Джеймс Олдридж

превод: Любомир Духлински

Добре е, ако след като си прелетял за двадесет години хиляди мили, на четиридесет все още обичаш да летиш; добре е, ако все още можеш да се радваш на това колко артистично си приземил машината; натискаш леко лоста, вдигаш лек облак прах и плавно отвоюваш последния дюйм (1) над земята. Особено при приземяване върху сняг: плътният сняг е много удобен за кацане, а доброто кацане в снега е толкова приятно, колкото ходенето бос по пухкав килим в хотел.
Но с полетите на „ДС-3″, когато вдигаш старата машина, случва се, във въздуха при всякакво време и летиш над горите където се случи, беше свършено. Работата му в Канада му беше дала добро обучение и не е изненадващо, че той завършваше летателния си живот над пустините на Червено море, летейки на „Феърчайлд” за нефтоекспортната компания „Тексегипто”, която има права да проучва за петрол по цялата дължина на египетски бряг. Той летя на „Феърчайлд” над пустинята, докато самолетът напълно се износи. Нямаше площадки за кацане. Кацаше навсякъде, където искат да слязат геолозите и хидролозите - върху пясък, върху храсти, върху каменистото дъно на пресъхнали потоци и върху дългите бели плитчини на Червено море. Плитчините бяха най-лошите: гладката на вид повърхност на пясъците винаги беше осеяна с големи парчета бял корал с остри като бръснач ръбове и ако не беше ниското центриране на „Феърчайлд”, той щеше да се преобърне неведнъж заради дупките върху терена.
Но всичко това беше в миналото. Компанията „Тексегипто” изостави скъпите опити да намери голямо петролно поле, което да осигури същите печалби, които „Арамко” получаваше Саудитска Арабия, а „Феърчайлд” се превърна в жалка развалина и стоеше в един от египетските хангари, покрит с дебел слой разноцветна прах, целият набразден отдолу на тесни, дълги срезове, с протрити кабели, с някакво подобие на мотор и инструменти, подходящи само за сметището.
Всичко беше свършено: той навърши четирийсет и три години, жена му си замина от него вкъщи на Линен Стрийт в Кеймбридж, Масачузетс и заживя както й харесва: возеше се на трамвая до площад Харвард, купуваше хранителни стоки в магазин без продавач, гостуваше при своя старец в прилична дървена къща - с една дума тя водеше достоен живот, достоен за прилична жена. Той обеща да дойде при нея през пролетта, но знаеше, че няма да го направи, както знаеше, че няма да получи летателна работа за годините си, дори такава, на която беше свикнал, нямаше да я получи дори в Канада. В онези краища предлагането надвишаваше търсенето, дори когато ставаше въпрос за опитни хора; фермерите от Саскачуан се научиха да управляват своите „Пайпъркеб” и „Остер”. Аматьорската авиация лиши много стари пилоти от парче хляб. Те свършваха с това, че ги наемаха да обслужват радиоуправлението или правителството, но тази работа беше твърде прилична и почтена, за да му подхожда на стари години.
Така той остана без нищо, освен равнодушната съпруга, която не се нуждаеше от него и десетгодишен син, роден твърде късно и, както Бен разбираше в дълбините на душата си, чужд и на двамата - самотно, неспокойно дете, което на десет години усети, че майка му не се интересува от него, а баща му е чужд човек, суров и мълчалив, който не знае какво да говори с него в онези редки моменти, когато са заедно .
И сега не беше по-добре. Бен взе момчето със себе си на „Остер”, който се люлееше бясно на височина две хиляди фута над крайбрежието на Червено море и изчакваше на момчето да му прилошее от клатенето.
- Ако ти прилошее, - каза Бен, - сниши се по-ниско на пода, за да не изцапаш цялата кабина.
- Добре - момчето имаше твърде нещастен вид.
- Страх ли те е?
Малкият „Остер” беше безмилостно мятан от едната страна на другата в горещия въздух, но уплашеното момче все още не се беше изгубило съвсем и, смучейки яростно близалка, гледаше инструментите, компаса и индикатора за скачане.
- Малко - отговори момчето с тих и срамежлив глас, за разлика от грубите гласове на американските деца. - И това блъскане няма да счупи самолета?
Бен не знаеше как да утеши сина си, той каза истината:
- Ако не следиш машината и не я проверяваш през цялото време, тя непременно ще се счупи.
- И това… - започна момчето, но му прилоша много и не можа да продължи.
- Този е добре - каза раздразнено бащата. - Напълно годен самолет.
Момчето наведе глава и тихо заплака.
Бен съжаляваше, че взе сина си със себе си. В семейството им щедрите импулси винаги завършваха с провал: и двамата бяха такива - сухата, хленчеща провинциална майка и суровият, избухлив баща. По време на един от редките си пристъпи на великодушие, Бен веднъж се опита да научи момчето как да управлява самолет и въпреки че синът се оказа много схватлив и бързо научи основните правила, всеки вик на баща му го довеждаше до сълзи.
- Не плачи! - сега му нареди Бен. - Няма нужда да плачеш! Вдигни глава, чуваш ли, Дейви! Ставай веднага!
Но Дейви седеше с наведена глава, а Бен все повече и повече съжаляваше, че го е взел със себе си и гледаше тъжно към безплодния пустинен бряг на Червено море, простиращ се под крилото на самолета - непрекъсната ивица от хиляда мили, отделяща меко измитите цветове на земята от избледнялото зелено на водата. Всичко беше неподвижно и мъртво. Слънцето беше изгорило целия живот тук, а през пролетта над хиляди квадратни мили ветровете издигнаха пясък във въздуха и го отнасяха на другия бряг на Индийския океан, където той оставаше завинаги на дъното на морето. .
- Седни изправен, - каза той на Дейви, - ако искаш да се научиш да кацаш.
Бен знаеше, че тонът му е груб и винаги се чудеше защо не умее да разговаря с момчето. Дейви вдигна глава. Той сграбчи контролното табло и се наведе напред. Бен отпусна газта и изчака да намали скоростта, дръпна силно лоста за регулиране, който беше много неудобно разположен на тези малки английски самолети - горе вляво, почти над главата. Внезапен тласък натисна главата на момчето надолу, но то веднага я вдигна и започна да гледа над сведения нос на машината към тясна ивица бял пясък близо до залива, подобна на торта, хвърлена на този безлюден бряг. Бащата управляваше самолета право нататък.
- Как знаеш откъде духа вятърът? - попита момчето.
- По вълните, по облаците, по инстинкт! - извика му Бен.
Но самият той вече не знаеше от какво се ръководи, когато управлява самолета. Без да се замисля, той знаеше с точност до една стъпка къде ще приземи машината. Налагаше се да бъде точен: голата пясъчна ивица не даваше нито една допълнителна педя и само много малък самолет можеше да кацне върху нея. Оттук до най-близкото местно село имаше сто мили, а наоколо беше мъртва пустиня.
- Цялата работа е в това правилно да разчиташ - каза Бен. - Когато изравняваш самолета, разстоянието до земята трябва да бъде шест дюйма. Не фут или три, а точно шест дюйма! Ако си по-високо, ще се удариш при кацането и ще повредиш самолета. Твърде ниско - ще удариш неравност и ще се преобърнеш. Цялата работа е в последния дюйм.
