Стефан Станчев

Новият роман на г. Петканов („Морава звезда кървава”, София, 1934 г. издание на автора, ул., „Оборище”, 79) е, наистина, събитие в белетристиката ни от последните десет години, а в делото на писателя - вдъхновена творба. Романът е четвърти по ред от серията „Жътва”, след „Старото време”, „Хайдути” и „Вятър ечи”.

Всяка книга от летописа на г. К. Петканов е завършено цяло, а връзката с последващата е само жизнен преход на събитията, които текат с годините и образуват кръгове сами за себе си и едни в други.

И трябва да очакваме, че писателят ще завърши, рано или късно, широкото платно на епичния български живот, в неговата дълбочина и съдбовност. А в нашата литература този подвиг никой не е дръзвал да стори.

Наистина, дядо Вазов е родоначалник на епичното романизуване и на епичната стихотворба, но след него всеки опит е угасвал, преди да зачне, както трябва. Наред с „Под игото”, „Нова земя”, и „Казаларската царица”, можеме да поставим само и „Кървава песен” на Пенча Славейков. До тези върхове се възправя и “Чада на Балкана” на Кирила Христов.

С Балзаковска воля, обаче, г. Петканов преследва своята нелесна задача на художник, който бленува да изобрази гения на своя народ. „Морава звезда кървава” показва, че творецът надхвърля досегашните висини и свързва в неломим обръч годините и хората.

Ние преживяваме в треска, будни на сън, началото, стихията и края на световната война. И толкова силна е преживелицата, че дълго последната страница на книгата смущава духа ни.

Картините са реалистични, често груби, но верни на живота, който изпепели идиличното, любовта към труда, вярата в небето.

Действието на романа се развива в село Сувидол, и ако авторът понякога ни пренася на бойното поле, върши това за да ни опознае с ирационалната сила на войната, която руши душата.

Фабулата на разказа заключва: предчувствие за гибел (съществен е народопесенния мотив) буря над земята, упадък на религиозното чувство, бягство от плодоносните угари, разложение, революция и смърт на миналото.

Димо и Велика се връщат от Трънево. Към Сувидол “нещо смътно” се мярва пред Димовия поглед и той се мъчи да го улови. Губи мислите си подир неясни сенки, „вместо бразди, вижда ями” и внезапно, в разговор, продумва на жена си: „Не ти ли минава през ума, че някой ден може да останеш сама - без мене?” Обладава го нервност от небивалото запустение в Сувидол. А там вече знаят, че има мобилизация.

Велика премалява от зловещата новина и се замисля: „Къде ще отиде и по каква работа? Кой ще върши неговата работа? И роптай от болка, но Димо й отвръща: „Войната е като градоносен облак - може да ни удари, може и да ни отмине”. Утешава я, но, изправен пред ралата, кае се, че ги е стегнал. През нощта Велика сънува “едра, морава звезда”, която куди малките звездички и бележи след себе си кървав път… ” (9 стр.). За простата душа е ясно, че мор ще има по земята.

Войната убива не само хората, тя убива религиозното чувство и романтиката, защото е стихия, която бележи пътя си с кърви. Дошъл в първи отпуск, Димо поразява Велика: немари черква, деца и ниви, а се запива („По-хубаво е да си куче, отколкото човек” - 33 стр.) Великините страдания не го трогват.

Разложението в душата на героя е обяснимо; на фронта един кон струва повече от десет човека. „Конят носи хляб, а войникът стои само като мишенка…” (166). Мъката на войника е голяма - разказаното от 37-а до 41 стр. е покъртително. Авторът знае, че българската душа е велика, но също и, че тя трябва да бъде галена, а не ругана.

Нима може да бъде „нехранимайко” един честен и смел фронтовак? И естествено, че ако това му се каже, мъката му ще се наежи („То се разбра, че ние не сме хора, а добитък за клане… - 38 стр.).

И въпреки страданията, Димо е герой, предан защитник на род и чест. Силата на плодната земя живее у него. Затова той не трепери пред смъртта край Каймак-чалан. Упреква войниците: „ - Защо не слушате ротния? Не виждате ли, че противникът пак се връща назад?” (68)

В тази 13 глава на романа, е предадена съвършено картината на сражението, а величаво - безстрашието на българския войник, който знае да обича, да вярва и да мре за свобода. Ранен, в припадък, Димо зове мъжката си рожба, чувствува, че не ще загине марцина, че неговата воля ще пребъде.

