Александър Сергеевич Пушкин

превод: Любомир Духлински

*
Истинският вкус не се състои в несъзнателното отхвърляне на тази или онази дума, такъв или онакъв израз, а в чувството за пропорционалност и съответствие.

*
Учен без талант е като онзи беден молла, който нарязал и изял Корана, мислейки, че ще се изпълни с духа на Мохамед.

*
Еднообразието у писателя доказва едностранчивостта на съзнанието, макар и може би дълбомислено.

*
Преводачите са пощенските коне на просвещението.

*
Стърн казва, че най-живото от нашите удоволствия завършва с почти болезнена тръпка. Неприятен наблюдател! Ако го знае за себе си, мнозина други дори не биха го забелязали…

*
Оплакват от безразличието на руските жени към нашата поезия, вярвайки, че причината за това е незнанието на руския език: но коя дама няма да разбере стиховете на Жуковски, Вяземски или Баратински? Работата е там, че жените са еднакви навсякъде. Природата, която ги е надарила с тънък ум и най-раздразнителната чувствителност, едва ли не им е отказала чувство за изящество. Поезията се плъзга през ушите им, без да достига до душата; те са безчувствени към нейната хармония; забележете как пеят модни романси, как изкривяват най-естествените стихове, нарушават мярката, разрушават римата. Вслушайте се в техните литературни съждения и ще се удивите от кривостта и дори грубостта на техните понятия… Изключенията са рядкост.

*
Колкото по-студени, пресметливи и предпазливи сме, толкова по-малко сме атакувани от присмех. Егоизмът може да е отвратителен, но не е смешен, защото е изключително разумен. Но има хора, които обичат себе си с такава нежност, удивяват се от своята гениалност с такъв възторг, мислят за своето благополучие с такова умиление, за недоволството си с такова състрадание, че в тях и егоизмът има цялата смешна страна на ентусиазма и чувствителността.

*
Никой повече от Баратински няма чувства в мислите си и вкус в чувствата си.

*
Примери за неучтивост:
В някои азиатски народи мъжете всеки ден, ставайки от сън, благодарят на Бог, че не ги е създал жени.
Мохамед оспорва съществуването на душата в дамите.
Във Франция, страна, прославена със своята учтивост, граматиката тържествено провъзгласи мъжкия род за най-благородния.
Стихотворец дава своя трагедия на известен критик за разглеждане. В ръкописа има и стих.: Аз съм човек и съм вървяла по пътищата на заблудата.
Критикът подчерта стиха, поставяйки под въпрос дали жената може да се нарече човек. Това напомня за славното решение, приписвано на Петър I: жената не е човек, кокошката не е птица, прапорщикът не е офицер.
Дори хора, които се представят за най-ревностни почитатели на нежния пол, не предполагат у жените интелигентност, равна на нашата, и, приспособявайки се към слабостта на понятията им, издават учени книжки за дами, сякаш за деца; и т. н.

*
Веднъж Тредяковски дошъл да се оплаче на Шувалов от Сумароков. „Ваше превъзходителство, Александър Петрович ме удари толкова силно по дясната буза, че още ме боли.” „Как така братко? - му отговорил Шувалов. - Боли те дясната буза, но се държиш за лявата.” „Ах, ваше превъзходителство, имате право” - отвърнал Тредяковски и преместил ръката си от другата страна. На Тредяковски неведнъж се е случвало да бъде бит. В случая с Волински е казано, че един ден на някакъв празник той поискал ода от придворния поет Василий Тредяковски, но одата не била готова и пламенният държавен секретар наказал сбъркалия стихотворец с бастун.

*
Един наш поет казал гордо: „Дори да има безсмислици в моите стихове, няма да се намери проза”. Байрон не може да обясни някои от стихотворенията си. Има два вида глупости: едните идват от липсата на чувства и мисли, заместени от думи; другото е от пълнотата на чувствата и мислите и липсата на думи за изразяването им.