Дейви кимна. Той вече знаеше това. Той беше видял как един „Остер” се преобърна в Ел Баб, откъдето бяха взели самолет под наем. Ученикът, който летеше на него, беше убит.
- Виждаш ли! - извика бащата. - Шест дюйма. Когато започне да се спуска, издърпвам лоста към себе си. Към себе си. Ето! - каза той и самолетът докосна земята меко, като снежинка.

Последният дюйм! Бен незабавно изключи двигателя и натисна спирачките - носът на самолета се повдигна и машината спря на ръба на водата - до нея оставаха шест или седем фута.

Двамата пилоти на авиолинии, които откриха този залив, го нарекоха Залива на акулите - не заради формата му, а заради населението му. Той беше постоянно обитаван от много големи акули, които доплуваха от Червено море, преследвайки стада херинга и кефал, потърсили убежище тук. Бен беше долетял тук заради акулите и сега, когато стигна до залива, той напълно забрави за момчето и от време на време само му даваше инструкции: помогни при разтоварването, зарови торбата с храна в мокрия пясък, намокри пясъка, като го полееш с морска вода, подай инструментите и всякакви дреболии, необходими за водолазното оборудване и камерите.
- А някой идва ли понякога тук? - попита го Дейви.
Бен беше твърде зает, за да внимава какво казва момчето, но въпреки това поклати глава, когато чу въпроса.
- Никой! Никой не може да стигне до тук освен с лек самолет. Донеси ми двете зелени чанти, които са в машината и покрий главата си. Не е нужно да получиш и слънчев удар!
Дейви не зададе повече въпроси. Когато питаше баща си за нещо, гласът му веднага ставаше мрачен: той очакваше остър отговор предварително. Момчето не се опита да продължи разговора и мълчаливо изпълни каквото му беше наредено. То внимателно наблюдава как баща му подготвя водолазното оборудване и филмовата камера за подводно заснемане, възнамерявайки да снима акули в чиста вода.
- Внимавай да не се доближаваш до водата! - нареди бащата.
Дейви не отговори.
- Акулите със сигурност ще се опитат да отхапят парче от теб, особено ако се издигнат на повърхността - дори не смей да стъпваш във водата!
Дейви кимна с глава.
Бен искаше да направи нещо, за да угоди на момчето, но в продължение на много години никога не успяваше и сега, очевидно, беше твърде късно. Когато детето се роди, започна да ходи и след това стана юноша, Бен беше почти постоянно на полети и не виждаше сина си дълго време. Това се случи в Колорадо, във Флорида, в Канада, в Иран, в Бахрейн и тук, в Египет. Съпругата му Йоана трябваше да се грижи момчето да расте живо и весело.
Отначало се опита да привърже момчето към себе си. Но нима можеш да постигнеш нещо за една кратка седмица, прекарана у дома и как можеш да наречеш дом чуждо село в Арабия, което Йоана мразеше и винаги си спомняше с копнеж само за росните летни вечери, ясните мразовити зими и тихите университетски улички в родния й край Нова Англия? Нищо не я привличаше - нито кирпичените къщи в Бахрейн при сто и десет градуса по Фаренхайт и стопроцентова влажност, нито поцинкованите села на петролните находища, нито дори прашните, безсрамни улици на Кайро. Но апатията, която се засилваше и накрая напълно я изтощи, сега трябваше да премине, след като се върна у дома. Той щеше да отведе момчето при нея и тъй като най-после заживя където иска, Йоана може би щеше да успее поне малко да се заинтересува от детето. Досега не беше проявявала такъв интерес, а минаха три месеца, откакто се прибра.
- Стегни този колан между краката ми - каза той на Дейви.
Носеше тежко водолазно оборудване на гърба си. Двата цилиндъра със сгъстен въздух с тегло двадесет килограма биха му позволили да остане повече от час на дълбочина от тридесет фута. Нямаше нужда да слиза по-дълбоко. Акулите не правят това.
- И не хвърляй камъни във водата - каза бащата, като вдигна цилиндричния, водоустойчив калъф на филмовата камера и избърса пясъка от дръжката. - В противен случай ще изплашиш всички риби наблизо. Дори акулите. Дай ми маската.
Дейви му подаде маската със защитно стъкло.
- Ще бъда под водата около двайсет минути. След това ще изляза и ще закусим, защото слънцето е вече високо. Засега подпри двете колела с камъни и седни под крилото на сянка. Разбра ли?
- Да - каза Дейви.
Бен внезапно почувства, че говори на момчето така, както говореше на жена си, чието безразличие винаги го караше да приема рязък, заповеднически тон. Нищо чудно, че бедното момче избягва и двамата.
- И не се тревожи за мен! - заповяда той на момчето, влизайки във водата. Като сложи шнорхела в устата си, той изчезна под водата, спускайки филмовата камера така, че тежестта да го потопи на дъното.

Дейви погледна към морето, което беше погълнало баща му, сякаш можеше да види нещо. Но нищо не се виждаше - само от време на време на повърхността се появяваха въздушни мехурчета.
Нищо не се виждаше нито по морето, което в далечината се сливаше с хоризонта, нито по безкрайните простори на напеченото от слънцето крайбрежие. И когато Дейви изкачи горещия пясъчен хълм на най-високия край на залива, той не видя нищо зад себе си освен пустиня, понякога равна, понякога леко вълниста. Тя отиваше, искряща, в далечината, към червеникавите хълмове, топящи се в знойната мъгла, голи като всичко наоколо.
Под него имаше само самолет, малък сребрист „Остер” - двигателят, изстиващ, все още пукаше. Дейви се почувства свободен. На сто мили наоколо нямаше жива душа, а той можеше да седне в самолета и да огледа добре всичко. Но от миризмата на бензин отново му прилоша, той излезе и изля вода върху пясъка, където беше заровена храната, а след това седна до брега и започна да гледа дали акулите, които баща му снимаше, ще се появят. Нищо не се виждаше под водата и в парещата тишина, в самотата, за която не съжаляваше, макар изведнъж да я усети остро, момчето се чудеше какво щеше да стане с него, ако баща му никога не изплува от морските дълбини.
Бен, притиснал гръб към корала, се бореше с вентила, който контролираше подаването на въздух. Беше още на плитко, не повече от двайсет фута, но вентилът работеше неравномерно и той трябваше да вдишва със сила въздуха. Беше изтощително и опасно.
Имаше много акули, но те спазваха дистанция. Те никога не се приближаваха достатъчно, за да бъдат правилно заснети в кадър. Ще трябва да ги примами по-близо след обяд. За да направи това, Бен беше взел половин конски крак в самолета; уви го в целофан и го зарови в пясъка.
- Този път, - каза си той, шумно изпускайки въздушни мехурчета, - ще ги заснема за поне три хиляди долара.
