Николай Гумильов

превод: Любомир Духлински

На Наталия Сергеевна Гончарова

Честно казано, баща му беше търговец. Но никой не посмя да си спомни това, когато на връщане от Кембридж той беше приет от самия вицекрал.

На артистичните вечери той се появяваше в толкова ярки дрехи, толкова мелодично рецитираше пасажи от Махабхарата, толкова искрено мразеше всичко европейско, че успехът му в Англия беше гарантиран и той взе не едно препоръчително писмо от престарелите лейди, когато се отправи към Бомбай във втора класа.

В родното му княжество, шокиран от великолепните му кожени куфари, раджата му предложи да избере или мястото като събирач на данъци от преминаващи кервани, или чин генерал.

Всички мислеха, че ще избере първото, защото имаше много кервани и малко войници. Той избра второто. Никой не знаеше, че старият американец, на когото той обясни радж-йога, беше починал, оставяйки му в завещанието си толкова, колкото и на своя лакей, тоест достатъчно много.

В деня на назначаването си генералът се яви в двореца. Хитър човек, той предвиди всичко и в неговите великолепни куфари се оказа напълно готово великолепно генералско облекло.

Целият град се събра да го гледа. Старата му майка ридаеше от гордост, когато той профуча със специално докаран мотоциклет. А най-добрият художник в града даде цяла рупия на слугите на раджата за правото да гледа през ключалката. Той дълго гледа, търпеливо и умело, като гъба вода попиваше впечатлението от луксозния костюм на генерала и неговото изключително високомерно лице.

И тогава той тръгна с люлееща се камилска походка, което означаваше при него творческа замисленост.

Най-деликатните, най-ярките цветове горяха в дървените чашки, изсечени като листенца от лотос, най-тънките четки летяха над тях със същата скорост и лекота, с която пръстите на момиче летят над клавишите на пиано.

Появи се лакирана червена стена, появи се вяло синьо небе и на фона на всичко това се появи един изключително високомерен генерал.

Колко бели бяха панталоните му, колко богата беше златната бродерия на униформата му, колко величествени перата на триъгълната му шапка! Наистина такъв генерал можеше да се види, като лотосов цвят, само веднъж на век.

Зад художника се събра умилена тълпа. Чу се възторжена глъч, разнасяха се смели предположения. Вярваха, че генералът ще го направи началник на слугите си; ще му позволи да се храни в кухнята до края на живота си; ще му даде торбичка със сто рупии.

А един странстващ поет, висок и кокалест старец от Тибет, завидя за чуждата слава и съчини песен според строгите правила на тибетското стихосложение: Раджа, Генерал на раджата, Мундира на генерала на раджата, Момичето, което ще разкопчае униформата на генерала на раджата, Любовта, която ще завладее момичето, което разкопча униформата на генерала на раджата, Синът, който ще се роди от любовта, обладала момичето, което разкопча униформата на генерала на раджата, Тронът, който ще бъде спечелен от сина, роден от любовта, която облада момичето, което разкопча униформата на генерала на раджата, славата, която ще заобиколи трона, спечелен от сина, роден от любовта, която облада момичето, разкопчало униформата на генерала на раджата. Индия, която ще бъде спасена от славата, която обгражда трона, спечелен от сина, роден от любов, който завладява момичето, разкопчало униформата на генерала на раджата.

Песента веднага била преписана от трима писари на голям лист пергамент. Те трябваше да получат плащане от генерала.

Отново тук, из тихите улици на града, плашейки маймуните и пауните, мотоциклет вдигаше шум, вонеше и препускаше - генералът се връщаше у дома. - „Баня!” - и обучен слуга от Бомбай, който преди това беше служил на европейци, с поклони посочи голям гумен леген с хладка вода, защото генералът не беше спортист и се страхуваше от студена вода.

Тогава униформата плавно падна върху облегалката на стола, разкопчана този път не от момичето, а от самия генерал.

Примерът на униформата беше последван от белите панталони със златисто райе. Само триъгълната шапка се поколеба да напусне мястото си, когато артистите влязоха.

Художникът отпред, поетът отзад, всеки със своето произведение в ръце. Зад тях тълпа от почитатели и любопитни, сред които книжовници, интересуващи се от въпроса.

Генералът ахна, кресна и се разтрепери. Точно по същия начин, според спомените му, руският генерал ахкаше, крещеше и трепереше, когато в ресторант му сервираха незамръзнало шампанско. - „Тези черни… каква наглост!”

Художникът изпусна картината. Генералът започна да я тъпче с крака. Тибетската поема беше разкъсана на парчета. Тълпата замръзна. Генералът беше бесен.

Подскачаше из стаята като освирепяла маймуна, гол, само с триъгълката, квичеше като чакал, на когото са счупили лапата. О, той беше наистина страшен генерал.

Слугата от Бомбай се подпря с рамо на влезлите. Точно по същия начин, според неговите спомени, европейските слуги притискаха гостите, които господарите им не харесваха.

След минута всичко свърши. Слугата бършеше пода, защото ваната се беше преобърнала, а генералът се успокояваше, разопаковайки куфарите си.

И така, с тържествена бавност, той окачи на стената увеличена своя снимка в генералска униформа. Хитрец, той беше предвидил своето назначение и се беше снимал още в Лондон.

С щастлива усмивка той закрепи изрезка от вестник под портрета, където името му беше споменато сред поканените на някаква светска вечер. А слугата скри индийския портрет, за да го продаде за грош на търговеца на вехтории от Калкута.

В отдалечен квартал писарите, които не получиха плащане, биеха тибетски поет, а слугите на раджата биеха художника, който си искаше рупията обратно.

***

Една ориенталска приказка трябва да има морализаторски край. Ще се опитам да засрамя злия генерал.

Ето той пристигна в Париж. Посети два кафешантана, трима депутати социалисти и реши да се запознае с артистичния живот на Франция.

Изслуша няколко шеги от Анатол Франс; купи рисунка на Матис; беше бит в едно кафене от Аполинер; и получи разрешение да разгледа работите на Гончарова. Там той видя своя индийски портрет, който попадна в Париж през Калкута, Лондон и черния хусар в ръцете на тази художничка.

О, ако той се беше смутил, ако би изпитал по-късно разкаяние! Тогава моята приказка щеше да е наистина ориенталска.

Но не, подлецът възкликна: „Мадам, наистина ли ви интересуват такива боклуци? Тогава ще ви изпратя поне хиляда от тях от Индия.”

И излъга, не изпрати. Защото заради хора като него вече няма художници в Индия.