Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

Дневникът на Ева Корола

12 януари

Вчера това пак се случи, толкова съм уморена от тежки гривни и лицемерие, от розово шампанско и лицето на Ренато Виньос… Ех, колко ми омръзна тоя говорещ тюлен-уста! Вероятно така е изглеждал Дориан Грей на портрета точно преди смъртта си… Когато лягах да спя, в устата ми оставаше привкус на шоколадови бонбони с ментов оттенък, в ушите отзвука на „Буги-вуги на червеното крайбрежие”, а пред очите ми изникваше образът на прозяващата се сивокоса мама (тя винаги се връщаше такава от гости - пепелявосива, сънена, като огромна риба, съвсем не приличаща на истинската).

Нора казва, че може да заспи полугола, на светлина и шум, под непрестанното бърборене на сестра си. Ето ги щастливците, а аз гася лампата и свалям пръстените със светулките от ръцете си, събличам се под крясъците и трептенето на изминалия ден, искам да заспя - и се чувствам като зловещо звучаща камбана, бурна вълна, веригата, която нашето куче Рекс дрънка цяла нощ в храстите на птичето грозде. Сега лягам да спя… За да заспя, трябва да чета поезия или да избирам думи: първо с буквата „а”, после с „а” и „е”, с пет гласни, с четири… с две гласни и една съгласна (оса, ера), с три съгласни и една гласна (трон, мост)… После - пак поезия: „Луната в туберозна дантела слезе до циганката в ковачницата; момчето гледа, гледа… гледа - не спира да го гледа…” И отново думите, вече с три гласни и три съгласни: робство, лагуна, досада; Арахна, робиня.

Така че се усъвършенствам с часове… четири гласни, три гласни и две съгласни… след това преминавам към палиндроми. Първо, по-просто: модна къща; романтичен кит в морето. След това измислям най-сложните и красиви: не съм мил - и не се ожениха за мен; Аржентина привлича негрите; а розата падна върху лапата на Азор… И понякога измислям прекрасни анаграми: Салвадор Дали, Авида Доларс; Ева Корола - кралица, а… Последната анаграма е неизразимо красива, защото сякаш отваря пътя, не завършва с нищо. Защото Ева е кралица, а…

Не, това е страховито! Страховито е именно защото отваря пътя за тази, която не е кралицата и която снощи отново намразих. Тя също е Ева Корола, но не кралицата на анаграмите, а която и да е: просякиня от Будапеща, курва от публичен дом в Жужуе, прислужница от Кетцалтенанго. Тя живее в някаква мъглявина и няма нищо общо с кралицата. Но тя все пак е Ева Корола и защото вчера вечерта това се случи отново, аз отново усетих присъствието й и бях обзета от омраза.

20 януари

Понякога знам, че й е студено, че страда, че я бият. В такива моменти я мразя с люта омраза, мразя ръцете, които я хвърлят на земята, мразя я нея самата… нея - най-вече защото я бият, защото тя, това съм аз, и я бият. Когато спя, или кроя рокля, или помагам на майка ми да посрещне гости: наливам чай на сеньора Регулес или на сина на Ривас, чувствам се по-добре. Малко съм разсеяна, защото мислите за нея са много лични, завладяват ме, когато съм насаме със себе си, но сред хората чувствам, че тя е господарка на съдбата си, далечна и самотна, но все пак стопанка. Нека да й е зле и студено; аз тук също търпя и вероятно й помагам малко с това. Ето как приготвя превръзки за войника, който още не е ранен… хубаво е да усещаш, че предварително облекчаваш нечие страдание.