Телевизионната компания му плащаше хиляда долара за всеки петстотин метра филм с акули и хиляда долара отделно за заснемане на риба чук. Но тук нямаше риба чук. Имаше три безобидни акули-великани и доста голяма петниста котешка акула; тя се скиташе близо до самото сребристо дъно, далеч от кораловия бряг. Бен знаеше, че сега е твърде активен, за да привлече акули, но се интересуваше и от голям морски скат, който живееше под издадения навес на кораловия риф: това също струваше петстотин долара. Те се нуждаеха от снимки на папрат на подходящ фон. Подводният коралов свят, гъмжащ от хиляди риби, осигуряваше хубав фон, а самият морски скат лежеше в кораловата си пещера.
- Да, още си тук! - тихо каза Бен.
Рибата беше четири фута дълга и тежеше Бог знае колко; тя го погледна от скривалището си както последния път преди седмица. Вероятно е живяла тук поне сто години. Удряйки с плавниците си пред лицето й, Бен я принуди да се отдръпне и направи хубав кадър, докато ядосаната риба бавно се отдръпваше в дъното на леговището си.
Засега това беше всичко, което искаше. Акулите нямаше да ходят никъде след обяд. Той трябваше да пести въздух, защото тук, на брега, не можеше да зареди бутилките. Обръщайки се, Бен усети как акула прошумолява с перките си покрай краката му. Докато снимаше папрата, акулите бяха се приближили до него.
- Махайте се, по дяволите! - извика той, изпускайки огромни мехурчета въздух.
Те отплуваха: силното бълбукане ги изплаши. Пясъчните акули потънаха на дъното, а „котката” плуваше на нивото на очите му, внимателно наблюдавайки човека. Такава не можеш да я изплашиш с викове. Бен притисна гръб към рифа и внезапно усети острата коралова издатина, която се впи в ръката му. Но той не откъсваше очи от „котката”, докато не се издигна на повърхността. Дори и сега той държеше главата си под водата, за да следи „котката”, която постепенно се приближаваше към него. Бен се спъна назад в тесен риф, издигащ се от морето, преобърна се и преодоля и последния сантиметър до безопасно място.
- Това никак не ми харесва! - каза той на глас, като първо изплю водата.
И едва тогава забеляза, че над него стои момче. Той напълно беше забравил за съществуването му и не си направи труда да обясни за кого се отнасят тези думи.
- Извади закуската от пясъка и я приготви на брезента под крилото, където има сянка. Хвърли ми голямата кърпа.
Дейви му даде кърпа и Бен трябваше да се примири с живота на сухата, гореща земя. Чувстваше, че е направил голяма глупост, като се е заел с такава работа. Той беше добър пилот по неизследвани маршрути, а не някакъв авантюрист, който с удоволствие преследва акули с подводна филмова камера. И все пак имаше късмет, че получи такава работа. Двама авиоинженери от американската компания „Източни въздушни линии”, които са служили в Кайро, бяха организирали доставката на подводни кадри, заснети в Червено море за филмови компании. И двамата инженери бяха прехвърлени в Париж и предадоха работата си на Бен. Пилотът от своя страна им помогна, когато дойдоха да се консултират за летенето в пустинята с малки самолети. Когато си тръгнаха, те върнаха услугата, като съобщиха за него на телевизионната компания в Ню Йорк; той получи оборудване под наем и нае малък „Остер” от египетско летателно училище.
Трябваше бързо да направи повече пари и тази възможност се появи. Когато „Texegypto” затвори петролните си проучвания, той загуби работата си. Парите, които той грижливо спести в продължение на две години, летейки над горещата пустиня, позволиха на жена му да живее прилично в Кеймбридж. Малкото, което му оставаше, стигаше да издържа себе си, сина си и французойка от Сирия, която гледаше детето. И можеше да наеме малък апартамент в Кайро, където живееха тримата. Но този полет беше последен. Телевизионната компания съобщи, че запасите й от филми ще стигнат за много дълго време. Следователно работата му беше към своя край и той нямаше повече причина да остава в Египет. Сега вероятно ще заведе момчето при майка му, а след това ще потърси работа в Канада - може би ще се появи нещо там, ако, разбира се, има късмет и успее да скрие възрастта си!
Докато се хранеха в мълчание, Бен пренави филма на френската кинокамера и поправи вентила на водолазния апарат. Отпушвайки бутилка бира, той отново си спомни за момчето.
- Имаш ли нещо за пиене?
- Не - неохотно отговори Дейви. - Няма вода…
Бен дори не мислеше за сина си. Както винаги, той взе със себе си дузина бутилки бира от Кайро: беше по-чиста и по-безопасна за стомаха от водата. Но беше необходимо да се вземе нещо и за момчето.
- Ще трябва да пиеш бира. Отвори бутилката и опитай, но не пий много.
Мразеше идеята десетгодишно дете да пие бира, но не можеше да направи нищо. Дейви отпуши бутилката, бързо отпи малко от хладната, горчива течност, но я преглътна с мъка. Поклащайки глава, той върна бутилката на баща си.
- Не съм жаден - каза той.
- Отвори консерва с праскови.
Една консерва праскови може и да не утоли жаждата ви в обедната жега, но нямаше избор. След като се нахрани, Бен внимателно покри оборудването с влажна кърпа и легна. Като хвърли бърз поглед на Дейви и се увери, че не е болен и седи на сянка, Бен бързо заспа.

- Някой знае ли, че сме тук? - попита Дейви потния от съня баща, когато той отново се канеше да се спусне под водата.
- Защо питаш?
- Не знам. Просто така.
- Никой не знае, че сме тук - каза Бен. - Получихме разрешение от египтяните да летим до Хургада; те не знаят, че сме летели толкова далеч. И не трябва да знаят. Запомни това.
- А могат ли да ни намерят?
Бен си помисли, че момчето се страхува да не бъдат разобличени в нещо нередно. Децата винаги се страхуват, че ще бъдат хванати в престъпление.
- Не, граничарите няма да ни намерят. От самолет едва ли ще забележат нашата машина. А по суша никой не може да стигне тук, дори и с джип. - Той посочи към морето. - Никой няма да дойде и оттам, има рифове…
- Наистина ли никой не знае за нас? - попита разтревожено момчето.
- Казах ти вече, не! - раздразнено отговори бащата. Но внезапно осъзна, макар да беше твърде късно, че Дейви не се притесняваше от възможността да бъдат хванати, просто се страхуваше да не остане сам.
- Ти не се страхувай - грубо каза Бен. - Нищо няма да ти се случи.
- Вятърът се засилва - каза Дейви тихо и твърде сериозно, както винаги.
- Знам. Ще бъда под водата само половин час. След това ще изляза, ще заредя нов филм и ще сляза за още десет минути. Намери си нещо за правене междувременно. Жалко, че не взехме въдици със себе си.
„Трябваше да му напомня за това”, помисли си Бен, докато се гмуркаше във водата със стръвта от конско месо. Той постави стръвта върху добре осветен коралов клон и монтира камерата на перваза. След това завърза плътно месото за корала с телефонна жица, за да затрудни акулите да го откъснат.
Свършил това, Бен се оттегли в малка вдлъбнатина само на три фута от стръвта, за да осигури тила си. Знаеше, че няма да чака дълго акулите.
