Евгений К. Теодоров

След своя ценен труд върху Лесинга, г. д-р Янаки Ив. Арнаудов, професор във висшето търговско училище във Варна, ни поднесе своя „културно-обществен етюд” за Гьоте, поместен в годишника на същото училище.

Авторът си е поставил в своето изследване задачата да осветли един въпрос, във връзка с личността и творчеството на тоя велик немец, неуяснен изобщо и съвсем непопулярен у нас, въпроса за гражданския дух у Гьоте.

Това звучи особено странно при създалата се представа за аристократа Гьоте. В огромната литература за тоя поет, мислител и учен изследването на неговото творчество и личност от социологично, културно-обществено гледище заема едно съвсем малко място, и това прави още по-ценно разглежданата работа.

Тъй като авторът иска да проследи отражението на обществените отношения в Германия у Гьоте, той ни дава в увода на своята работа една доста подробна картина на стопанския и обществен живот на тая страна през 18-тия век, когато се издига гражданското съсловие.

Германската аристокрация е носителят на просветителната епоха и това е обосновано от духа на това съсловие, в което преобладаващият елемент е търговският. А в тоя човешки тип са силно развити разсъдъчните способности.

Душевният живот на другото съсловие - еснафското, на средното гражданство се характеризира със задушевност, склонност към мистицизъм, със стремеж към практическа дейност - с една по-голяма социалност, с волевото и чувственото.

В естеството на работата на това съсловие се намират по необходимост наченките на естетическия вкус.

Това средно гражданство изнася и класицизма, то дава Хердер, Шилер, Кант, Фихте и др.; то идва с една нова революционна идеология в обществения живот и с един хуманитарен идеал, който намира израз у Хердер, Гьоте и Шилер.

И докато упадъкът на аристокрацията се придружава със силен упадък на нравите, възходът на средното гражданство е възход на нравствеността.

Това съсловие носи със себе си семейния идеал и морал и се обявява против браковете - търговски сделки, които са били широко разпространени в аристократичните кръгове.

Очертал изчерпателно средата, сред която се явява Гьоте, г. Арнаудов пристъпва към същността на своята работа - да проследи отражението й в личността и в делото му. Тук се изисква голяма предпазливост, за да се избегнат прибързаните обобщения и изкуствени построения.

И г. Арнаудов се ограничава предварително от възможни крайности, като забелязва, че „Гьоте не може да бъде обхванат от рамките на народа си, нито на дадена епоха, а още по-малко от ония на дадено съсловие”, защото освен чертите, които го свързват с дадено време и среда, в Гьоте има един плюс от свръхвременност, с който той се свързва с цялото човечество.

Авторът се спира най-напред на аристократичните елементи у Гьоте, в глава I на въпросния труд.

Гьоте израства и се формира всред аристократични кръгове; най-напред в семейството си, а после в Лайпциг, Вецлар и Ваймар.

Гьоте принадлежи по майка към градската аристокрация на своя роден град Франкфурт.

В много от произведенията му се срещат образи от висшето общество и действието се е разигравало в аристократичните среди.

При това почти навсякъде благородниците са представени в благоприятно осветление. Характерно е и отношението на Гьоте към демокрацията и революцията.

Но г. Арнаудов смята, че аристократичните елементи у Гьоте са надценени, защото има ред положения, които не само отвеждат към мисълта във връзката му с гражданските среди, но които подчертават гражданският елемент, като негова същина. И в глава II авторът проследява гражданския дух у Гьоте, на който той се явява носител.

Преди всичко Гьоте произхожда по баща от занаятчийското съсловие: неговият прадядо е бил подковач, а дядо му шивач, а по-късно съдържател на пивница.

Гьоте носи в кръвта си кръвта на по-нисши съсловия. Тук трябва да открием една скоба и да споменем, че Гьоте наследява известни рационалистични черти тъкмо от баща си, а не както би трябвало да се очаква - от майка си.

Това се посочва и от автора, но без да се теглят изводите, които подчертават колко е неопределена и несигурна връзката между творческа личност и дадено съсловие, ако трябва само върху нея да се изгражда един възглед.

Но освен това душевният живот на франкфуртската аристокрация, която не била засегната от френското влияние, не се отличава много от тоя на по-долните съсловия.

За по-особения душевен живот на аристокрацията на Франкфурт говори и обстоятелството, че в тоя град се заражда пиетизмът, който е израз на по-друга психика от тая на аристокрацията в Германия.

Че Гьоте е бил възпитаван в своето семейство в граждански дух се вижда и от първото му сблъскване с градската аристокрация, което става в Лайпциг.

Демократичността на Гьоте се подчертава и от първите му любовни връзки, които са с момичета от нисшите слоеве. Гьоте е значително повлиян от живота на аристокрацията през времето на пребиваването си във Ваймар.

Но всъщност във Ваймарския двор е почнало да се чувствува вече гражданската атмосфера.

Титанизмът е възвръщане на Гьоте към себе си, защото това движение има граждански характер, подчертан в ирационализма му, в повика към чувството, природата и народа.

