Езра Паунд

превод: Николай Тодоров

И тъй до кораба ние се спуснахме,
и с кил към вълните, към богоравното море, и
издигнахме мачта с платно на помръкнал кораб,
понесли овце на борда и свойте тела,
сломени от плач. И ветрове от кърмата
ни пратиха право напред с издути платна,
от Кирка, която е веща и още изкусно сресана.
Приседнахме, после затисна вятърът румпела
и заплавахме ние с платно издуто до вечерта,
дордето слънцето се склони на запад,
и стигнахме ние до края на морето най-дълбоко
и кимерийските земи, населените градове
изпод мъгла гъстотъкана, непронизвана
още от блясък на слънчеви лъчи,
ни от звезди досягана, ни отгоре й бди
най-помръкнала нощ, разстлана над клетите хора,
дорде океан се назад завтече, тук пристигнахме,
където Кирка рече.
След ритуалите на Перимед и Еврилох
аз вдигнах меча от своя кръст
и ямка изкопах, широка лакът,
и възлияхме всеки между мъртвите
с медовина и сладко вино, и брашно с вода,
отправих множество молитви над главите на умрелите,
тъй както обичаят на Итака повелява,
с волове отбрани натрупах аз жертвена клада -
овца за Тирезий само, черна и още с хлопка,
тъмна кръв проля се в ямата,
души от Ереб, мъртвешка тлен, невести
на юноши и отколешни мъже, понесли много,
души, опетнени от скорошни сълзи, и нежни моми,
и много мъже, главите - разбити от бронзови копия,
останки от битка, оръжия още в кърви понесли,
множество събра се наоколо гръмогласно,
бледност над мене, към моите хора вик за животни,
и колят стада, остриета от бронз повалят овце.
Разляхме масла, призовахме боговете,
могъщия Плутон, възхвалихме Прозерпина.
Извадих тесния меч,
приседнах да отстранявам настойчиви немощни мъртви,
дордето чуя Тирезий,
но първо дойде Елпенор, другарят Елпенор,
непогребан, запратен на белия свят,
крайници, дето оставихме ние в дома на Кирка,
неоплакан и неповит в гроба, че мъки зовяха друг
окаян дух. И възкликнах със забързана реч:
„Елпеноре, как се добра до тоя тъмен бряг?
Дали пеша, като изпревари моряците?”
И тежко рече:
„Зла участ, изобилно вино, огнището на Кирка де е,
преспах, по дълга стълба слизах,
не бдях и паднах, и разбих
своя жив тил в опорната стена, душата ми подири Аверн,
но теб, царю, аз моля да помниш, че съм непогребан и неопят
и струпай моето оръжие за гроб на крайнината морска, надписан
„Мъж без сполука, после името ще дойде”,
и изправи греблото ми, че сред другарите да се люлея.

И Антиклея дойде, когото изпъдих, и после тиванецът Тирезий,
стискайки златния жезъл, той ме позна и рече:
„Повторно? Защо? Зла звезда над тебе
в безрадостната пуст, пред мъртъвци без слънце?
Стани от ямата и остави ми кръвната напивка
за гадание.”
И аз отстъпих.
Укрепнал от кръвта тогава, рече: „Одисей
през разярения Нептун, по тъмните морета
ще се повърне без другари”. Дойде и Антиклея,
ти лежи си тихо, Дивус, казвам ти, Андреас Дивус (1) ,
това е officina Wecheli, 1538, от Омир.
И той отплава край сирените и към откритото море,
и надалече към Кирка
Venerandam (2),
както казва се на Крит, и със златната корона, Афродита,
Cypri munimenta sortita est (3) , прещастлива, oricalchi (4), и със златни
кордели и препаски през гърдите, ти, макар и с тъмни клепки
и понесла златна клонка на убиеца на Арго. И тъй: [ПЕСЕН II]

—————–

1.Андреас Дивус от Юстинополис е автор на италианския превод на Омировата „Одисея”, отпечатан през 1538 г. (in officina Christiani Wecheli, Париж).
2. Обожаема (лат.).
3. Над укрепленията на Кипър тя е предопределена да властва (лат.).
4. Меден на цвят, излят или изкован от мед (ит.).