В сребристото пространство, където коралите отстъпваха място на пясъка, вече имаше пет от тях. Той беше прав. Акулите дойдоха веднага, усещайки миризмата на кръв. Бен замръзна и когато издиша, притисна клапата към коралите зад себе си, така че въздушните мехурчета да се спукат и да не изплашат акулите.
- Елате! По близо! - тихо насърчи рибите.
Но те нямаха нужда от покана.
Те се втурнаха право към парчето конско месо. Отпред плуваше позната петниста „котка”, а зад нея имаше още две-три акули от същата порода, но по-малки. Те не плуваха и дори не движеха перките си, а се втурваха напред като сиви летящи ракети. Приближавайки се до месото, акулите се обърнаха леко настрани, откъсвайки парчета, докато плуваха.
Той засне на лентата всичко: акулите, приближаващи целта; някакъв древен маниер на отваряне на устата, сякаш ги болят зъбите; алчна, мръсна хапка - най-отвратителната гледка, която бе виждал през живота си.
- О, гадини! - каза той, без да отваря устни.
Като всеки подводничар той ги мразеше и много се страхуваше от тях, но не можеше да не им се възхищава.
Дойдоха отново, въпреки че почти целият филм вече беше заснет. Това означаваше, че ще трябва да излезе на сушата, да презареди филмовата камера и бързо да се върне обратно. Бен погледна камерата и се убеди, че филмът е свършил. Погледна нагоре и видя, че враждебно настроената котешка акула плува точно към него.
- Тръгвай си! Тръгвай си! Тръгвай си! - извика Бен в слушалката.
„Котката” се обърна леко настрани, докато плуваше и Бен осъзна, че сега тя ще се хвърли в атака. Едва в този момент забеляза, че ръцете и гърдите му са нацапани с кръв от парчето конско месо. Бен прокле глупостта си. Но вече нямаше време и смисъл да се укорява и той започна да се отбранява от акулата с филмовата камера.
„Котката” имаше предимство във времето и камерата едва я докосна. Страничните резци сграбчиха дясната ръка на Бен, едва не засегнаха гърдите му и минаха през другата му ръка като бръснач. От страх и болка той започна да маха с ръце; кръвта му веднага размъти водата, но той вече не виждаше нищо и само усещаше, че акулата ще атакува отново. Ритайки и отдръпвайки се, Бен усети как нещо поряза крака: правейки конвулсивни движения, той се оплете в разклонените коралови гъсталаци. Бен държеше дихателната тръба с дясната си ръка, страхувайки се да не я изпусне. И в този момент, когато видя, че една от по-малките акули се втурна към него, той я ритна и се претърколи назад.
Бен удари гърба си в надводния ръб на рифа, някак си се претърколи от водата и кървящ падна на пясъка.
Когато Бен дойде на себе си, той веднага си спомни какво се е случило с него, въпреки че не разбираше колко време е бил в безсъзнание и какво се случи тогава - сега всичко изглеждаше извън неговата власт.
- Дейви! - той извика.
Някъде отгоре се чу приглушеният глас на сина му, но очите на Бен бяха забулени от мрака - той знаеше, че шокът още не е преминал. И тогава той видя детето, неговото пълно с ужас лице, наведено над него и осъзна, че е бил в безсъзнание само няколко мига. Той едва се движеше.
- Какво трябва да направя? - крещеше Дейви. - Виж какво ти се случи!
Бен затвори очи, за да събере мислите си. Знаеше, че вече не може да управлява самолета; ръцете му горяха като в огън и бяха тежки като олово, краката му не мърдаха и всичко се носеше като в мъгла.
- Дейви - едва изрече Бен, без да отвори очи. - Какво не е наред с краката ми?
- Ръцете ти…, - чу той неясния глас на Дейви, - ръцете ти са целите нарязани, просто ужас!
- Знам - каза Бен ядосано през стиснатите си зъби. - Какво не е наред с краката ми?
- Всичко е на мястото си, нарязани са и те…
- Силно ли?
- Да, но не като ръцете. Какво трябва да направя?
Тогава Бен погледна ръцете си и видя, че дясната беше почти напълно откъсната; видя мускули, сухожилия, почти нямаше кръв. Лявата изглеждаше като парче сдъвкано месо и кървеше силно; той я прегъна към рамото си, за да спре кървенето и изстена от болка.
Знаеше, че нещата са много зле за него.
Но веднага разбра, че трябва да се направи нещо: ако умре, момчето ще остане само и беше страшно дори да се мисли за това. Това е дори по-лошо от собственото му състояние. Момчето нямаше да бъде намерено навреме в тази изпепелена земя, ако изобщо бъде намерено.
- Дейви, - каза той настойчиво, като се мъчеше да се концентрира, - слушай… Вземи ризата ми, разкъсай я и превържи дясната ми ръка. Чуваш ли?
- Да
- Завържи здраво лявата ми ръка над раните, за да спре кървенето. След това по някакъв начин завържи ръката за рамото ми. Колкото може по-стегнато. Разбра ли? Превържи и двете ми ръце.
- Разбрах.
- Превържи ме колкото можеш по-здраво. Първо използвай дясната си ръка и затвори раната. Разбра ли? Ти разбираш…
Бен не чу отговора, защото отново загуби съзнание; този път безсъзнанието продължи по-дълго и той дойде на себе си, когато момчето се занимаваше с лявата ръка; напрегнатото, бледо лице на сина му беше изкривено от ужас, но със смелостта на отчаянието той се опитваше да изпълни задачата си.
- Ти ли си, Дейви? - попита Бен и се чу да произнася думите едва-едва. - Слушай, момче - продължи той с усилие. - Трябва да ти кажа веднага, в случай че отново загубя съзнание. Превържи отново ръцете ми, за да не загубя твърде много кръв. Пооправи краката и ми свали акваланга. Той ме задушава.
- Опитах се да го махна - каза Дейви с потиснат глас. - Не мога, не знам как.
- Трябва да го свалим, ясно? - извика както обикновено Бен, но веднага осъзна, че единствената надежда за спасение и за момчето, и за него е да накара Дейви да мисли самостоятелно, да направи уверено това, което трябва да се направи. Трябваше по някакъв начин да внуши това на момчето.
- Ще ти кажа, синко, а ти се опитай да разбереш. Чуваш ли? - Бен едва се чуваше и за секунда дори забрави за болката. - Ти, бедничкият, ще трябва да направиш всичко сам, просто така се случва. Не се сърди, ако ти крещя. Тук няма време за обиди. Не е нужно да обръщаш внимание на това, нали?
- Да - Дейви превързваше лявата му ръка и не го слушаше.
- Юначага!
Бен искаше да развесели детето, но не успя. Той още не знаеше как да подходи към момчето, но разбираше, че е необходимо. Десетгодишно дете трябваше да изпълни задача с нечовешка трудност. Ако иска да оцелее. Но всичко трябва да върви по ред…
- Вземи ножа от колана ми, - каза Бен, - и отрежи всички ремъци на акваланга. Използвай тънкото трионче, ще бъде по-бързо. Не се порязвай.
