Елспет Дейви

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Нощта на смешните шапки” (1980)

Две петна загладена и чакълеста пръст бележеха входа на кафенето край магистралата. Отвъд се простираха равни полета, а дългата линия на хоризонта беше прекъсвана тук-там от едва видими групи дървета. По тази линия нямаше следи от обитаване. Покрит мост със стъклени стени свързваше паркинга с кафенето. Когато хората искаха, можеха да застанат по средата му и да гледат пътя отдолу. По четирите платна на магистралата се движеха всякакви коли. Най-удивителното бяха дългите камиони и какъв товар превозваха - захар и цимент, цистерни с бензин и камиони със строителни кранове, дъски, бъчви с бира, газови бутилки, овце и коне, бикове в клетки, кокошки, мебели и части за самолети. Имаше камиони с коли и камиони, превозващи камиони.
Самото кафене денем и нощем пулсираше от наплива на хора и на всеки половин час напълно променяше облика си. То имаше времена на запустение и времена на хаос. Опитни, закалени пътници се смесваха тук с двойки, които се отбиваха в кафенето за първи път за чаша сутрешно кафе. Тук автобуси изхвърляха футболни фенове и цели групи посетители на концерти; пълните семейни коли съвестно разтоварваха родители, деца, баби и дядовци, които се бяха отбили за вечеря. Имаше много повече леки коли, отколкото други машини. Пешеходци, за разлика от тези, които пътуват на стоп, тук никога не се виждаха, защото беше почти невъзможно да се стигне до кафенето пеша. Човек без кола би бил също толкова любопитен тук, колкото и небесен гост. Нямаше какво да прави на магистралата.
И все пак в ежедневието имаше и пешеходци.

Семейната двойка, която се редеше на опашка в кафенето една вечер, се оказа зад мъж, който призна, че самият той е пешеходец. Двойката обсъждаше разстоянието, което колата им е изминала и любезно го включиха в разговора си. „Как е при вас? - попита съпругата. - Колко пропътувахте?” Мъжът се усмихна, но не отговори. Той явно не слушаше разговора им и жената не повтори въпроса си. Лицето му беше безизразно, така че тя със същия успех можеше да го попита колко време е лежал в затвора. Зад тезгяха една жена загребваше чипс от рафта с лъжица с дълга дръжка, докато партньорът й почистваше мазнината от колбасите. „Съжалявам, - внезапно каза мъжът, - не разбрах за какво говорите. Не. Не съм с кола, аз съм с онзи автобус там. Междуградски, до Ливърпул.”
- Добра идея - каза съпругът на жената. - Има смисъл да оставяте колата у дома от време на време. Никакво забавление по пътищата тези дни. Нито едно!
- Не, нямам кола.
- Нямате кола?
- Никога не съм имал.
- Тогава сигурно сте много по-голям късметлия от нас, останалите - каза мъжът, като спря за момент и бързо огледа събеседника си от главата до краката.
Пред него стоеше добре сложен, добре облечен мъж, горе-долу на неговата възраст. Не беше млад. За този поглед обаче трябваше да плати с огромна порция гъст сос, който не му трябваше, но който внезапно му тръснаха в чинията. Той внимателно бутна подноса към купата с лъскав грах. Съпругата му, която не беше откъснала поглед от чинията си, се наведе напред и любезно попита:
- Мислили ли сте някога за това?
- Да мисля за какво…?
- Да се сдобиете с кола.
- Не, не мога да кажа това.
Жената мъдро кимна с глава, внасяйки доза състрадание в този жест, в случай че има причина за това - физическа травма или дори психическо заболяване. За момент шипенето на оранжадата и лимонадата спря разговора. И тримата се насочиха към масата до прозореца, която току-що се беше освободила. От това място се виждаше целият мост и част от пътя под него. От време на време в кафенето настъпваше моментна тишина, както се случва на шумни места и тогава се чуваше равномерното бръмчене на коли. В далечния край на моста блестящи редици от коли изпълваха едната част на паркинга, а камионите изпълниха другата. Дълги червени и зелени автобуси чакаха своите пътници на изхода.