*
„Всичко, което надхвърля геометрията, надхвърля и нас”, казал Паскал. И в резултат на това той написал своите философски мисли!

*
Безупречния сонет струва повече от дълго стихотворение. Какво означава това? Можем ли да кажем, че добрата закуска е по-хубава от лошото време?

*
Всички жанрове са добри, освен скучния. Беше добре да го кажеш първия път, но колко важно може да бъде повторението на такава велика истина? Тази шега на Волтер служи като основа за повърхностната критика на литературните скептици; но скептицизмът във всеки случай е само първата стъпка на разсъждението. Някой обаче забеляза, че Волтер не е казал: „също добър”.

*
Пътешественикът Ансело говори за някаква граматика, която е установила правилата на нашия език и все още не е публикувана, за някакъв руски роман, който прослави автора и все още е в ръкопис, и за някаква комедия, най-добрата във всички руски театър и все още не е играна и не е отпечатана. В последния случай Ансело е почти прав. Забавна словесност!

*
Вдъхновението е склонността на душата към най-живо приемане на впечатленията и разбирането на понятията, а следователно и тяхното обяснение. Вдъхновението е нужно както в геометрията, така и в поезията.

*
Чужденци, които твърдят, че в старото ни дворянство не е съществувало понятието чест, много се заблуждават. Тази чест, която се състои в готовността да се пожертва всичко, за да се запази някакво условно правило, е видима в целия блясък на нейната лудост в нашия древно местничество. Болярите отиваха в немилост и екзекуция, подлагайки родословните си вражди на кралския двор. Младият Фьодор, след като унищожи тази горда благородна опозиция, направи това, което не смееха да направят нито могъщият Йоан III, нито неговият нетърпелив внук, нито тайно злонамереният Годунов.

*
Не само е възможно, но и необходимо да се гордеете със славата на вашите предци; да не ги уважаваш е срамно малодушие. „Държавното управление, - казва Карамзин, - поставя уважението към предците в достойнството на образования гражданин”. Гърците, в самото си унижение, си спомниха славния си произход и така вече бяха достойни за освобождение… Може ли нещо, което се смята за добродетел в цял народ, да бъде порок в частно лице? Този предразсъдък, потвърден от демократичната завист на някои философи, служи само за разпространение на низкия егоизъм. Безкористната мисъл, че нашите внуци ще бъдат уважавани за името, което сме им дали, не е ли най-благородната надежда на човешкото сърце?

*
Казано е: Тайните общества са дипломацията на народите. Но какви хора биха поверили правата си на тайни общества и кое уважаващо себе си правителство би влязло в преговори с тях?

*
Байрон казва, че никога не би се заел да опише страна, която не е виждал със собствените си очи. В „Дон Жуан” обаче той описва Русия, но се забелязват някои грешки по отношение на местностите. Например, той говори за мръсотията по улиците на Исмаил; дон Жуан тръгва за Петербург с каруца, тръскаща карета без пружини, по лош каменист път. Исмаил беше завзет през зимата, в силен студ. По улиците вражеските трупове бяха покрити със сняг и победителят яздеше по тях, учудвайки се на спретнатостта на града: „Бог да се смили, колко е чисто!” Зимната каруца не е тръскаща, а зимният път не е каменист. Има други грешки, които са по-важни. - Байрон четял много и задавал въпроси за Русия. Изглежда, че я обича и познава добре новата й история. В стиховете си той често говори за Русия и нашите обичаи. Сънят на Сарданапал напомня известна политическа карикатура, публикувана във Варшава по време на Суворовските войни. В лицето на Нимрод той изобразява Петър Велики. През 1813 г. Байрон възнамерява да стигне до Кавказ през Персия.

*
Тънкостта още не доказва ум. Глупавите хора и дори лудите хора могат да бъдат изненадващо тънки и фини. Може да се добави, че тънкостта рядко се съчетава с гениалност, която обикновено е простодушна, и с голям характер, който винаги е откровен.

