Всеволод Гаршин

превод: Анатолий Чирков

***

Уви, на мен не ми е отредено
над теб, поезийо, да притежавам власт;
с несмели пръсти лирата свещена
не трябва да докосвам аз.

Но злоба ли в сърцето заговори,
ръката ли посегне да мъсти -
не съм тогаз на разума покорен
и болката ми се излива в стих,

и с буйния му ритъм аз предавам
жлъчта на изтерзаната душа -
поне за миг скръбта си да забравя,
сърцето си да утеша.

Януари 1876 г.

***

Събрахме се, другари, пред разлъка;
едни на смърт вървят,
а други - със горчива, скрита мъка
„прощавайте!” - мълвят.

Защо така изпращате ни жални,
приятели добри?
Далеч гонете мислите печални,
въздишките дори!

Не тръгваме ний по каприз отгоре
да страдаме и мрем;
зовът ни боен е свободен, хора,
врагът не ще ни спре.

Не е мощта ни в броя на бойците,
ни в тактиката - знам,
а в туй, че днес на русина в гърдите
е родната страна!

За наште близки тя на смърт ни прати -
за родните момци,
не ще търпим да каже тя за наште братя:
„Страхливци-бегълци!”

Ще победим или пък ще загинем -
тъй вождът обеща,
на нашта доблест паметник ще вдигнем -
най-славния в света!

Септември 1876 г.

СВЕЩ

Свещта угасна, задимя фитила
със миризма воняща и обилна,
мъждука малка светлинка в нощта.

Във мен угасна жизненият пламък
и тежък упрек към съдбата само
вони, дими подобно на свещта.
И спомените като дим витаят
над моята глава, що тъй мечтае
за по-добър живот, за по-велик.

Но туй, че моите мечти са празни,
че тлея във живота аз напразно -
разбрах едвам във тоя скръбен миг.

май 1887 г.