- Имате ли нещо против да започна? - попита мъжът от автобуса. - Нямам повече от двадесет минути за ядене.
- Всичко е наред, давайте, не ни чакайте - каза жената.
Двойката се занимаваха с проблем с двигателя на колата си и странния шум, който тя издаваше през последните десет мили. Обсъждаха какъв е звукът - тиктакане, скърцане или тътен, а с професионализма, присъщ на музикантите, обсъждаха ритъма - дали е добър или лош. След това обсъдиха въпроса дали да се справят сами, да се обадят ли на някого или да продължат пътуването. Дори сега те се опитваха да въвлекат съседа си в разговора, в случай че сметне, че е забравен. Те обсъдиха с него безкрайните проблеми с паркирането, посещението при приятели, които живеят на тесни улици и просто посещението при приятели на всяка улица, широка или тясна, заради брояча на улиците. Казаха му колко струва да паркираш за двадесет минути, колко за четиридесет и колко трябва да платиш, ако останеш за един час. Те обсъдиха цените на бензина и ремонтите в гаража и сериозните последствия от аварии на пътя.
- А аварийната лента може да бъде много самотна на магистралата - каза жената. - Всички коли минават край вас. Случвало ли ви се е да отбиете отстрани на пътя?
- Не, не ми се е случвало - каза мъжът и в гласа му имаше нещо извинително.
- О, не, не, разбира се, че не! Напълно забравих, че нямате… Извинете ме. Толкова съм глупава!

Човекът каза не, няма за какво. Лесно се забравя. Той добави, че крайпътното пространство вероятно е много неприятно място за прекарване на времето през нощта.
Съпрузите изядоха първото си ядене и се обърнаха към вратите, откъдето влизаше нова група хора. Бяха около половин дузина семейства и мъже от камион с тръби. Двама полицаи се промъкваха бавно между масите. В далечния край на салона сервитьорка метеше пода, където някой беше изпуснал чиния от поднос. Полицаите се огледаха и се насочиха към един мъж на масата, след което седнаха, единият отдясно, другият отляво, докато той слагаше кетчуп върху последното парче пай с пържола и очевидно се наслаждаваше на храната си. Тримата напуснаха кафенето заедно. „Тука ги намират и залавят” - отбеляза собственикът на колата на жена си и пътника от автобуса. Те се заловиха с квадратите от жълта торта с пластове варен крем по средата. Кремът също беше нарязана на спретнати твърди квадратчета и когато свършиха с яденето, чиниите им бяха сухи и чисти, сякаш в тях не е имало нищо. „Е, сервитьорите ще се наложи да работят по-малко” - каза съпругът, изучавайки чинията с недоверие.
Вторият мъж, като се увери, че му вярват, започна да говори за усещанията на човек, който върви отстрани на обикновен селски път, докато колите профучават. Съпругът погледна смутено настрани. За възрастен беше трудно да повярва в това и той не слушаше след първото изречение. А жената каза: „Имате предвид да пътувате на автостоп?”
- Не, не, просто се придвижвам от едно място на друго, понякога с автобус и влак, разбира се, а понякога и пеша.
- Пеша?
- Да, точно така. В градовете трябва да ходите много.
- О, я го виж - пешеходец - каза жената, гледайки го с неясен интерес.
Съпругът й донесе три чаши кафе и човекът бързо изпи своята, защото му оставаше малко време.
- Съжалявам, че бързам, - каза той, - но автобусът тръгва след осем минути, а те не чакат дълго. Благодаря за кафето и приятно пътуване!
- И на вас също!
Гледаха го как се отдалечава, провирайки се между масите и няколко минути по-късно го видяха да бърза през стъкления мост и дори да се втурва да бяга към далечния край.
- Пешеходец - измърмори учудено жената.
