Сид Чаплин

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Скачащото момче” (1946)

Чичо ми Бен казва, че в живота му е имало един-единствен случай, променил хода на историята - това е, когато е стрелял с оръдие в мистър Роуз. Всъщност това е бил вторият залп.

По онова време чичо Бен бил съвсем дете и бил част от хиляда и сто мъже и младежи, чийто труд поддържал въглищната империя на мината „Гарванската долина”. За да изкопаят въглищата се нуждаеха от армия от народ и преди четиридесет години нейният авангард се състоеше от миньори с кирки и лопати, яки влекачи, които не се страхуваха от претоварени вагонетки, за щастие понитата бяха подходящи за тях, защото бяха силни; след това товарачите и техниците, които караха върволици колички по безкрайните минни галерии, и накрая механиците, които поддържаха цялото това стопанство в ред. Чичо Бен и неговият приятел Джо бяха ковачи - с други думи, те въртяха чукове в ковачницата.

Това велико войнство беше управлявано от мистър Роуз - стопанин, бригадир, некоронованият крал, който не си представяше живота без въглища, Наполеон на елмазената империя, както казваха тогава. Ако работата беше добра, разказваше чичо Бен, мистър Роуз напускаше мината, пеейки „Лили от лагуната” и подаряваше сладолед и кръстчета на минувачите. А ако от планината бяха извадени малко въглища, той сякаш събираше вода в устата си и обезглавяваше с желязна пръчка всички глухарчета, които се случеха на пътя му.

Неговият министър-председател беше личният му секретар - „мистър”, когато трябваше да погледне в слабото му лице със зелени рибешки очи, или просто Скъли, когато той обръщаше гръб към него и се отдръпваше по-далече, защото при него очите, казват, били навсякъде и въобще, нюхът или каквото е там усещане, казват, били навсякъде, не само по муцуната, но дори няма да казвам къде, и като цяло нюхът или усетът му бяха развити до ужас. Кимвайки на стопанина, той ръководеше делата си с железен юмрук; говореше се, че той просто е подменил бригадира и не беше ясно защо достоен и честен човек като Джон Роуз трябва да търпи такова влечуго наоколо.

Другите поразмахват чуковете - и спират да пушат, а чичо Бен замисляше между другото да направи оръдие и да избие семейство плъхове в тъмния ъгъл на ковачницата, където бяха струпани щипците и матриците за коване. Джо потърси наоколо и намери добър меден слитък, приятелите го остъргаха на струг, пробиха дулото, поставиха го на лафет - и оръдието беше готово! Остана да се монтират колелата, но той вече нямаше достатъчно търпение за това, искаше веднага да изпита оръдието. Момчетата изчакаха, докато работниците се разотидоха по домовете си, насипаха барут в оръдието и забиха голям ръжен в огнището. Спуснаха в дулото железни парчетии, скриха се зад наковалнята и зачакаха плъховете. Но плъховете се оказаха по-умни. Трябваше да търсят друга цел. Джо предложи тубата с масло, чичо Бен си хареса вратата. Тя щеше да изхвърчи от пантите с първия изстрел, увери той, а сърдечният Джо възрази, че няма да има драскотина по нея, само ще горим барута напразно.

- Сега ще видиш дали е загуба! - каза чичо Бен и без повече приказки поднесе нажежения до бяло ръжен към фитила. Съскане, рев, ковачницата потръпна и се обви в дим. Когато димът се разсея малко, те видяха празен отвор вместо врата. - Видя ли? - извика чичо Бен. - А ти казваш - напразно!

Но тогава се разнесе друг звук, от който душата и на двамата отиде в петите. Беше гласът на мистър Роуз, който беше започнал да отваря вратата точно в момента, когато барутът пламна и сега той се измъкваше изпод руините. Изправи се на треперещите си крака и се наведе над оръдието.

- Кой направи това? - попита той.

- Аз - каза чичо Бен.

Мистър Роуз погледна Джо, но не каза нищо.

- А кой го запали? - попита той.

- Аз - каза чичо Бен.

Мистър Роуз отново погледна Джо.

- А ти какво, просто си стоеше там? - попита той.

- Ние сме заедно - каза Джо, възвръщайки гласа си.

- Така е по-добре - каза мистър Роуз. - Честността е първото нещо. Как работи това нещо?

Мистър Роуз, разказваше чичо Бен, зададе още много въпроси, помоли да стреляме още веднъж - сега по кутията, която остана цяла и невредима, защото как да се прицелиш, когато работата миришеше на уволнение. Но чичо Бен се удържа мъжки и дори попридържаше езика си, когато мистър Роуз пъхна оръдието в единия джоб на наметалото си, а в другия насипа барут и пъхна от парчетиите-снаряди. Чичо Бен правилно осъзна, че е по-добре да пести думи, особено след като самият мистър Роуз не ги хвърляше на вятъра. Мистър Роуз каза:

- И така, ясно е като бял ден, че ти си подбудителят, мъжагата Бен. Утре в един часа ще те чакам в офиса. Запомни ли? В един часа следобед, точно като от оръдие.

