Карол Николов

За него трябва да се пише с вдъхновение и устрем.

Десетилетия наред българската критика изразходва с щедра ръка запаса от суперлативи за всевъзможни псевдовеличия, а за него - лице и дух на националната българска литература - говори приглушено с думи, от които се разбира, че той е „патриарх на българската литература”, че се „ползва с любовта на народа”.

Разглеждат произведенията му като придатък на едно или друго събитие и ги превръщат в популярна илюстрация на най-новата ни гражданска и политическа история.

А той владее душите ни десетилетия вече с безхитростния си и непогрешим художнически глас.

Кръв и същност в състава на българския национален дух, той се всели завинаги в съзнанието на всички истински културни, родолюбиви и художествено образовани българи.

Неговата поезия, могъща и искрена, неговата белетристика - като поезията му емоционална и силна, неговата литература, от всички жанрове и родове, изящна и хуманна в глъбините на своята същност, е вълнувала, вълнува и ще вълнува всяко българско сърце с гласа на най-чистите му желания и социално-исторически въжделения.

За него трябва да се пише с енергични и силни думи.

Дошъл след Каравелов и Ботев, покорен и упит завинаги от техния ярък поетически свят, Вазов поема трудния път в литературата, потиснат и подчинен завинаги от гениалността на единия и неповторимостта на другия.

Всичко, което е хубаво, блестящо и трайно в литературата ни до Вазов, е създадено от тези двама титани и за Вазов то е монумент, неподражаем свят на съвършенството, възвишен храм и религия.

Горко на оня, който тръгне да мери ръст с тези двамата титани на революционната и художествената мисъл.

С какво потиснато самочувствие и с каква плахост Вазов ще да е правил първите си стъпки в литературата, скрит от погледа на баща си, който иска на всяка цена да го направи търговец и поощряван от майка си, която интуитивно разбира, че той е за песни роден.

Голямо и трайно мъжество и голяма, съдбоносна дарба е трябвало да има следващият, който ще се нареди до Каравелов и Ботев.

И Вазов е имал тази дарба. Както никой друг той е чувствал изворите на тяхното дело и стимулите за онова могъщо творчество, което го опиянява като вино и го разтърсва из основи.

Даровит и неспокоен като тях, той бяга при хъшовете в Браила, за да бъде завинаги зашеметен от непреодолимата им любов към отечеството и святата им, вечна жажда да се жертват за него.

Неуки, но свети като истински апостоли на страданието, тези хора се вселяват в душата му и стават същност на неговия човешки свят.

Чувствителен и динамичен, покъртително впечатлителен и преизпълнен с желания за действия в полза на своя нещастен народ, поетът Вазов, проектиран в този момент единствено в собственото си съзнание, възмъжава духовно за болката да бъде изповедник и изразител на своя народ.

Половин век от този миг нататък, той остава неизменно верен на болките и страданията на народа. Петдесет години той пише от името на народа, призван за службата на поет от природата на своя български дух.

Сменяват се правителствата и режимите, банкрутирали идеолози продават тайно и явно честта си или жалкото подобие на чест на жълтия дявол, но поетът Вазов - единствено народен по същност и направление - стои неизменен и силен с призванието си да бъде защитник и проповедник на народните въжделения.

Той. И само той по неповторимия вазовски начин, неизменен, незаличим, неотнимаем от времето и душата на народа.

За него трябва да се пише с любов и признателност.

Всичко хубаво и добро, на което сме научили душата си чрез изкуството на България, се съдържа във висша степен в произведенията му и ни подчинява с могъщата и властна сила дългът да обичаш отечеството си и народа, с радостта и опиянението да му служиш и с щастието, че можеш да направиш това.

Ето нравствените и художествени принципи на едно литературно дело, без което няма българска литература и фина, искрена, вярна българска душевност в тази литература.

Обругана, оплюта и отречена от тъмните герои - господари на живота, предосвобожденската епоха на себеотрицанието в името на отечеството и безразсъдния героизъм продължават да живеят своя вечен безсмъртен художествен живот в произведенията на народния поет Иван Вазов.

И причината за това е не само в социалната провокация на политическите режими, в подстрекателството в ненавист към управляващата върхушка, а във всеобхватния и всеобемащ дар да се твори душата на народа, такава каквато е тя в най-ярките си и силни проявления на историята.

Това е Вазов. Поетът, родолюбецът, хуманистът, художникът, надживял мимолетните образи на битието и посветил дарбата си на своя народ.

Ще го люлеят ветровете на времето, ще го чистят от случайните и нетрайни капризи на неуморното му перо, за да заблести още по-чист и тежък като самороден къс истинско злато, откъртено от необятната твърд на живота народен.

Чист и светъл, понятен за всички и поради това гениален, преминал отдавна меридиана на безсмъртието, той върви с всеки от нас, за да даде представа за нашия образ и нашата същност, речем ли да се запитаме кои сме ние, какво е нашето име, животът ни, пътят ни, бъдещето и времето в което е съдено да съществуваме.

Затова няма българска литература без Вазов, без неговата широта и всеобхватност, без талантливото му проникване в душата на народа и вярното й претворяване чрез средствата на изкуството.

И няма никога да има българска литература без тези неща.

Защото един народ никога не започва от нищото и не оставя следа във времето без дела като Вазовите.

За него трябва да се пише с възторг и преклонение.