СКРЪБТА НА СТАРИЯ ЗАТВОРНИК

Пиер Лоти

превод: Константин Николов

Това е съвсем малка и проста история, която ми разказа веднъж Ив, когато се качваше на своята лодка, за да придружи до парахода затворниците, които се изпращаха в Нова Каледония.

Между тях имаше един стар затворник, който беше не по-млад от седемдесет години.

Този човек носеше със себе си малка клетка, с дребно, сиво врабче.

Като нямал какво да прави, Ив започнал да разговаря със стареца, чието лице му се видяло симпатично.

От дълги години затварян, нерядко хващан в разни престъпления - старецът се оправдавал:

- Моля ви се, как да не крадеш, когато нямаш нищо. И отгоре на това хората те пъдят отвсякъде - не ти стига другото… Ето, последния път ме хванаха само за това, защото откраднах от полето торба с картофи и една тиква - какво нещо, помислете си! Но моля ви се, кажете ми, защо не ми позволяват да умра спокойно някъде тук, в родината си, а ме изпращат далече някъде, дявол знае къде..

Благодарен за това, че Ив изслушал думите му, старецът завършил с това, че му показал своето единствено имане, което било най-голямата утеха през живота му, а това не било нищо друго, освен клетката с врабчето. Питомната птичка отдавна познавала гласа му. Кацнала на раменете му, тя цяла година прекарала в тюрмата с него.

Ах, с каква мъка успял да получи разрешение да я вземе със себе си в Каледония! А после! После трябвало да се направи хубава клетка, да се прекара през дървото плетка, боядисана в зелено - трябвало да се направи това красиво, удобно.

Тук аз неволно си спомням неговите думи:

- Бедното врабче!

То се хранело само с черния затворнишки хляб, а изглеждало че не чувствувало никакви лишения, скачало и подскачало тъй весело, както и всяко друго врабче.

*
Няколко часа по-късно, до големия параход, който когато лодката се приближила вече щял да отнесе затворниците далече, Ив, който съвсем бил забравил в тая минута за стареца, отново се срещнал с него.

- Ето, вземете я - казал беднякът с отпаднал глас и му подал клетката. - Вземете я, тя ще ви послужи и, може би, ще ви достави някакво удоволствие…

- Не, - отговорил моят приятел - защото вие, вие сами сте длъжни да я вземете със себе си. Там, далеч от родината, врабчето ще ви бъде единствен ваш другар и приятел.

- Ах, - отговорил старецът - него вече го няма и никога не ще го има… Нима вие не знаете?

И две едри сълзи бавно се отронили по бузите му.

Ето каква била работата. Във време на силно вълнение на морето, някакси се отворила вратичката на клетката, птичката се изплашила, излетяла и веднага - защото й било счупено едното крило - паднала във водата…

О, това било ужасна минута! Да гледаш как я отнасят вълните, как тя пляска с криле, силите я напущат, загива - и да не можеш да й се притечеш на помощ, да я спасиш от сигурна смърт!

Първото негово движение било да се хвърли напред, да извика, да моли за помощ, да се обърне към Ив, да го моли за спасение. ..

Но след една минута това силно желание веднага изчезнало, като си помислил за унизителното положение, в което се намирал той сега.

Защо да моли? Кой ще вземе да слуша отчаяните молби на нещастния затворник? Кой ще се съжали над неговата бедна птичка? Нима може да се предположи, че капитанът ще спре парахода, за да бъде спасено едно нищожно врабче? При това, на някакъв си отхвърлен човек?! Да, разбира се - не! Каква глупава, невъзможна мисъл!

И ето, беднякът продължавал да седи на своето място, вперил очи в пенливия гребен на вълната, която отнасяла със себе си малкото телце на сивата птичка далече, далече….
Той се почувствувал съвсем изоставен на тоя свят. Сега той оставал сам, сам завинаги!

И едри сълзи, сълзи на страшна мъка изпълнили очите му…

И тъй - птичката вече я няма. Защо му е сега тая клетка, с която той тъй дълго е пътувал? И ето старецът, отивайки в далечна страна - я подарявал на тоя добър човек, който се съгласил да изслуша неговата кратка, но тъжна история.

Като не искал да наскърби стареца, Ив побързал да вземе тая малка клетка, за която той тъй много се трудил.

*
Дълбока тъга ме обхвана, когато слушах този разказ. Беше вече късно, и аз се готвех да отида да спя. Колко пъти в живота ми се е случвало да изслушвам съвсем спокоен разкази за всякакви страдания, драми и убийства, но сега чак почувствах как чуждата скръб до болка може да свие сърцето ми и да прогони съня ми.

- Не може ли някакси да му се помогне? - попитах аз.

- Аз и сам мислех за това - отговори Ив - и исках даже да отида на пазара да купя някоя птичка с клетка и да я поднеса на стареца. Не знам дали ще успея да направя това преди заминаването на парахода. Това не е лесна работа. Само вие бихте могли да получите разрешение утре заранта да отидете на парахода и да предадете нашия подарък на стареца. За съжаление, аз не зная даже името му. Предупреждавам ви, обаче, че вашата постъпка ще бъде твърде смешна.

- Не се съмнявам в това - казах аз.

На другата сутрин аз се събудих и не намерих за нужно да изпълня своето вчерашно намерение. Всичко това сега ми се виждаше съвсем излишно, смешно и даже глупаво. Каква ли играчка би могла да заличи тая дълбока рана?…

Бедният самотен затворник!

Никаква райска птица не е в сила да ти замени тая скромна, сива птичка със счупено крило, която бе сполучила да пробуди в закоравялата ти душа толкова истинска нежност, любов и ласки!…

————————-

сп. „Свят”, г. II, кн. 2, Пловдив, ноември 1932 г.