Иван Бунин

превод от руски: Огнян Стамболиев

Дълбоко съм убеден, че Владимир Маяковски ще остане в литературата от годините на болшевизма като най-недостойния, най-циничния и вреден слуга на съветското човекоядство, като негов пръв наследник по канибализъм /ако изключим, разбира се, Максим Горки, който със световната си слава, с голямата си и същевременно примитивна литературна дарба, близка до вкуса на тълпата, с огромните си комедиантски способности, чудовищното си лицемерие, изумителната си работоспособност помогна неимоверно много на комунизма по цялата планета/.
За непрекъснатите възхвали, за полезната му дейност по развращаването на съветските хора, на техния морал и вкус, червена Москва се отблагодари на Владимир Маяковски пребогато – стигна до истински идиотизъм! В столицата той е славословен не само като гениален поет. По повод двадесетата година от смъртта му вестник “Литературная газета” съобщи: “Името на поета Маяковски днес носят параходи и танкове, театри и училища, улици и площади. Десет парахода “Владимир Маяковски” вече плуват по реки и морета. Върху броните на три танка беше изписано неговото „светло име” – един от тях стигна чак до Райхстага! Бойният самолет “Маяковски” унищожаваше немците от въздуха. Подводницата “Маяковски” потопи много чуждестранни кораби в Балтика. Името на гениалния поет-комунист днес носят голям площад в сърцето на съветската столица, станция на метрото, голяма библиотека, музеи, цял район в Съветска Грузия, едно арменско село, друго край град Калуга, връх в планината Памир, клуб на писателите в Ленинград, улици в още петнадесет града, пет драматични театри, три обществени парка, голям брой колхози, училища, детски градини…”
Владимир Маяковски стана популярен малко преди революцията от 1917 г. Открои се сред онези лъжци и гамени, които се считаха за футуристи. Скандалното му поведение тогава бе твърде елементарно, както и проявите на приятелите му, но той ги надвишаваше с безмерното си нахалство, а също и с безпримерната си грубост. Спомням си прочутата му жълта риза и просташки нацапаната му физиономия – тъй озлобена и мрачна! Ето го /в спомените на един от неговите приятели от онези години/ – гордо изправен на сцената да чете недодяланите си стихотворения пред една публика, дошла да се забавлява по един най-просташки начин. А той, тикнал ръце в джобовете си, с цигара/!/, стисната в крайчето на презрително изкривените устни.
Висок, силен, добре сложен, чертите му са резки и груби. Чете, като усилва гласа си, сякаш реве, или пък лениво мънка… Най-сетне приключва, обръща се към зрителите и процежда през зъби:
- Онези, които копнеят да получат един по мутрата, да се наредят тук на опашката!
Издава книга след книга с “остроумни” заглавия от рода на “Облак в гащи”/!/. И, представете си, дори рисува! Ето и една негова “картина” – най-долнопробна цапаница, върху която е залепил проста дървена лъжица, а отдолу е написал: “Берберинът отиде да се изкъпе”…
Интелигенцията просто се забавляваше с него и беше съгласна глупавите му стихчета да бъдат определяни като “футуристични”. Маяковски стана лакей на РКП /Руската компартия/ и продължи да хулиганства и да буйства както преди. Да реве глупости от рода на: “Стига сме живели по законите на Адам и Ева!”, “Време е да изхвърлим Пушкин – толкова е овехтял!”, а за мен е казал: “За пролетариата изкуството не може да бъде играчка. То е оръжие! Долу бунинщината! Да живеят работниците!”