Забележително е, че от замислените през периода на титанизма образи, биват разработени по-късно само тия, които имат по-непосредствено отношение към социалната, гражданската среда, а именно Гьоц и Фауст и че Гьоте взема образите на Гьоц, Фауст и Ханс Закс из 16 век, през който век немското гражданство отбелязва възход подобен на тоя през втората половина на 18 век.

Г-н Арнаудов прави след това анализ на Гьотевите произведения, за да ни посочи застъпен ли е и в каква степен гражданският елемент в тях.

„Фауст”, I част, е една гражданска трагедия, трагедията на Гретхен, която е момиче от долните слоеве. Вертер произлиза от гражданското съсловие и средата, в която се движи той в първата част на романа, а отчасти и във втората - е гражданска. Из тая среда е и Шарлота.

В тоя роман Гьоте се обявява против предразсъдъците на аристокрацията. Г-н Арнаудов посочва тук много сполучливо една малка подробност - Вертер урежда преди самоубийството си всичките си парични задължения, черта характерна за еснафа, за търговеца. Любопитно е също, че ковчегът му при погребението е носен от занаятчии. „Клавиго” е типична гражданска трагедия, а и в „Стела” основният тон е граждански.

Във Ваймар гражданинът Гьоте проличава в стремежа му към дейност и в качествата, който той проявява при това. В произведенията на Гьоте, изникнали през първите години на живота му във Ваймар е отразена също основната черта на неговото същество - гражданската.

В „Театралната мисия на Вилхелм Майстор” и в „Ученическите години” е дадено в епическа широта немското гражданство.

Характерна е тук прославата на търговията и търговеца, което Гьоте прави чрез Вернер, както и обстоятелството, че когато Вилхелм трябва да избира между стопанската дейност и театъра, той се отдава на първото.

Същото основно познаване на търговската психика, както в споменатите романи, проличава и в разказите „Прокураторът” и „Фердинанд”. Своя идеал за хуманността Гьоте въплотява в лица от средното гражданство.

„Херман и Доротея” е идеализация на тоя живот. Но в това, че Гьоте изнася образа от обикновения живот, че той търси не изключителни личности, а такива от живота на средното гражданство, да се вижда проява на гражданския дух у него, ще бъде в известни случаи пресилено, защото както и сам г. Арнаудов отбелязва, без обаче да се спре повече върху тая мисъл, това в значителна степен е реакцията на Гьоте срещу титанизма в него.

Той намира вече типичното не в силните личности (Прометей, Мохамед и пр.), а в средните хора. В „Душевни сродства”, където аристокрацията е дадена в центъра на романа Гьоте проявява интерес към занаятчиите.

А в „Странствуванията на Вилхелм майстор”, занаятчийството заема централно място и тук е дадена поезията на това занаятчийство.

В другите произведения образите на занаятчиите са случайни и незначителни, но в тоя роман, в който цялата тъкаческа индустрия е възсъздадена с най-големи технични подробности, Ярно - една от издигнатите личности се отдава на практическа дейност, както и главният герой.

Но занаятът е даден тук и е изнесено на преден план занаятчийството, може би само защото занаятът крие възможността за едно хармонично развиване на тяло и дух.

По тоя начин той се явява тук като възпитателно средство и не трябва да се търси в избора и разработването на материала в посочения роман непременно израз на гражданския дух у Гьоте.

Обаче най-ясно се очертава тоя дух, според автора, в отношенията на Гьоте към брака, който въпрос е разгледан в глава III.

Гражданското съсловие идва с един повишен морал изобщо и частно в схващанията си за брака и семейството. Това отношение има към брака и Гьоте, а не онова на аристокрацията.

Отбягването му от брака се обяснява със съзнанието за неговото предопределение, за неговата мисия, на която би попречило едно ранно обвързване, и на високото му мнение за брака, който Гьоте счита траен н ненарушим.

Гьоте не разрушава брака на Шарлота с Кестнер и на Фрау Фон Щайн, а връзките си със Християна въпреки многото мотиви за нарушаването им, той узаконява, макар и след 18 години.

А в случаите, където има отклонение (отношенията на Гьоте и Фредерика Брион, на Фауст и Маргарита) то е изкупено с голямо страдание, поради съзнанието за вината.

С изключение на „Стела” и на „Егмонд” никъде не се среща у Гьоте пълно нарушение на брака и едно свободомислие към установените негови форми, но в ред негови работи може да се забележи стремежът към задомяване.

Характерно произведение за отношенията на Гьоте към брака е „Душевни сродства”, където той в лицето на Митлер, носител на гражданския морал, дава своите схващания за брака, за дълбокия му смисъл, като тайнство и за неговата ненарушимост. А тъкмо това е отношението на средното гражданство към брака.

На края трябва да отбележим, че тая интересна, крайно добросъвестна работа, която говори за една широка осведоменост и за една творческа мисъл, е, както авторът сам заявява, само част от едно по-голямо изследване върху Гьоте.

Ние очакваме завършването й, с вярата, че не само нашата литература ще бъде обогатена с един ценен труд, но че тя ще бъде един значителен принос и към общата критична литература за Гьоте.

————————————-

сп. „Българска мисъл”, кн. 2, 1933 г.