- Добре - каза Дейви, изправяйки се. Той погледна окървавените си ръце и позеленя. - Ако можеш да повдигнеш поне малко глава, ще сваля един от коланите, разкопчах го.
- Добре. Ще се опитам.
Бен вдигна глава и се изненада колко трудно му беше дори да се движи. Опитвайки се да движи врата си, той отново припадна; този път падна в черната бездна от непоносима болка, която сякаш нямаше край. Бавно дойде на себе си и изпита някакво облекчение.
- Ти ли си, Дейви? - попита той някъде отдалече.
- Свалих ти акваланга - чу треперещия глас на момчето. - Но все още ти тече кръв по краката.
- Не обръщай внимание на краката - каза Бен, отваряйки очи.
Изправи се, за да види в какво състояние е, но се страхуваше да не загуби отново съзнание. Знаеше, че няма да може да седне, още по-малко да се изправи, а сега, когато момчето беше превързало ръцете му, горната част на торса му също беше окована. Най-лошото тепърва предстоеше и той трябваше да обмисли нещата.

Единствената надежда да спаси момчето беше самолетът и Дейви трябваше да го управлява. Нямаше друга надежда, нямаше друг изход. Но първо трябваше да обмисли всичко добре. Не биваше да плаши момчето. Ако на Дейви му кажат, че ще трябва да управлява самолета, той ще бъде ужасен. Трябваше внимателно да помисли как да каже на момчето за това, как да му внуши тази идея и да го убеди да направи всичко, дори и несъзнателно. Трябваше пипнешком да намери пътя към пропитото от страх, незряло съзнание на детето. Погледна внимателно сина си и си спомни, че отдавна не го беше гледал както трябва.
„Изглежда, че е развит момък” - помисли си Бен, изненадан от странния ход на мислите си. Това момче със сериозно лице донякъде приличаше на него самия: зад детските му черти може би се криеше твърд и дори необуздан характер. Но бледото лице с леко високи скули сега изглеждаше нещастно и когато Дейви забеляза погледа на баща си, той се обърна и заплака.
- Всичко е наред, момченце - каза Бен с мъка. - Сега няма нищо!

- Ти ще умреш ли? - попита Дейви.
- Наистина ли съм толкова зле? - попита Бен, без да се замисля.
- Да - отговори Дейви през сълзи.
Бен разбра, че е направил грешка: трябваше да говори с момчето, като обмисля всяка дума.
- Шегувам се - каза той. - Нищо, че от мен блика кръв. Твоят старец е изпадал в подобни ситуации и преди. Не помниш ли как се озовах в болница в Саскачуан?
Дейви кимна.
- Помня, но тогава беше в болницата…
- Разбира се, разбира се. Вярно. - Той упорито мислеше за своето, опитвайки се да не загуби отново съзнание. - Знаеш ли какво ще направим с теб? Вземи голямата кърпа и я постели до мен, аз ще я претърколя и някак си ще стигнем до самолета. Става ли?
- Не мога да те вкарам в машината - каза момчето. В гласа му се долавяше униние.
- Ех! - каза Бен, опитвайки се да говори възможно най-тихо, въпреки че това беше мъчение за него. - Никога не знаеш на какво си способен, докато не опиташ. Сигурно си жаден, но няма вода, а?
- Не, не искам да пия…
Дейви отиде да вземе кърпа и Бен му каза със същия тон:
- Следващия път ще вземем една дузина кока-кола. И лед.
Дейви постла кърпа до него. Бен се дръпна настрани, стори му се, че ръцете, гърдите и краката му са разкъсани, но успя да легне по гръб върху кърпата, притискайки петите си в пясъка и не загуби съзнание.
- А сега ме завлечи до самолета - каза Бен едва чуто. - Ти дърпай, а аз ще се отблъсквам с петите си. Не обръщай внимание на тласъците, основното е да стигнем възможно най-бързо!
- Как ще управляваш самолета? - попита го Дейви отгоре.
Бен затвори очи: искаше да си представи през какво преминава синът му сега. „Момчето не трябва да знае, че ще трябва да кара машината - ще бъде уплашено до смърт.”
- Този малък „Остер” лети сам - каза той. - Просто трябва да го поставиш на курса, а това е лесно.
- Но ти не можеш да движиш ръката си. А и очите си не можеш да отвориш.
- Не мисли за това. Мога да летя на сляпо и да контролирам с колене. Да вървим. Е, дърпай.
Той погледна към небето и забеляза, че става късно и вятърът се усилва; това ще помогне на самолета да излети, ако, разбира се, могат да рулират срещу вятъра. Но вятърът ще бъде насрещен по целия път до Кайро и горивото ще свърши. Надяваше се, надяваше се с цялата си душа, че хамсинът, ослепителният пясъчен вятър на пустинята, няма да задуха. Трябваше да бъде по-разсъдлив - да се запаси с дългосрочна прогноза за времето. Ето какво излиза, когато се правиш на шофьор на въздушно такси. Или си твърде внимателен, или действаш безразсъдно. Този път - което не му се случваше често - беше небрежен от началото до края.

Дълго се изкачваха по склона; Дейви влачеше, а Бен се отблъскваше с пети, постоянно губейки съзнание и бавно идвайки на себе си. Той припадна два пъти, но накрая стигнаха до самолета; дори успя да седне, облегнат на опашката на машината и да се огледа. Но седенето беше истински ад и припадъците ставаха все по-чести. Сега цялото му тяло се раздираше като от уред за мъчения.
- Как си? - попита той момчето. Беше задъхано, изтощено от напрежение. - Очевидно съвсем се измъчи.
- Не! - извика яростно Дейви. - Не съм уморен.
Тонът му удиви Бен: никога не беше чувал протест, още по-малко гняв в гласа на момчето. Оказва се, че лицето на сина може да скрие тези чувства. Наистина ли е възможно да живееш със сина си години наред и да не видиш лицето му? Но не можеше да си позволи да мисли за това сега. Сега той беше в пълно съзнание, но пристъпите на болка бяха спиращи дъха. Шокът премина. Вярно, той беше напълно отслабнал. Усети кръвта да тече от лявата му ръка, но не можеше да помръдне ръката, крака или дори пръст - ако все още имаше пръсти. Самият Дейви ще трябва да вдигне самолета във въздуха, да лети и да го приземи на земята.
- Сега, - каза той, движейки с труд сухия си език, - трябва да натрупаме камъни пред вратата на самолета. - След като си пое дъх, той продължи: - Ако ги натрупаш по-високо, някак си ще можеш да ме завлечеш в кабината. Вземи камъните изпод колелата.
Дейви веднага се захвана за работа и започна да трупа парчета корали на лявата врата - от страната на седалката на пилота.
- Не пред тази врата - внимателно каза Бен. - Другата. Ако се изкача от тази страна, управлението ще ми пречи.
Момчето го изгледа подозрително и яростно се върна на работа. Когато се опитваше да вдигне блок, който беше твърде тежък, Бен му казваше да не се натоварва прекалено много.
- Можеш да правиш всичко в живота, Дейви - каза той със слаб глас, - стига да не се пренапрягаш. Не се напрягай…
Не помнеше да е давал такъв съвет на сина си преди.
