почина нашият известен историк и строител на съвременното българско образование и учредител на днешния ни университет Станимир Станимиров.

През последните години на живота му, не веднъж съм се обръщал за сведения от този съвременник на много исторически събития… и неведнъж съм се любувал на неговата свежа памет и… масариковска фигура. В тези срещи успях да запиша и нещо за отношенията му с Васил Друмев - тогавашен митрополит Климент Търновски.

Тук искам да предам спомените му за Васил Друмева, които разкриват една характерна страница от живота на многострадалния духовен и политически водач, оставил на поколенията и незабравими художествени произведения.

Дядо Станимиров е роден в Габрово през 1858 г. и в Априловото училище е бил ученик на Неофита Рилски. От този свой учител той е наследил буден дух и устрем за създаването на българско светско училище. Още тук в Габрово той изпитва силното литературно въздействие и на Друмева.

„Литературното влияние на Васил Друмева върху нас, разказва Станимир Станимиров, започна твърде рано. Още като ученик в турско, в Габровското училище ние пеехме съчинената от Климента песен:

„Я гледайте, мили братя,
що се върши там на брега
при нашата света църква”…

Тази песен, както знаете, беше посветена на заточените наши духовни водачи, които се бореха за църковни правдини. Когато запявахме тази песен, ние започвахме да викаме силно, за да се чуе и в харема на кадията, който беше в съседство с гимназията.

Друмевата повест „Нещастна фамилия” пробуди у нас за първи път желание да спорим върху литературни въпроси. Ние спорехме дали е възможно да се опече живо дете на огън. И понеже повестта беше разрешена от турската цензура ние приемахме тази случка за вярна. Препирахме се също за героите на повестта”.

Завършил Габровското училище, в навечерието на Априлското въстание Станимир Станимиров учи богословие в Киевската духовна семинария и сетне в духовната академия. Тук той се готви за своята бъдеща дейност на строител на новото българско училище и историк на българската църква.

След Освобождението той се прибира в България и още в първите дни на пристигането се среща и запознава с Васил Друмева.

За тази среща и запознанство дядо Станимиров разказва следното:

„Друмева, дядо Климента, аз знаех по разказите на моя учител Каролев, който беше и министър на просвещението. За първи път се срещнах с дядо Климента през 1878 г., месец юлий. Идвах си от Русия, където прекарах времето от 1875-1878 година. Търново се радваше на освобождението си. Баща ми дойде от Габрово в Търново, за да ме посрещне.

Тук той посетил дядо Климента, който го поканил на другия ден в църквата „Свети четиридесети мъченици”. Там той щял да отслужи служба в присъствието на командира на войските, който също бил поканен. На другия ден баща ми ме заведе. Дядо Климент служеше, а църквата беше почти празна, нямаше и командира на войските. Питам баща си къде са офицерите, а той мълчи.

След като свърши службата, Климент дойде при нас, аз му целунах ръка и се запознах. Баща ми го попита за поканените богомолци, а той отговори: „Поканих ги на определен час, службата не чака никого”.

Сетне научих от баща си, че Климент на излизане от църквата срещнал командира на войските на кон и имал с него неприятности. На него дядо Климент отговорил: „Свещениците не могат да чакат богомолците, те трябва да се явят на време”. Тази случка разкри дядо Климента за мене като здрав характер.

Втората си среща с дяда Климента имах през 1880 г. Той беше взел под крилото си две братови или сестрини му деца - момичета и ги настани в Русия. Те бяха си дошли през ваканцията и той тръгнал да пътува с тях из България. Довежда ги в Габрово, за да им покаже Априловското училище и основания от Йосифа Соколски, Соколов манастир.

Целта беше да се изкачат на връх Св. Никола. Със себе си повика Ст. Кънев, негов приятел от времето, когато учителствувал в с. Самоводене, Търновско, а също така и мене, като се пошегува:

- Ти си студент, те - гимназисти, ще се опознаете и прекарате по-весело.

Когато се качихме на връх Св. Никола, дядо Климент ни прочете една историческа лекция с увлечение, което ми даде да разбера и обичта му към миналото, а също така и бащинските му чувства към тези момичета.”

„Дядо Климент, продължава Станимир Станимиров, се интересуваше много от педагогически въпроси. Той беше ректор на Петропавловската семинария.

През 1884 г., през месец януарий, аз отидох в Цариград, за да бъда в екзархията като деловодител на училищното попечителство.

Тази служба, както казваше екзарха, се наричаше така, за да не дразни турците, а всъщност тя бе министерство на народното просвещение за българите в Македония.

В Габрово баща ми беше направил на чардака рафтове за книгите, които имах за домашна библиотека.

Дошъл веднъж дядо Климент в Габрово и както винаги отсядва у дома. Така можал да разгледа книгите и взел двата тома на руския педагог Ушински „Человек как предмет воспитание”.

Взема книгите и ги отнася в Търново. При втора среща с баща ми, казал:

- Питай Станимира колко струва книгата, защото по неговата си направих бележки и искам да му я платя”.

„Той беше ненадминат оратор. През септемврий 1886 г. се навършиха двадесет и пет години от смъртта на братя Миладинови.

Затова на 11 януарий стана тържествено чествуване на тази годишнина. Тържеството стана на подиум пред мъжкото класическо училище, сегашния физикоматематически факултет.

Там след божествена служба, Климент произнесе вдъхновено слово за двамата братя. Тази реч аз запазих, защото в нея той изтъкваше значението на Миладинови за Македония. Сетне я издадох в юбилейния сборник в чест на Друмева - излезе под редакцията на проф Мих. Арнаудов”.

Като един от ранните приятели на Васил Друмева дядо Станимир Станимиров знаеше много неща за тежките часове на стария духовник:

„Макар и много тежко, казва Станимиров, дядо Климент понесе с търпение изгнаничеството си. За това заточение, веднъж Константин Врачански ми разказа, че да посети затворения си другар, се преоблякъл като странствуващ монах и се доближил до затвора на Климента в Гложенския манастир.

Спрял пред чешмата и като го видял Климент, излязъл да се мие и така, уж се миел, успели да се разговорят. Като ги видял стражарят, който пазел митрополита, започнал да блъска Климента и го вкарал в килията му. Когато го освободиха през 1894 г., през Стоилово време, той се прибра в митрополията.

Народът, като научи, че се е върнал, се събра пред дома му, за да го поздрави. Пред насъбралия се народ той произнесе реч на благодарност. Приказва с голямо смирение и тъй благо, че всички наоколо плачеха. Как нема да рече лоша дума срещу онези, които го затвориха, биха и преследваха”.

—————————

сп. „Българска мисъл”, кн. 1, 1943 г.