Какво “оръжие” беше необходимо? На Ленин и на неговата партия – РКП, единствената, заради която той унищожи всички останали? Тези хора искаха да създадат или по-точно да “фабрикуват” нови личности с материалистическо мислене, с “математически чувства”. За да се реализира това, на Ленин и на неговите лакеи бе необходимо да изтрият от лицето на земята цялото минало на човечеството и всичко хубаво от него. Да разпалят най-грозно богохулство – омразата на Ленин към религията бе направо патологична. Да раздухат звероподобна класова омраза, да славословят до Бога РКП, вожда-убиец и неговите слуги и палачи! С една дума – всичко! И за да се намери най-подходящият “поет” – злобният, безсрамен и безсърдечен Маяковски с неговото улично-площадно гърло, с поетичния му дар на куца кранта, булевардния му талант, който се натрапваше в тромавите му творения, представяни като “нов вид поезия”. С тях искаше да изрази своята преданост към РКП и нейните главатари. Да, той направо стъписваше публиката с невероятната си грубост. Наричаше звездите “малки плюнки”, а за Есенин се изрази, че името му било “покрито със сополите на читателите”…
Подобно на Горки, който уж страшно мразеше златото /Горки преди много години нарече Ню Йорк “Града на Жълтия дявол”, т.е. златото/, Владимир Маяковски трябваше да ненавижда този презрян метал, както трябваше да го ненавижда и всеки храненик на Партията…
Максим Горки отиде в Америка през 1908 г., Маяковски през 1926 г. – това е било наистина ужасно за самите американци, както разбрах от “Литгазета” – препочтения орган на Съюза на съветския писатели. Там, в статията на някой си Атаров, беше казано, че на работната му маса се намира “изумителната, наистина велика книга със стихове и проза на Владимир Маяковски за Щатите”, че тази книга била “плод на престоя на големия съветски творец в Ню Йорк” и че “американските бизнесмени от Уолстрийт са имали наистина основателна причина да се тревожат: в страната им е пристигнал гениалният певец на Революцията” /!?/.
И със същата мощ, с която той – “гениалният певец” – разобличи и дори изплаши до смърт Америка, той възпяваше Руската комунистическа партия и нейната велика революция!
Владимир Маяковски агитира руските младежи да станат… палачи. Припомни им Дзерджински: “Който обича живота силно като мен, ще жертва живота си за другите”. Какви жестоки и кощунствени думи в устатата на този изверг, причинил смъртта и мъките на хиляди невинни хора в Русия!…
Разбира се, Владимир Маяковски не пропускаше да славослови и гениите на Партията. Затова и славата му на “гениален поет” непрекъснато растеше. Поетичните му писания се печатаха в колосални тиражи по заповед от Кремъл, а в литсписанията за всеки стих – и дори от една думичка! – му се заплащаха баснословни хонорари. А с тези грешни пари той ту потегляше към “гадните” капстрани – посещава Америка, няколко пъти ходи до “развратния Париж” и стоя там доста време, поръчва си копринено бельо и модни костюми от най-скъпите шивачи, посещаваше луксозните ресторанти и локали, а накрая се изхрачи и върху това “капиталистическо гнездо на порока”!
Всъщност Максим Горки е бил първият, който е нарекъл Маяковски «голям поет». Поканил го във вилата си в Мустамаки, за да прочете пред едно «отбрано общество» поемата си «Флейта – позвоночник», и когато авторът приключил с рецитацията си, Алексей Пешков /Горки/, просълзен, му стиснал ръката:
- Великолепно! Силно… Гениално! Голям поет!…
Преди две-три години прочетох в списание, което излиза в Ню Йорк, нещо твърде любопитно:
«Безплодните напъни да се зачеркне Владимир Маяковски от руската и световната литература в последно време са изпратени в архивите на далечното минало…»
Така започва една своя статийка г-н Роман Якобсон, славист, прочул се с изследванията си върху «Слово о Полку Игореве». Руснак по произход, учил някога с Маяковски в една московска гимназия, бил професор в Париж, после в Ню Йорк и накрая в Харвард, най-добрия американски университет.
Лично на мен не ми е известно кой по-точно се е «напъвал» да развенчае Владимир Маяковски. Струва ми се – никой! Мисля, че Роман Якобсон напразно се безпокои що се отнася до световната литература. Това, разбира се, са пълни глупости – защото едва ли писанията на Маяковски ще останат в нея наред със стиховете на Пушкин или със «Слово о Полку Игореве»…