- Не е ли по-добре сега да решите, сър? - попита чичо Бен.

- Виждаш ли, за пръв път стрелят с оръдие в мен - каза мистър Роуз. - Има какво да помислим. Нека бъдем търпеливи, утрото е по-мъдро от вечерта.

Той си тръгна и чичо Бен и душичката Джо, след като се посъветваха, решиха, че мистър Роуз говори за себе си в множествено число, както подобава на монарх, защото нямаха търпение да стигнат до сутринта.

На следващия ден, навел глава и пъхна ръце в джобовете си, чичо Бен мина през мината към офиса около четвърт преди един часа, глупаво надявайки се, че земята ще се отвори и ще го погълне. Вместо това се натъкна на Скъли, който се прибираше за обяд, и послуша съвета му да си отвори очите, да извади ръце от джобовете си и като цяло да се държи добре, ако все още го е грижа за работата му. След такова начало чичо Бен се подготви за най-лошото и реши да хвърли монета: ако е ези, отива при мистър Роуз, а ако е тура - да се хвърли в морето. И двата пъти излезе тура и чичо Бен, едва жив от страх, почука на вратата.

- Влизай! - излая зад вратата мистър Роуз.

Той седеше на въртящ се стол. Ръкавите на сивата му фланелена риза бяха запретнати, лицето и ръцете му бяха покрити с въглищен прах от мината и не се чуваше да пее „Лили от лагуната”. На масата пред него бяха доказателствата - оръдието с всичките му принадлежности, затова пък в стаята, с радостно облекчение отбеляза чичо Бен, нямаше никой: той се страхуваше, че на следствието ще бъде извикан баща му.

- Топли се до огъня, момче - каза мистър Роуз.

- Аз… на мен и така ми е топло, сър - промърмори чичо Бен.

- Не ставай глупав - каза мистър Роуз. - Стопли се, студено е.

Чичо Бен протегна ръце към огъня и, впрочем, разказваше той, трябваше му много воля, за да се обърне с гръб към мистър Роуз: пръчката му беше под ръка. Накрая мистър Роуз проговори:

- Можеш ли да минеш през тази врата оттук? - той посочи вратата към офиса на Скъли.

- Ще ме застреляте?…  - попита чичо Бен, забравяйки от удивление да добави „сър”.

- Точно така - каза мистър Роуз.

- Няма да го направя, сър - каза чичо Бен. - А и оръдието трябва да се подпре…

- Намери менгеме и го подпри - само че по-бързо - каза, като че ли вече взел решение мистър Роуз и погледна часовника. - Побързай - имаме само двадесет минути.

По пътя към ковачницата чичо Бен размишляваше какво биха могли да значат тези двадесет минути и реши, че по всяка вероятност мистър Роуз иска да приведе в изпълнение необявената още присъда до завръщането на служителите от обяд. От стаята на майстора взе менгеме и се понесе обратно, едва успя някой от шлосерите да викне: „Такова менгеме да ти стисне опашката още няма!” И всички, които бяха в ковачницата, му дадоха „барабанен бой”, или, казано на разбираем език, започнаха да удрят с чукове по пещите и наковалните, изкарвайки тревогата си върху тях.

- По-живо! - посрещна го преобразилият се мистър Роуз: мрачност, която никога преди не се беше случвала, искрящи от вълнение очи. - Размърдай се, момче, закрепи го както трябва!

Не мина и минута, когато менгемето, впило се в плота, притисна оръдието в мъртва хватка. Мистър Роуз тупна с пръчката по решетката на вратата.

- В горния край ли ще попадне?

Чичо Бен каза, че ще попадне, а мистър Роуз хвърли пръчката в ъгъла, потри ръце и извика:

- Зареждай, малкия!

Той, разбира се, зареди, а мистър Роуз сложи ръжена в огъня и тогава ужасно предположение осени чичо Бен, припомнил си различни истории за мистър Роуз: казваха, че правосъдието му е особено - ще завидиш на затвора, ако не умреш от смях. Мистър Роуз се почеса по брадичката и каза:

- Иди в офиса на Скъли и когато позвъня, влез веднага. Без почукване.

Последните съмнения се разсеяха.

- Сър, - умоляваше чичо Бен, - никога повече няма да правя глупости на работа. Честна дума! Вие сте толкова голям, а аз съм мъничък, изрод ще си остана!

- Интересно - каза мистър Роуз. - той, значи може, а аз не трябва.

- Така че вече знам какво ще се случи, сър - изхленчи чичо Бен. - Простете ми за първия път, сър!

- Как спа днес? - попита мистър Роуз и чичо Бен разбра, че той окончателно е полудял. - Вероятно не си затворил очи, чудейки се какво ще направя с теб?

Не е луд, реши чичо Бен, а напротив, ясновидец и кимна обречено с глава.

