Анатолий Аврутин

превод: Елка Няголова

***
Не се изненадвайте вече на нищо -
на дребен детайл от слово разкошно,
на блик светлина, на поглед невиждащ,
на черната вялост сред белите нощи.

И никакви звуци с вълшебно крилце
духа ви прегърбен не могат да вдигнат.
Не могат и вече ревниви ръце
на тъмна раздяла да скъсат юздите.

А вятърът куца, но смила насила
по черните дупки листа заледени.
А ти в огледалото се гледаш без милост,
там златен лъч плисва, лика ти краде.

Безспорното някога вече е спорно -
гадаеш и как да заспиш безпътен?!
В земята набъбват зърната на спомена.
И с мляко гърдите отново се пълнят…

Безкрилата птица за полет ридае,
а ти зад предела вселенски се носиш.
И горд си, че можеш да бъдеш смаян,
без всякакво знание по тези въпроси.

***
Минути преди този ден да се буди,
небето далеч не е розово още…
Тромпетът момчешки оглася утрото.
И вятър разнася тъгата му нощна.

Какво, момче, правиш, хайде, кажи ми,
дали с тази свирка посрещаш слънцето?
Разпръскваш печални ноти безименни
след птици тревожни околовръст…

А птиците, сепнати от тази гонка,
се мятат и блъскат между дърветата.
Момчето протяга ръката си гола -
с трошици ги храни и цялото свети!

Но бави се още светилото сънено.
И е полутъмно от сенки под стряхата.
И аз във тази картинка осъмвал съм,
Да, всичко с очите си сам видях…

И птиците, с тази мелодия лека,
и златния лъч, земята тропосал…
Момчето с тромпета остана далеко.
И всичко, което се случи по-после…

***
До първи сълзи и първа измама,
до първи лъжи от длани коварни,
до звук от мъглата, изплувал рано,
и до тишината, звука изпреварила;

До блясък, просветване, а и до вик,
до първата болка отляво, в реброто,
до хлъзгави образи, взрени безлико,
но бързащи за безогледния пробив;

А аз вече знаех, с гърба си го чувствах,
в студа как ще пламне и моето рамо,
как все по-високо звукът ще се счупи,
със себе си влачейки болката само.

Какво ще разкъса гърдите отляво,
каква тишина звука ще забави,
жената - тя беше кралица отдавна -
ревнив полукръг с ръка ще направи.

Аз знаех това… и чувах го с кожата си,
и чуках в прозорците й горещо.
Звънеше по покрива дъждът разкошен,
ала не гаснеше плахата свещ…