*
Милостиви господарю! Не знаете правописа и обикновено пишете без смисъл. Обръщам се към вас с най-скромната молба: не се правете на представител на образованата публика и на решаващ споровете между три литератури. С истинско уважение и т.н.

*
Кокетка, благоразумна. Думата кокетка е русифицирана, но благоразумна не е преведена и все още не е влязла в употреба. Тази дума означава жена, която е прекалено щекотлива в понятията си за женска чест, докачлива. Това свойство предполага нечистота на въображението, отвратително в една жена, особено млада. На една стара жена е позволено да знае много и да се страхува от много, но невинността е най-доброто украшение на младостта. Във всеки случай кокетниченето е или смешно, или нетърпимо.

*
Някои хора не се интересуват от славата и нещастията на своето отечество; те познават неговата история само от времето на княз Потемкин, те имат някакво разбиране за статистика само от провинцията, в която се намират имотите им, но с всичко това се смятат за патриоти, защото обичат ботвиня (студено ястие от пивоквас, варени зеленчуци и и риба - б.пр.) и децата им тичат с червени рубашки.

*
Трябва да се опитате да имате мнозинството от гласовете на ваша страна: не обиждайте глупаците.

*
Появата на “Историята на руската държава” (както и трябваше) предизвика много шум и направи силно впечатление. За един месец бяха разпродадени 3000 копия, което самият Карамзин не очакваше. Светските хора се втурнаха да четат историята на своето отечество. Тя беше ново откритие за тях. Струваше им се, че древна Русия сякаш е открита от Карамзин, както Америка от Колумб. Известно време никъде не се говореше за нищо друго. Признавам, че не може да се измисли нищо по-глупаво от светските присъди, които успях да чуя; те бяха в състояние да отучат всеки от желанието за слава. Една дама (обаче много мила), отваряйки втората част пред мен, прочете на глас: „Владимир осинови Святополк, само че не го обичал… Само? защо не „но”? Само… Чувствате ли цялата нищожност на вашия Карамзин?”
Не го критикуваха в списанията: у нас никой не е в състояние да изследва или оцени огромното създание на Карамзин. Каченовски се втурна към предговора. Никита Муравьов, млад човек, умен и пламенен, анализира предговора!, Михаил Орлов в писмо до Вяземски обвини Карамзин, че в началото на работата си той не включи някаква блестяща хипотеза за произхода на славяните, тоест поиска от историка не история, а нещо друго. Някои умници на вечеря пренаредиха първите глави за Тит Ливий в стила на Карамзин; затова пък почти никой не каза благодаря на човека, който се оттегли в кабинета на учения, по време на най-ласкавите успехи и който посвети цели 12 години от живота си на мълчалива и неуморна работа. Записките по руска история свидетелстват за обширната ученост на Карамзин, придобита от него още в онези години, когато за обикновените хора кръгът на образованието и знанието отдавна е заключен и ходатайствата за служба са заменили усилията за просвета. Мнозина са забравили, че Карамзин е печатал своята „История” в Русия, в самодържавна държава. че господарят го освободи от цензура и с този знак на доверие наложи на Карамзин задължението за цялата възможна скромност и умереност. Повтарям, че „Историята на руската държава” е не само творение на велик писател, но и подвиг на честен човек.

*
Идилиите на Делвиг са невероятни за мен. Каква сила на въображението трябва да има човек, за да се пренесе толкова пълно от 19 век в златния век и какво необикновено чувство за изящество, за да отгатне гръцката поезия чрез латински имитации или немски преводи, този лукс, това блаженство, това очарование по-отрицателно, отколкото положително, което не позволява нищо напрегнато в чувствата; финr, обърканr в мислите; ненужно, неестествено в описанията!

*
Френската литература се раждаше в коридора и не достигаше по-далеч от хола.