Нека страда! Целувам сеньора Регулес, предлагам чай на сина на Ривас и се затварям в себе си, мобилизирайки сили за вътрешна съпротива. И мислено си казвам: „Ето сега вървя по заледен мост и сняг се натрупва в дупките на обувките ми.” Не, разбира се, че не чувствам нищо. Просто знам, че е така, че сега (или може би не съвсем сега), когато синът на Ривас взема чашата от ръцете ми и извива похотливата си уста в любезна усмивка, аз вървя по моста. Да, сред хора, които нямат представа какво се случва, по-лесно издържам, не изпадам в такова отчаяние. Снощи Нора беше изненадана. „Какво става с теб?” -  попита тя. А то не ставаше с мен, а на някой далече от мен. Трябва да й се е стоварило нещо ужасно: може би са я били, или може би се е разболяла… Нора тъкмо щеше да пее романса на Форе, а аз седях на пианото и гледах Луис Мария, който се беше подпрял с щастлив вид с лакти на капака на пианото, красиво обрамчващ лицето му… доволен, той ме гледаше с всеотдаен кучешки поглед, надявайки се да чуе арпеджиото, и ние бяхме толкова близки и толкова много се обичахме. В моменти като тези, когато науча нещо ново за нея, а самата аз танцувам с Луис Мария, целувам го или просто стоя до него, се чувствам още по-зле. В края на краищата мен, далечната, никой не ме обича. Това е най-малко любимата ми част и естествено душата ми се къса, когато ме бият или сняг се забива в дупките на обувките ми, а Луис Мария танцува с мен, и ръката му, лежаща на кръста ми, пълзи нагоре, като живак върху термометър в знойния следобед… в устата ми има вкус на портокали или бамбукови издънки, и те я бият, и тя не може да отвърне, и тогава се налага да кажа на Луис Мария, че не се чувствам добре, че всичко е по вина на високата влажност, влажност и сняг, който не усещам, но който пак се забива в спуканите ми обувки.

25 януари

И ето, дойде Нора и ми направи сцена. „Повече, скъпа, няма да те моля да ми акомпанираш. Ти ме направи за смях.” Защо за смях? Акомпанирах, както можех; спомням си, че гласът й звучеше някак отдалече. „Вашата душа е като избран пейзаж…” Но аз гледах пръстите си, пробягващи по клавишите, и ми се стори, че свирят нормално, честно акомпанирайки на Нора. Луис Мария също се взря в ръцете ми; нещастникът май не е посмял да ме погледне в лицето. Сигурно ставам толкова странна.

Нещастната Норита, нека някой друг й акомпанира. (На мен всеки път става все по-трудно, сега разбирам какво се случва там, в далечината, само когато възможността за щастие се очертава пред мен или когато вече съм щастлива; когато Нора пее романсите на Форе, аз се пренасям там, в далечината, и ме заслепява омраза.)

През нощта

И понякога изпитвам нежност, внезапна, необходима като въздух нежност към онази, която не е кралица и броди там, в далечината. Искам да й изпратя телеграма, колет, искам да знам дали децата й са добре или че тя няма деца - всъщност мисля, че нямам деца там - и тя -  нужно й е да я утешат, съжалят, да я почерпят с бонбонче. Снощи заспах, съчинявайки текста на телеграмата, мислено уреждайки среща. „Ще бъда там в четвъртък, тчк, чакай ме на моста.” Къде? На кой мост? Това е някаква натрапчива идея, натрапчива като Будапеща… това е необходимо: да вярваш в една просякиня от Будапеща, града на мостовете и разтопения сняг! Изправих се като пружина в леглото и почти извиках, толкова исках да се втурна към майка ми, да я събудя, да я ухапя, за да се събуди. И всичко това заради моите мисли. Все още ми е трудно да го кажа… В крайна сметка всичко е, защото си помислих: ако искам, сега ще отида в Будапеща. Или Жужуе, или Кетцалтенанго. (Потърсих тези имена на предишните страници.) Въпреки че не подхождат, това е точно като да живееш в Трес Аройос, Кобе или Флорида, номер четиристотин. Не, остава само Будапеща, защото там е студено, там ме бият и ми се подиграват. Там (сънувах, това е само сън, но как се вкопчва в реалността, как иска да стане реалност!) има един човек на име Род - или Ерод, или Родо - и той ме бие, и аз го обичам, дали въобще го има, не знам - не знам дали го обичам, но се оставям да ме бият и това се повтаря ден след ден и ако е така, това означава, че вероятно го обичам, нима би могло да бъде иначе?

По-късно

Всичко е лъжа. Сънувах Род; или може би съм го измислила, вземайки някакъв избелял образ от сънищата, първият, който ми дойде на ум. Няма никакъв Род, въпреки че наистина ме мъчат, но не знам кой е моят мъчител: мъж, майка-мегера или самотата.