- Но скоро ще се стъмни - каза Дейви, след като приключи с подреждането на камъните.
- Ще се стъмни ли? - Бен отвори очи. Не е ясно дали е задрямал или отново е загубил съзнание. - Не е здрач. Това е хамсинът.
- Не можем да летим - каза момчето. - Няма да можеш да управляваш самолета. По-добре е да не опитваме.
- Ах! - каза Бен с онази преднамерена нежност, която го натъжи още повече. - Самият вятър ще ни отнесе у дома.
Вятърът можеше да ги отнесе навсякъде, освен у дома, и ако духаше прекалено силно, нямаше да видят никакви знаци за кацане, никакви летища, нито нищо под тях.
- Хайде - каза той и момчето започна да го влачи отново, а Бен започна да се отблъсква, докато не се озова на импровизирано стъпало, направено от коралов блок до вратата. Сега оставаше най-трудното, но нямаше време за почивка.
- Вържи ми гърдите с кърпата, качи се в самолета и ме влачи, а аз ще се отблъсквам с крака.
О, само ако можеше да движи краката си! Навярно нещо се е случило с гръбнака му; почти не се съмняваше, че накрая все пак ще умре. Беше важно да стигнат до Кайро и да покаже на момчето как да приземи самолета. Би било достатъчно. Той заложи единствено на това, това беше най-далечната му цел.
И тази надежда му помогна да се качи на самолета; той пропълзя в машината, преви се на две, губейки съзнание. После се опита да каже на момчето какво да прави, но не можа да произнесе нито дума. Момчето беше обзето от страх. Обръщайки глава към него, Бен почувства това и направи ново усилие.
- Не видя ли дали извадих филмовата камера от водата? Или я оставих в морето?
- Там долу е, точно до водата.
- Иди я вземи. И малката чанта с филма. - Тогава си спомни, че е скрил филма в самолета, за да го предпази от слънцето. - Няма нужда от филм. Вземи само апарата.
Молбата прозвуча непринудено и трябваше да успокои изплашеното момче; Бен усети как самолетът се накланя, когато Дейви скочи на земята и хукна към устройството. Отново изчака, този път по-дълго, за да се върне пълното му съзнание. Трябваше да се рови в психологията на това бледо, мълчаливо, предпазливо и прекалено послушно момче. О, само ако го познаваше по-добре!..
- Затегни по-здраво предпазните колани - каза той. - Ще ми помогнеш. Запомняй. Запомняй всичко, което ще ти кажа. Заключи си вратата…
„Отново припадък” - помисли си Бен. Той потъна в приятен, лек сън за няколко минути, но се опита да задържи последната нишка на съзнанието. Той се вкопчи в нея: в крайна сметка само в нея беше спасението на сина му.
Бен не помнеше кога е плакал, но сега изведнъж усети безпричинни сълзи в очите си. Не, нямаше намерение да се предава. Никога!
- Твоят старец се разпада, а? - каза Бен и дори изпита леко удоволствие от такава откровеност. Нещата вървяха добре. Напипваше пътя към сърцето на момчето. - Слушай сега…
Той отново отиде далече, далече, а после се върна.
- Ще трябва сам да се заемеш с въпроса, Дейви. Нищо не можеш да направиш. Слушай. Свободни ли са колелата?
- Да, махнах всички камъни.
Дейви седеше, стиснал зъби.
- Какво ни тресе така?
- Вятърът.
Съвсем беше забравил за вятъра.
- Ето какво трябва да се направи, Дейви - каза той бавно. - Премести лоста за газта с един инч, не повече. Незабавно. Сега. Постави целия си крак върху педала. Добре. Юнак! Сега завърти черния ключ към мен. Отлично. Сега натисни онзи бутон там и когато двигателят запали, премести още малко лоста за газта. Спри! Постави крака си върху левия педал. Когато моторът заработи, дай пълна газ и се завърти срещу вятъра. Чуваш ли?
- Това го мога - каза момчето и на Бен му се стори, че долавя остра нотка на нетърпение в гласа на сина си, донякъде напомняща на неговия собствен глас.
- Вятърът духа страхотно - добави момчето. - Твърде силно, това не ми харесва.
- Когато рулираш срещу вятъра, дай ръчката напред. Започвай! Стартирай мотора.
Усети Дейви да се навежда над него и да включва стартера и чу двигателя да киха. Само да не движи рязко ръчката, докато моторът не заработи! „Направи го! Ей Богу, успя!” - помисли си Бен, когато двигателят запали. Той кимна и от напрежението веднага му прилоша. Бен разбра, че момчето настъпва газта и се опитва да обърне самолета. И тогава беше напълно погълнат от някакъв болезнен шум; усети трусовете, опита се да вдигне ръце, но не можа и дойде на себе си от прекалено силния рев на мотора.
- Намали газта! - извика той възможно най-силно.
- Добре! Но вятърът не ми позволява да се обърна.
- Ние сме срещу вятъра? Обърна ли се срещу вятъра?
- Да, но вятърът ще ни събори.
Усети как самолетът се клати във всички посоки и се опита да погледне навън, но зрителното му поле беше толкова малко, че трябваше да разчита изцяло на момчето.
- Пусни спирачката - каза Бен. Беше забравил за това.
- Готово! - отвърна Дейви. - Пуснах я.
- Ами да, пусна я! Нима не виждам? Стар глупак… - смъмри се сам Бен.
Тогава се сети, че заради шума на двигателя не се чува и трябва да вика.
- Слушай по-нататък! Това е съвсем просто. Дръпни ръчката към себе си и я задръж в средата. Ако машината подскочи, нищо. Разбра ли? Забави ход. И дръж направо. Дръж го срещу вятъра, не дърпай ръчката към себе си, докато не ти кажа. Давай. Не се страхувай от вятъра…
Чу рева на двигателя да се усилва, когато Дейви настъпи газта и усети ударите и клатенето на самолета, докато си проправяше път през пясъка. Тогава машината започна да се плъзга, подхваната от вятъра, но Бен изчака, докато трусовете отслабнаха и отново загуби съзнание.
- Да не си посмял! - чу той отдалеч.
Опомни се - току що бяха излетели от земята. Момчето послушно държеше лоста и не го дърпаше към себе си; те се бореха над дюните и Бен осъзна, че от момчето се изисква много смелост, за да не дръпне лоста от страх. Остър порив на вятъра уверено вдигна самолета, но след това той пропадна в яма и Бен изпита мъчителна болка.
- Качи се до три хиляди фута, там ще бъде по-спокойно! - извика той.
Трябваше да обясни всичко на сина си преди началото: сега ще бъде трудно за Дейви да го чуе. Поредната глупост! Не можеш да си губиш разсъдъка и постоянно да правиш глупости!
- Три хиляди фута! - той извика. - Три.
- Къде да летим? - попита Дейви.
