Павел Телчаров

Георги Райчев - „Димчови страници”, София, 1934

Георги Райчев е не само един от добрите белетристи в съвременната българска литература, чието изкуство непрекъснато се налага и утвърждава.

В тези стихове, посветени на трагично загиналия поет, създател на модерния български стих - Димчо Дебелянов, Георги Райчев се разкрива с неоспорим темперамент на поет, който владее със сигурност формата и хармонията на стиха.

Живеейки в духовната и идейна атмосфера на Димчо Дебелянов, движен от искрено преклонение пред неговата памет, авторът поставя под знака на Димчовата поезия тези няколко възпоменателни страници, в които прозвучават искрени ноти на симпатическо вживяване в съдбата и творчеството на великия творец на съвременната българска поезия.

Трябва да поздравим усилията на кръжеца „Живо Слово” да въздаде заслуженото на паметта на великия художник на българския стих и да я подчертае в съзнанието на културния българин.

Тези „Димчови страници” са един принос към тая българска задача. Влиянието на Димчо Дебелянов се утвърждава от ден на ден все по-могъщо, неговото значение за новата българска лирика пораства всеки ден, неговите колосални заслуги за обновяването на поетичната форма, тематика и ритъм едва днес се осъзнават в техния истински ръст.

Днес всички единодушно отреждат на Димчо Дебелянов най-високото място в йерархията на ценностите, до които един българин е могъл да се възвиси.

Между тия малки поеми на Георги Райчев заслужава да отбележим особено „Път”, посветено на ония шестима, на които се е паднала благородната мисия да пренесат тленните останки на покойния поет.

Завъртат се бързо площади,
изпъкват и чезнат във дим,
шосета и сънните сгради,
а ние - летим.

Поетът оживява в „Образ” с всички физически и духовни особености на своята енигматична природа. Поетичният портрет на Димчо, който Георги Райчев ни дава в тая поемка ще остане ненадминат.

Поемата „Воин” е укрепена от ужасите на войната и от предчувствието за страшния край. В поемата „Гибел” всичко е песен на картечници, които галят с ластовични крила земната гръд и отнисат зова към сините простори.

- Ах, убиха ме… - едвам
смогва той да проговори
и към сините простори
пада възнак - мъртъв, ням.

„Плен”, под знака на летния зной, образува рамката на спомените, които съпътствуват изравянето на тленните останки на поета. Най-сетне поемата „Во веки веков” съставя прощалния акорд на тия възпоменателни стихове.

———————–

в. „Литературен глас”, г. 7, 16.01.1935 г.