Г-н Петканов, наред с художническата си задача, е завършил и уяснил много чисто наши, племенни психологични въпроси. Напр. българинът обича над всичко земята и своите деца, а това сочи на битовата особеност на характера му: трудът е благословен от небето.

Велика знае: „Човек се е родил дом да събира и от сутрин до вечер да работи” (50 стр.); примирението със съдбата у българина подсказва на светоусещане тайните на живота (Велика: „Ще се мъчим -друга леснина няма! (18 стр.); природата е божеско начало за бьлгарина (едно посърнало дръвче, зърнато през боя от Димо, връща силите му; Куна: „Слушай пчелите и от тях всичко ще разбереш.” (68 и 45 стр.).

Затова в романа е отделено толкова много и преобладаващо место на вътрешния фронт, т. е. този на селото, в което остават децата, жените и духът на старото време. Там вопълът е горчив („Не ни трябват герои, искаме си мъжете! Геройство къща не върти, сираци не гледа” (17 стр.) но вярата е силна (образът на Велика е суров, реалистичен и тя нарича върналите се в отпуск мъже „поплювковци”, защото се запиват, а не помагат в жътвата; виденията на Куна са пророчески: вижда далечното, знае, че на Димо нищо няма да се случи; дълбокото религиозно чувство не се помътва от пристъпа на бясната вихрушка, която идва от бойните линии).

Жените в романа представят обилен материал за психоложно проучване на българката. Еднакво интересни са Велика и Куна, както Ивана и Дочка.

Любовта на жената, поезията на сърцето й, нейната сексуална природа и великото й послушание в „Морава звезда кървава” са рисувани със свежи бои от съвършен художник-наблюдател. Другаде ние ще се върнем на тази приятна тема.

Тук трябва, обаче, да отбележим, че в трагедията на женското сърце, авторът е отразил ужаса на войната. „Бесът на разложението” почва едновременно на фронта и в село. В Сувидолъ куцакът Белчо Плевата и „шавливата” Ивана, заедно с кръчмаря Цветко и машиниста Нейко подготвят злите сили вътре, които раждат революционната идеология на отстъплението. С тях действат и по-благородни рушители, епизодично дадени в романа.

Почва шепнене из землянките на фронта, в село из кръчмите се държат речи срещу държавните институти и фактори (Нейко), анархистичната стихия се разпламва и в един миг беглеците помислюват, че са всичко на земята и се опитаха да я прострелят” (86 с.)

Смел офицер се изправя срещу обезумелите и гласът му тревожно гърми:
„Аз не тръгнах на война за себе си… Исках да имаме много земя, хубави ниви.. Не за мене, за народа .. Предпочитам без ръце и без крака да остана, но да няма българин в робство.. Срам ме е да ви гледам. По-добре убийте ме..” (189 с.). И укорът на една старица, изгубила мъж във войната: „Няма такива българи! Пфу! Не ви е срам .. . С пушка държава се пази, но с пушка държава не се бърка…” (192 стр.)

Разговорът в Цветовата кръчма след завръщането на Димо предава същината на разложението. За държавата вече „пет пари не се дава”, „не народът е изменил, а държавата, и тя е, която трябва да се съди”.

Ясно е, че законите на живота са създали вече почвата на отрицанието и че ако войната е ирационална стихия, последиците й са логични и революционни. Примитивната душа трябва да умре, както умира героинята на романа, Велика, защото станалото е противно на чистата й душа, гибелно за света на сърцето и за благослова на земята.

Оплюто е най-святото - семейното огнище. И смъртта на Велика е, наистина, една тъжна поема на българското село, покрусено от войната. Читателите на г-н Петканов ще разберат, че тук почва вече повестта „Беглец”.

Авторът на “Морава звезда кървава” е художник с остро наблюдателно око, героите му са жизнени, а в своите действия и разговори - истински българи.
При епизодичното рисуване, писателят духовито осмива и пъстри страниците със свеж хумор, тъй необходим в делото на всеки добър художник.

Речта му е отсечена, но плавна, много сходна на народопесенната. Думите са зрели, свързани скулптурно в изречението. Образната мисъл (и епитети) е цветна, лирична („въздишките на есенната вечер”, „наорлени гриви”, „звездите - златни пчели”, “провикна се като чурулик”, „гладът лежи в стомаха му като змия”).

В съвременната българска романистика, г-н К. Петканов твори нови страници от литературата ни и делото му расте с всяка нова книга. „Морава звезда кървава” е радостен знак за бъдно, още по-ярко разкриване на истинския му дар на художник и мислител.

———————

сп. „Гребец”, № 4-5, 1935