- Първо, иди по-високо. По-високо! - викаше Бен, страхувайки се, че бърборенето отново ще изплаши момчето. По звука на двигателя можеше да се познае, че той работи под претоварване и че носът на самолета е леко повдигнат; но вятърът ще ги подеме и това ще бъде достатъчно за няколко минути; гледайки скоростомера и опитвайки се да се концентрира върху него, той отново се потопи в мрак, пълен с болка.
Свести се от неравномерната работа на мотора. Беше тихо, нямаше вятър, той остана някъде долу, но Бен го чуваше как диша тежко и аха да угаси мотора.
- Нещо се случи! - извика Дейви. - Слушай, събуди се! Какво стана?
- Повдигни лоста за сместа.
Дейви не разбираше какво трябва да се направи и Бен не успя да му покаже това навреме. Той завъртя неловко глава, постави бузата и брадичката си под дръжката и я повдигна с един инч. Той чу как двигателят кихна, изхвърли ненужните газове и заработи отново.
- Къде да летим? - попита отново Дейви. - Защо не ми кажеш накъде да летя?!
При такъв погрешен вятър не можеше да има пряк курс, въпреки факта, че тук горе беше сравнително спокойно. Оставаше само да се придържат към брега чак до Суец.
- Върви по брега долу. Дръж се от дясната му страна. Виждаш ли го?
- Виждам. Това ли е правилният път?
- Според компаса курсът трябва да е около триста и двадесет! - извика Бен, но изглежда, че гласът му беше твърде слаб, за да го чуе Дейви, но той го чу.
- Добро момче! - помисли си Бен. - То чува всичко.
- Според компаса е триста и четиридесет! - извика Дейви.
Компасът беше разположен отгоре и циферблата му се виждаше само от седалката на пилота.
- Това е добре! Добре! Правилно! Сега слез към брега и се придържайте към него през цялото време. Просто, за бога, не прави нищо друго - каза Бен; чу, че той вече не говори, а само мънка неясно. - Остави машината да си свърши работата. Всичко ще бъде наред, Дейви…
Дейви все пак си спомни, че трябва да изравни самолета, да поддържа необходимите обороти и скорост! Той го беше запомнил. Добро момче! То ще долети. То ще се справи! Бен видя рязко очертания профил на Дейви, бледото му лице с тъмни очи, в които му беше толкова трудно да прочете нещо. Бащата отново погледна това лице. „Никой дори не си направи труда да го заведе на зъболекар” - каза си Бен, забелязвайки леко изпъкналите зъби на Дейви; той болезнено оголваше зъбите си, разкъсван от напрежение. „Но той ще се справи” - помисли Бен уморено и примирително.
Изглежда, че това е краят, обобщението на целия му живот. Бен падна в бездната, за чийто ръб се бе вкопчил толкова дълго заради момчето. И докато пропадаше все по-дълбоко, той успя да си помисли, че този път ще е късметлия, ако изобщо се измъкне оттам. Падна твърде дълбоко. И момчето ще има късмет, ако се върне. Но губейки почва под краката си, губейки себе си, Бен все още имаше време да си помисли, че хамсинът става все по-силен и тъмнината наближава и не той ще трябва да приземи самолета… Губейки съзнание, той обърна поглед към вратата.

Останал сам на височина три хиляди фута, Дейви реши, че никога повече няма да може да плаче. Сълзите му пресъхнаха до края на живота му, така му се струваше.
Само веднъж за своите десет години се похвали, че баща му е пилот. Но той си спомни всичко, което баща му каза за този самолет и се досети за много неща, които баща му не каза.
Тук, на високото, беше тихо и светло. Морето изглеждаше съвсем зелено, а пустинята - мръсна; вятърът вдигна пелена от прах над нея. Отпред хоризонтът вече не беше толкова прозрачен; прахът се вдигаше все по-високо и по-високо, но той все още не изпускаше морето от поглед. Дейви познаваше добре картите. Не беше трудно. Той знаеше къде е картата им, извади я от чантата на вратата и се зачуди какво ли щеше да прави, когато долетят до Суец. Но като цяло той знаеше дори това. От Суец пътят водеше към Кайро, вървеше на запад през пустинята. Ще бъде по-лесно да лети на запад. Пътят се вижда лесно, а той разпознаваше Суец, защото там свършва морето и започва канала. Там трябва да завие наляво.
Страхуваше се от баща си. Вярно, не сега. Сега той просто не можеше да го гледа: той спеше с отворена уста, полугол, целият в кръв. Той не искаше баща му да умре; не искаше майка му да умре, но нищо не може да се направи: случва се. Хората винаги умират.
Не му харесваше самолетът да лети толкова високо. Това караше сърцето му да подскача, а и самолетът се движеше твърде бавно. Но Дейви се страхуваше да се спусне и отново да попадне във вятъра, когато стигна до кацане. Не знаеше какво да прави. Не, не искаше да се спуска при такъв вятър, не искаше самолетът отново да се люлее във всички посоки! Тогава самолетът няма да му се подчини. Няма да може да го кара по права линия и да го изравни със земята.
Може би баща му вече е починал? Погледна назад и видя, че диша накъсано и рядко. Сълзи, които според Дейви бяха изсъхнали, отново изпълниха тъмните му очи и той усети как се стичат по бузите му. Като ги облиза с език, той започна да наблюдава морето.

На Бен му се струваше, че тялото му сякаш беше пронизано и разкъсано на части от ледени стрели от ударите и блъскането; устата му беше пресъхнала, той бавно дойде на себе си. Погледна нагоре и видя прах и смътно небе над него.
- Дейви! Какво стана? Какво правиш? - извика той ядосано.
- Почти долетяхме - каза Дейви. - Но вятърът се вдигна по-високо и вече се стъмва.
Бен затвори очи, за да разбере какво се е случило, но все още не разбираше нищо: струваше му се, че вече идва на себе си, показва курса на момчето и след това отново губи съзнание. Изтезанието с клатенето продължи и засили болката.
- Какво виждаш? - извика той.
- Летището и сградите на Кайро. Има голямо летище, където пристигат пътнически самолети.
Люлеенето и блъскането прекъснаха думите на момчето; изглеждаше така, сякаш бяха повдигнати на сто фута от въздушен поток и след това бяха хвърлени надолу в болезнено падане от двеста; самолетът трескаво се клатеше от една страна на друга.
- Не изпускай от поглед летището! - извика Бен през пристъпа на болката. - Гледай го! Не откъсвай очи от него. - Той трябваше да го извика два пъти, преди момчето да го чуе; Бен тихо си повтори: - За бога, Дейви, сега трябва да чуеш всичко, което казвам.
- Самолетът не иска да се спусне - каза Дейви, очите му се разшириха и сега сякаш заемаха цялото му лице.
- Изключи двигателя.
- Изключих го, но нищо не се случва. Не мога да спусна лоста.
- Издърпай ръчката на тримера - каза Бен, вдигайки глава до мястото, където беше лоста. Спомни си и за щитовете, но момчето никога нямаше да може да ги пусне, щеше да се справи без тях.
Дейви трябваше да се изправи, за да достигне до ръкохватката и да я плъзне напред. Носът на самолета падна надолу и машината влезе в пикиране.
- Изгаси двигателя! - извика Бен.