- Така си и мислех - каза мистър Роуз. - С теб, момче, се разбрахме и решихме нещата страведливо. Не се страхувай от нищо. Сега направи, каквото ти казах.

И все пак зъбите на чичо Бен тракаха от страх, когато се позвъни зад вратата и той отвори; видя мистър Роуз до самия фитил да охлажда нагорещения до червено ръжен, пое си въздух, едва когато ръженът се върна в огъня.

- Отивай да работиш - каза мистър Роуз. - И за всичко това - мълчание!

Под надигащото се боботене на „Лили от лагуната” чичо Бен изскочи от офиса, без да усеща краката си под себе си. Цялата смяна, начело с бригадира, направи на чичо Бен сериозен разпит, но той не каза нито дума. Каза, че бил ужасно нервен и не би издържал дълго време на такова напрежение. Но не мина и час и новината изпълзя и разбуни целия град от горе до долу. Случайно или умишлено имаше очевидци на тази история: когато звънецът звънна в офиса на Скъли, там седяха шестима миньори по някакво клеветническо дело и никой от тях, разбираемо, не изпитваше нежни чувства към този вълкодав от „Гарванската долина”. Скъли грабна бележник от масата, дръпна дръжката на вратата и едва успя да каже: „Губите си времето - този номер няма да мине.” Чу се силен трясък и Скъли се строполи като подкосен. Най-поразителното беше, че никой дори не погледна нещастника: всички гледаха мистър Роуз, обвит в облаци лютив дим и с ръжен в ръка, седнал край масата. Ужасът, който се изобрази на лицето му, не беше в сила да потуши изражението на искрен възторг. Накрая той хвърли ръжена и побърза да помогне.

- Какво сте зяпнали? - извика той. - По-добре помогнете на бедния човек. Сигурно се е натъртил.

Но Скъли отхвърли помощта.

- Оставете ме на мира! - изпищя той, въртейки безсмислено очи. Някой му подаде бележника, но той го захвърли.

- Как е самочувствието, Скъли? - попита мистър Роуз, усърдно изтупвайки праха от него.

- Оставете ме, казах! - изръмжа Скъли и закуцука из офиса, притискайки гърдите си и зяпайки като риба, изхвърлена на брега.

- Вие сте - мушна той с пръст, - вие се обадихте. Натиснахте бутона нарочно и запалихте това… нещо!

Ръката на мистър Роуз се стрелна към устните му.

- Звънеца! - каза той. - И аз забравих за него… Стана случайно, Скъли!

- Глупости! - крещеше Скъли. - Натиснахте звънеца и запалихте този боклук, щом вратата се отвори.

- Господин Скъли, не се забравяйте! - каза мистър Роуз. - Съгласен съм, че да се будалкаш с тази играчка беше глупаво, но нямах представа какво опасно нещо е и най-важното, ударих звънеца без никаква мисъл, ето това е.

- Глупости! - крещеше Скъли. - Аз… Аз ще ви съдя! За покушение срещу живота ми! Ще ви вкарам в затвора…

- И да станеш за смях на всички - каза мистър Роуз, успявайки някак си да погледне Скъли отвисоко. - Вие ще ме съдите, а аз гарантирам на съдията и съдебните заседатели най-веселия момент от живота им. Не говоря за пресата.

Скъли се огледа изпитателно наоколо - навсякъде имаше хора.

- Да умреш от детско оръдие - продължи мистър Роуз, а миньорите се сръчкаха и се усмихнаха. Шестте изпълнени с омраза усмивки на шестимата му врагове доубиха Скъли.

- Няма да ви се размине така - обяви той на мистър Роуз, „ви” звучеше по-зле от най-нападателната дума. - Сега подавам оставка, но ще се върна и всички вие няма да сте добре.

Той излетя от офиса като пришпорен, седем усмивки го придружиха. След известно време издевателствата изобщо го изпариха от града. Скъли напусна, тогава бизнесът му потръгна, той стана милионер за пет минути и по принцип можеше да купи и продаде нашата „Гарванска долина” десет пъти подред с мистър Роуз, заедно с другите хора, но ние бяхме солидно предприятие, не за продажба. Мистър Роуз остаря, печалбата му растеше, той раздаваше торби с бонбони и пееше „Лили от лагуната”.

А медното оръдие, разказваше чичо Бен, останало да стои на полицата над камината в кабинета на шефа. Веднъж седмично той го търкаше и то светеше като слънце. И когато мистър Роуз беше на път да се пенсионира и предаде нещата на своя наследник, той не знаеше какво да прави с оръдието, но после реши:

- Нека остане тук като напомняне, че за оръжието главното не е силата, а целта и когато настъпи важната минута, мъжагата Бен събори негодника без да се замисли.

Мистър Роуз наричаше чичо Бен „мъжагата Бен” дори когато той създаде семейство и пое на плещите си отговорността за хиляда и сто миньори. След като се настани в офиса на мистър Роуз, той  неведнъж и два пъти попадна в задънена улица, и тогава един поглед към медното оръдие му помагаше да избере правилната цел и да не пропусне.