Благовеста Касабова

В творческата палитра на Емил Енчев ще открием романи, сборници с разкази, пиеси, публицистика. Той е писател с характерна стилистика и образност, жив и колоритен език.

Такъв е и в новата си книга - „Роман за птици и хора”. Идейно-естетическите позиции на автора го утвърждават като радетел на българщината в каквато и да е форма.

Емил Енчев споделя - или по-точно „рисува”, картини от съвременната ни действителност - непривлекателна, огрубяла, обременена с трудни проблеми и житейски несгоди.

Разговаряйки на терасата на градския си апартамент с любимката си Врабка, той споделя горчивината си и тъжните си мисли и настроения на онова, което се случва в държавата ни, което се случва с хората загърбили родината си или останали в нея за да дерибействат или да живеят и да се борят с усилното време, в което им е осъдено да живеят.

Представя галерия от типове на хора от различни социални слоеве. Пълнокръвни българи, въздействащи с чистотата на помислите и делата си.

Те непринудено заживяват по страниците на романа - леля Гера, Карлата, Калоян с живописното си ранчо, бай Стамат с покъртителния си емоционален разказ за селския цигулар Амадеус, дядо Зефир - сладкодумец и душеприказчик, Стойна.

Те са самородни чеда на Родопа планина, всеки по своему мъдър, българин по душа и сърце, с корени забити дълбоко под върховете на Родопа планина.

Времето, в което живеят се отразява с мръсотията си и мръсни човешки взаимоотношения и с хора, които нехаят за природата, и я унищожават, на онези които ги боли и които страдат.

Ето защо природата си отмъщава за причиненото й зло, заразявайки безотговорното човечество със смъртоносния корона вирус, с все повече душевни и нравствени тегоби.

Но въпреки пандемията, човешката и обществена „мръсотия”, те продължават да живеят с вяра и обич към земята и природата, а те им дават сили да продължават да обичат живота и да вършат добри дела.

Емил Енчев е дълбоко привързан - и то не само в „Роман за птици и хора”, а и в цялостното си творчество, към света около него - неговия си свят, към традициите преживели векове, към птиците, които са му близки приятели и с които споделя и радости, и болки, и отвращението си към „мръсотията”, която се е внедрила в ежедневието ни.

Емил Енчев разказва непринудено за споделеното с любимата си Врабка, която в стремежа си да „надлети” себе си, за да потърси нови светове и нови преживявания, намира смъртта си. Разказът е сладкодумен, сгрян от обич и съпричастен към съдбата на героите си - било то птици или хора.

Езикът на който разговаря и с който описва психологията и морала на героите си, е чист, без примеси осакатяващи красотата и звучността му чуждици, които „се търкалят от една глава в друга, от съзнание в съзнание и подсъзнание и унищожават из корен нашето българско.”

Подтекстово, а някъде съвсем и директно авторът показва неприязъност не само към чуждиците, но и към все повече отмиващата се българщина и народопсихология.

„Показва го” с развълнуваните си истории за птиците, които кълват зрънца на терасата му, за хората които обича и с които живее, и с които преодолява изпречилото се зло на пътя на човека.

Целият персонаж на романа е част от самия него, от същността му, на човека и творец, от вътрешния му свят, от мислите и поведението му, от обичта му към езика на дедите ни и природата закрилница.

С появата на „Роман за птици и хора” Емил Енчев прави още една стъпка напред и нагоре в творческото си развитие, доказва че е автор дълбоко свързан с магичната планина и с многострадалната наша страна.

Прави ни съпричастни на затрогващи житейски истории по свой собствен начин, своя собствена стилистика, която сближава читателя с героите му - хора и птици, с българския му дух и обич към „всичко българско и родно” - както е казал поетът.

Съпричастява ни към омагьосващата сила на планината, която е негов дом и убежище.

Романът е въздействащ не само емоционално, но и нравствено, и родолюбиво, кара ни да се приближим до добрите и мъдри негови герои, които говорят само на „свещения език на нашите деди” и завещаното от тях родолюбие.