Дейви отне газта и вятърът започна силно да мята летящия самолет нагоре-надолу.
- Гледай летището, направи над него кръг - каза Бен и започна да събира всичките си сили за последното усилие, което му предстоеше.
Сега той трябваше да седне, да се изправи и да наблюдава през предното стъкло как земята се приближава. Наближаваше решителният момент. Вдигането на самолет във въздуха и управлението му не е толкова трудно, но приземяването му на земята е задачата!
- Има големи самолети - извика Дейви. - Единият, струва ми се, стартира…
- Внимавай, свърни встрани! - извика Бен.
Това беше доста безполезен съвет, но Бен се надигаше сантиметър по сантиметър; помагаше му това, че носът на самолета беше надолу. Облегнат на тресящата се врата и опрял рамо и глава в нея, той упорито, с последни сили, се покатери нагоре. Накрая главата му беше толкова високо, че успя да я опре на дъската с уредите. Той вдигна глава, доколкото можа, и видя, че земята се приближава.
- Много добре! - извика той на сина си.
Бен трепереше и се потеше, усещаше, че от цялото му тяло само главата му е останала жива. Нямаше ръце и крака.
- Наляво! - крещеше той. - Дай напред лоста! Натисни го наляво! Натисни повече наляво! Натисни още! Добре! Всичко е наред, Дейви. Ти ще се справиш. Наляво! Натисни ръчката надолу…
- Ще се блъсна в самолет.
Бен виждаше голям самолет. Самолетът беше на не повече от петстотин фута и те се насочваха право към него. Вече беше почти тъмно. Прахът висеше над земята като жълто море, но големият четиримоторен самолет оставяше след себе си ивица чист въздух, което означаваше, че двигателите работят на пълна мощност. Ако е стартирал, а не само проверява двигателите, всичко ще е наред.
Бен затвори очи.
- Стартира…
Бен се насили да отвори очи и погледна през носа на машината, която се клатеше нагоре-надолу; големият DC-4 беше само на двеста фута, препречи пътя им, но се движеше с такава скорост, че трябваше да се разминат. Да, разминаха се. Бен усети как Дейви дръпна лоста към себе си с ужас.
- Не трябва! - изкрещя той. - Натисни го надолу…
Носът на самолета се вдигна и те загубиха скорост. Ако загубеха скорост на такава височина, та дори и с този вятър, щяха да се разбият на парчета.
- Вятърът! - извика момчето, лицето му застина и се превърна в трагична маска. Бен знаеше, че последният инч наближава и всичко е в ръцете на момчето…
Оставаше минута до кацане.
- Шест инча! - извика той на Дейви; езикът му сякаш беше подут от напрежение и болка, а от очите му потекоха горещи сълзи. - Шест инча, Дейви! Спри! Твърде рано е. Все още е рано… - извика той.
При последния сантиметър, който ги разделяше от земята, той все пак загуби самообладание; страхът го обзе, смъртта го обзе и той вече не можеше да говори, нито да крещи, нито да плаче; облегна се на дъската; в очите му имаше страх за себе си, страх от това последно шеметно падане на земята, когато черната писта се приближава към теб в облак прах. Опита се да извика: „Време е! Време е! Време е! - но страхът беше твърде голям; в последния, смъртен миг, който отново го върна в забравата, той усети носа на самолета леко да се повдига, чу силния рев на още неугасналия двигател, усети как, ударил с колелата си земята, самолетът тихо скочи във въздуха и започна болезнено чакане. Но тогава опашката и колелата докоснаха земята - това беше последният инч. Вятърът завъртя самолета, той се плъзна и описа кръг на земята, след което замръзна и настана тишина.
О, каква тишина и какво спокойствие! Чуваше ги, чувстваше ги с цялото си същество; внезапно разбра, че ще оцелее - толкова се страхуваше да не умре и изобщо не искаше да се откаже.

В живота често идват решаващи минути и остават решаващи сантиметри, а в измъченото тяло на пилота се оказаха кости и кръвоносни съдове, които бяха решаващи за цялата работа и за които хората дори не подозираха. Когато изглежда, че всичко е свършило, те поемат. Египетските лекари с изненада откриха, че Бен разполага с неизчерпаем запас от тях и способността да възстановява разкъсаната тъкан изглежда е дадена на пилота от самата природа.
Всичко това отне време, но какво означаваше времето за живот, който висеше на косъм? Бен все още не осъзнаваше нищо освен приливите и отливите на болката и редките проблясъци на съзнанието.
- Всичко е въпрос на адреналин, - засмя се екливо къдрокосият египетски лекар, - а вие го произвеждате като атомна енергия!
Всичко изглеждаше наред, но Бен все пак загуби лявата си ръка. „Странно, - помисли си той, - можех да се закълна, че дясната ми ръка е пострадала повече.” Освен това трябваше да се справи с парализата, която къдрокосият лечител упорито наричаше „лек нервен шок”. Шокът превърна Бен в неподвижен и много крехък фрагмент - корекцията не можеше да продължи бързо. Но нещата все още вървяха добре. Всичко с изключение на лявата ръка на Бен, която отиде в инсинератора, но това нямаше да е нищо, ако и професията му на пилот не беше отишла там след нея.
Освен всичко обаче имаше и едно момче.
- Жив и здрав е - каза лекарят. - Дори не получи шок. - Къдрокосият египтянин пускаше забавни шеги на перфектен английски. - Той е много по-активен от теб.
Така че с момчето всичко е наред. Дори самолетът оцеля. Всичко вървеше възможно най-добре, но срещата с момчето реши въпроса: тук или ще започне, или ще свърши отново. И може би, завинаги.
Когато доведоха Дейви, Бен видя, че това беше същото дете, със същото лице, което беше видял за първи път толкова скоро. Но въпросът изобщо не беше в това, което Бен виждаше: важно беше да разбере дали момчето е в състояние да види нещо в баща си.
- Е, как е, Дейви? - каза плахо той на сина си. - Беше страхотно, а?
Дейви кимна. Бен знаеше, че момчето не смята това за страхотно, но ще дойде време, когато ще разбере. Някой ден момчето ще разбере колко страхотно е било. Заслужаваше си да се опреш на него.
- Старецът ти се е разпаднал, нали? - попита той.
Дейви кимна. Лицето му все още беше сериозно.
Бен се усмихна. Но нека бъдем честни, старецът наистина се разпадна. И двамата имаха нужда от време. Той, Бен, сега ще има нужда от целия си живот, от целия живот, който момчето му даде. Но гледайки в тези тъмни очи, в тези леко изпъкнали зъби, в това лице, толкова необичайно за един американец, Бен реши, че играта си заслужава. Струва си да инвестира време. Той щеше стигне до сърцето на момчето! Рано или късно ще стигне до него. Последният дюйм, който разделя всички и всичко, не е лесен за преодоляване, освен ако не си майстор в занаята си. Но да бъде майстор в занаята си е отговорност на пилота, а Бен някога е бил много добър пилот.

——————-

1. Дюйм - (от холандската дума duim - палец) - англо-американска мярка за дължина, равна на 2.54 см. Днес по-често се използва същата мярка под името инч.