*
Веднъж чичо ми се разболя. Един приятел го посети. “Скучно ми е - каза чичо ми. - Бих искал да пиша, но не знам какво.” „Пишете каквото ви попадне - отговори приятелят, - мисли, литературни и политически бележки, сатирични портрети и т.н. Много е лесно: така са писали Сенека и Монтан.” Приятелят си тръгна, а чичо последва съвета му. Сутринта му направиха лошо кафе и това го ядоса, сега той философски разсъди, че е разстроен от дреболия, и написа: „Понякога обикновените дреболии ни разстройват”. В този момент му донесоха списание, той погледна в него и видя статия за драматичното изкуство, написана от рицар на романтизма. Чичо ми, роден класик, помисли и написа: „Предпочитам Расин и Молиер пред Шекспир и Калдерон - въпреки крясъците на най-новите критици.” Чичо написа още две дузини подобни мисли и си легна. На следващия ден той ги изпрати на журналиста, който учтиво му благодари, а чичо ми имаше удоволствието да препрочете мислите си в печата.

*
Сумароков знаеше руския език по-добре от Ломоносов, а критиците му (в граматическо отношение) имаха основание. Ломоносов не отговори или се пошегува. Сумароков поиска уважение към стихотворството.

*
Ако вече всичко е казано, защо пишете? Да кажете красиво това, което беше казано просто? Жалка работа! Не, нека не клеветим човешкия ум, който е неизчерпаем в разглеждането на понятията, както езикът е неизчерпаем в разглеждането на думите. В известен смисъл щастливата шега на княз Вяземски е напълно справедлива; той, оправдавайки излишъка от епитети, които правят руската поезия толкова мудна, каза много забавно, че всички съществителни са казани и че трябва само да ги подчертаем с прилагателни. Добросъвестните хора се замислиха и важно започнаха да доказват, че и глаголите, и деепричастията, и другите части на речта отдавна са казани.

*
Използваме прозата като стихотворството: не от ежедневна необходимост, не за да изразим необходима мисъл, а само за приятното проявление на формите.

*
Нахокайте мъжете като цяло, разгледайте всичките им пороци, нито един няма да помисли да се брани. Но докоснете сатирично нежния пол - всички жени ще се надигнат срещу вас единодушно - те са един народ, една секта.

*
Една от причините за алчността, с която четем бележките на велики хора, е нашата гордост: радваме се, ако приличаме на прекрасен човек по някакъв начин, мнения, чувства, навици - дори слабости и пороци. Сигурно щяхме да намерим повече прилики с мненията, навиците и слабостите на съвсем незначителни хора, ако ни оставят своите признания.

*
Прозата на княз Вяземски е изключително жива. Той има рядката способност да изразява мислите си по оригинален начин - за щастие, той мисли, което е доста рядко сред нас.

*
Потьомкин често изпадаше в мрачно настроение. Седеше сам по цели дни, без да пуска никого вътре, в пълно бездействие. Веднъж, когато беше в такова състояние, се натрупаха много документи, които изискваха незабавното му разрешение; но никой не посмя да дойде при него с доклад. Един млад чиновник на име Петушков, след като чул разговора, предложил да представи необходимите документи на княза за подпис. Бяха му поверени с желание и с нетърпение очакваха какво ще излезе от това. Петушков влезе право в кабинета с документите. Потьомкин седеше по халат, бос, разрошен, дъвчеше ноктите си замислен. Петушков смело му обясни за какво става въпрос и постави листовете пред него. Потьомкин мълчаливо взе писалката и ги подписа един след друг.
Петушков се поклони и излезе в залата с тържествуващо лице: „Подписано!..” Всички се втурнаха към него и гледаха: всички книжа наистина бяха подписани. Петушков е поздравен: „Браво!” Но някой наднича в подписа - какво е това? На всички книжа вместо: „Княз Потьомкин” има подпис : Петушков, Петушков, Петушков…

*
Арогантен в отношенията си с благородниците, Потьомкин беше снизходителен към низшите. Една нощ се събудил и започна да звъни. Никой не идвал. Потьомкин скочил от леглото, отворил вратата и видял своя ординарец да спи в едно кресло. Потемкин събул обувките си и тихо отишъл бос в коридора, за да не събуди младия офицер.

