ЕДНА ЗАГУБА
Дни изминаха, а все още не мога да повярвам, че Ракитин не е между живите!… Последните дни, преди страшния край, го срещах често. И ми се струва, че ще го видя пак - усмихнат, винаги весел и добродушен… Но, вървя по улиците и от всички стени ме гледат некролози: Ракитин умря!…
Няколко часа преди трагичния край - говорихме за неговото възвръщане на служба. Без видими признаци, че е решил да сложи талъв край на живота си, той казваше:
- Толкова дни стоя в София, но все още не ме възвръщат.
Напразни, смешни са дори усилията на някои да изкарат, че смъртта на Ракитин е случайност. В това никой не вярва. Съвсем ясно е, че той сложи сам край на живота си.
Причините? Защо да ги назоваваме? Тях всеки честен човек ги знае.
Наистина, трябва твърде много да сме паднали духовно, за да не раздвижват сърцата ни, да не смущават съвестта ни, дори жертви дадени по тоя начин!
Нашата действителност - груба, безчовечна, включваща в себе си само партизански интереси, егоизъм и животинска стръв - тя именно действителност уби Ракитина.
Не е първа, не ще бъде и последна нейна жертва той. Но, кого трогва това? Кой се замисля над жертвите? Друго ни движи нас, други са „целите” ни. Кой ще се занимава с такива „дребни” и „лични” работи!
В лицето на Ракитин българската култура изгуби много. Неговите заслуги достойно ще бъдат оценени. За нас - загубата е още по-голяма. Пръв и достоен председател на съюза ни беше той. И толкова много очаквахме от него, за закрепването и разрастването на съюза!
Стълб беше в него той.
Неговото дело ще продължим!
Мир на духът му!
——————–
в. „Светлоструй”, г. 6, бр. 9, май 1934 г.