- Е, автотурист.
- Но той казва, че много ходи, и на село, и в града.
След малко съпругът погледна часовника си. „Да тръгваме, а?”
- Може. Имаме достатъчно време.
Те бавно се отдалечиха от прозорците и погледнаха назад, за да видят един автобус, който се отдалечаваше.
- Мисля, че това е неговият автобус - каза жената. - Внимавай да не се подхлъзнеш върху чипса - добави тя, докато минаваха покрай мястото, където беше паднала чинията.
Стъкленият мост над магистралата беше единствената гледна точка на мили наоколо. Мъжът и жената спряха по средата и погледнаха надолу към огромните потоци. Четири или пет дълги колони превозни средства се движеха от едната страна, а други вървяха от другата страна. Огромни сиви покриви минаваха под тях и сякаш единият път се вливаше в другия и всички бързаха нанякъде.
По това време на деня леките коли също вървяха една след друга с интервал от едва секунда и отгоре изглеждаше, че разстоянието между тях е по-малко от инч.
- Не мога да кажа, че често съм срещал хора, които нямат кола, - каза замислено мъжът, - но обикновено имат основателна причина за това. В неговия случай това със сигурност не са пари.
- Може би физически недъг - каза съпругата му. - Помниш ли Гари Юинг? Не е карал кола. Единият му крак беше по-къс от другия.
- Без да знаем, би ми било трудно да отгатна. И все пак, с всички тези устройства на протезите, какво е по-къс крак или ръка, ако се замислиш?
- А някои хора са зле с очите - каза жената.
- Може да е странно, но съм срещал кривогледи шофьори и никой никога не ги е спирал. А еднооките шофьори, повярвай ми, това е често срещано явление!
Стоящите на моста или всеки човек, който не бързаше, неизменно привличаше други. Нещо в неподвижността на моста, окачен като херметичен съд над магистралата, правеше общуването по-приятно. След малко и друга двойка се присъедини към съпрузите - мъж в синьо лятно яке и жена в кремаво палто. Известно време и четиримата стояха мълчаливо и гледаха мълчаливо, след което първият каза: „С жена ми говорихме за хората без коли, имам предвид причините, които ги мотивират да се откажат от колите. В крайна сметка повечето дефекти могат да бъдат преодолени.”
- Може би е от нерви - каза мъжът със синьото яке. - Или по-скоро нещо психологическо.
- Искаш да кажеш, - каза жена му, - като тази жена, която никога не е позволявала на сина си да се докосне до кола, дори и до детски скутер. И ето, че той не е имал кола през целия си живот, дори след нейната смърт. Вероятно много е обичал майка си.
- Чух различна версия на историята - каза съпругът й. - Майката искаше той да има суперкола от момента, в който отвори очи. Цял живот хленчи. И не му пукаше, дори когато тя умря.
- Работата е ясна - каза другият мъж. - Той не е обичал майка си.
Те се обърнаха и тръгнаха бавно по моста, всички заедно, като стари познати. Вървяха и гледаха магистралата отдясно и отляво, сякаш беше далече, далече.
- Онзи мъж в кафенето - може би не му трябваше кола - каза първата съпруга.
Съпругът й отново се огледа и по устните му се появи неясна и скептична усмивка. Изглеждаше, че всички не искаха да стигнат до края на моста. Те забавиха крачка.
Чакъленият паркинг, простиращ се пред тях, беше още по-претъпкан с коли от обикновено. Някои коли изпълзяваха, други, като бръмбари, пропълзяваха в уединени ъгли. И двете двойки спряха и огледаха паркинга, търсейки колите си.
- Е, беше ни приятно да се запознаем, - казаха си те, - беше изключително приятно да поговорим с вас…
Поколебаха се за момент на гърбицата на моста. Непреодолимо чувство на самота ги обля отдолу с изпарения. После стъпиха на тесните пътеки между колите и блестящият лабиринт от метал ги раздели.