*
Младият Н. се е държал зле. Княз Б. се канел да се оплаче от него на самата господарка. Близките се изплашили. Втурнали се към княз Потьомкин, молейки го да се застъпи за младия мъж. Потемкин наредил на Н. да бъде с него на следващия ден и добавил: „Да, кажете му да бъде по-смел с мен.” Н. се явил в уречения час. Потьомкин излязъл от кабинета в обичайното си облекло, не казал нито дума на никого и седнал да играе карти. В това време пристига княз Б. Потьомкин го приема възможно най-добре и продължава да играе. Изведнъж той вика Н. „Кажи ми, братко, - казва Потемкин, показвайки му картите си, - как да изиграя тук?” „Какво ме интересува, ваша светлост - отговаря му Ш. - Играйте както умеете! „Ах, татенце, - възразил Потьомкин, - и дума не трябва да ти казвам, вече си ядосан!” Чувайки разговора, княз Б. променил решението си да се оплаква.

*
Рано сутринта граф Румянцев се разхожда из лагера си. Някакъв майор в халат и шапка стои пред палатката си и в утринната тъмнина не разпозна приближаващия фелдмаршал, докато не го вижда лице в лице. Майорът иска да се скрие, но Румянцев го хваща под ръка и като му задава различни въпроси, го развежда из лагера, който междувременно се събужда. Бедният майор е в отчаяние. Фелдмаршалът, разхождайки се по този начин, се връща в щаба си, където вече го чака цялата му свита. Майорът, умиращ от срам, се озова сред генералите, облечен в пълна униформа. Румянцев, все още недоволен, имаше жестокостта да му поднесе чай и след това го пусна, без да му направи забележка.

*
Някой си, пенсиониран мичман, докато е още дете, е представен на Петър I сред дворяните, изпратени да служат. Императорът открил челото му, погледнал го в лицето и казал: „Е, този е лош! Обаче го запишете във флота. Може би ще дослужи до мичман.” Старецът обичаше да разказва този анекдот и винаги добавяше: „Такъв беше пророкът, че станах мичман едва когато се пенсионирах!”

*
Всеки знае думите на Петър Велики, когато го запознаха с дванадесетгодишния ученик Василий Тредяковски: вечен труженик! Какъв поглед! каква точност в определението! Всъщност какво беше Тредяковски, ако не вечен работник?

*
Граф Самойлов получи орден „Св. Георги” с чин полковник. Един ден в двореца императрицата го забеляза, скрит от тълпа генерали и придворни. „Графе Александър Николаевич, - казала му тя, - вашето място е тук, отпред, както във войната”.

*
Екатерина II казвала: „Когато искам да се заема с някакво ново устройство, заповядвам да се поровят в архивите и да намерят дали това вече е било обсъждано при Петър Велики.” И почти винаги се оказва, че предложеният въпрос вече е обмислено от него.

*
Петър I казваше: „Да се страхуваш от нещастие означава да не видиш щастие”.

*
Любимият от племенниците на княз Потьомкин беше покойният беше Н. Н. Раевски. Потьомкин написа няколко наставления за него; Н.Н. ги загубил и запомнил само първите редове: първо, опитайте се да провериш дали си страхливец; ако не, тогава укрепи вродената си смелост с чести срещи с неприятеля.

*
Когато се родил Йоан Антонович, императрица Анна Йоановна изпратила заповед до Ойлер да състави хороскоп за новороденото. Първоначално Ойлер отказал, но бил принуден да се подчини. Захванал се с хороскопа заедно с други академици. Съставили го по всички правила на астрологията, въпреки че не и вярвали. Изводът, който те направили, уплашил и двамата математици - и те изпратили на императрицата друг хороскоп, в който предричаха всякакви благополучия за новороденото. Ойлер обаче запазил първия и го показал на граф К. Г. Разумовски, когато се свършила съдбата на нещастния Йоан Антонович.