Тръгвам да търся себе си. Ще кажа на Луис Мария: „Хайде да се оженим и ще ме заведеш до Будапеща, до моста, където вали сняг и някой стои.” Ами ако аз… (В края на краищата има един скрит плюс във фантазиите ми: дълбоко в сърцето си не искам да вярвам в тях. Ами ако са наистина?..) Да, наистина, ами ако съм полудяла?.. Просто полудях, взех го - и тръгнах?.. Като нищо ще имаме меден месец!

28 януари

Хрумна ми любопитна мисъл. Вече три дни нямам вест от далечната. Може би са спрели да я бият или може би е успяла да се сдобие с палтенце. Да й пратя телеграма, чорапи… Хрумна ми любопитна мисъл. Да кажем, че пристигна в този ужасен град вечер, в една зеленикава, водниста вечер - такива вечери не съществуват, освен ако не ги измислите. В посоката, където е Добрина Стана, на булевард „Скорда”, има коне, настръхнали от ледени висулки и замръзнали полицаи, димят краваи и пориви на ветрове, обрамчващи лицата на прозорците. Обиколете Добрина с бавно туристическо темпо, напъхвайки карта на града в джоба на синия си костюм (въпреки мраза, оставете палтото си в хотел „Бурглос”), стигнете до площада, който граничи с реката, почти надвиснал над реката, над който се разнася грохот на ледени късове и лодки и кръжи самотно рибарче, вероятно го наричат „збуна цено” или нещо още по-остро.

А зад площада, вероятно, започва мостът. Представих си го и не исках да продължа по-нататък. В тази вечер, когато Елза Пиаджо де Тарели гастролираше в „Одеон”, неохотно се облякох, подозирайки, че по-късно ще ме завладее безсъние. Ех, тези мои нощни!.. Как да не се изгубиш… Когато пътуваш мислено, обикновено измисляш имена - малко ли неща ти идват на ум? - Добрина Стана, збуна цено, Бурглос. А ето, че не знам името на площада… сякаш наистина бях пристигнал в Будапеща и стоях в колебание на площада, защото не знам как се казва, а всеки площад трябва да се казва по някакъв начин.

Идвам, идвам, мамо! Не се страхувай, няма да закъснеем за твоите Бах и Брамс. Това е толкова лесен път. Нито площад за тебе, нито „бурглоси”. Ние сме тук, Елза Пиаджо е там. Колко жалко, че ме прекъснаха, защото вече бях на площада (което обаче не е факт, защото всичко си го измислих, а това са пълни глупости). А зад площада започва мостът.

През нощта

Започва и продължава. Някъде между края на програмата и първия бис открих името на площада и се ориентирах. Площадът се казва „Владас”, мостът се казва „Пазарен”. Вървях по площад „Владас” до началото на моста, вървях бавно, взирайки се в къщите и витрините, в опакованите деца и фонтаните със статуи на герои в побелели от снега плащове: Тадеуш Аланко и Владислав Нерой, любители на токайското вино и цимбалисти. Гледах как горката Елза Пиаджо се поклони, след като беше изпълнила една пиеса на Шопен и се канеше да започне друга, и излезе от партера право на площада, там, където между две грамадни колони започваше мостът. Трябва обаче да внимавам, помислих си, все едно да започнеш анаграма с думата „кралица”, а не с моето име Ева или да си представя, че сега майка ми е на гости на Суарес, а не е до мен. Основното нещо е да не изпадате в идиотизъм: всичко, което се случва, е моя чисто лична работа, просто го искам по този начин, това е моята кралска воля. Кралска, защото Ева Корола… е, общо взето, ясно е защо, и не поради нещо друго, не защото далечната е студена или издевателстват над нея. Просто имам тази прищявка, чудя се, искам да разбера накъде води този мост и дали Луис Мария ще ме заведе до Будапеща, ако се оженим и го помоля да ме заведе до Будапеща. Тогава ще ми бъде много по-лесно да намеря този мост, да тръгна да търся себе си и да се срещна, както сега, защото вече съм ходила до средата на моста под виковете и аплодисментите, вървяла съм под виковете „Албенисе!” и нови аплодисменти под виковете „Полонеза!”. Сякаш всичко това има смисъл, когато снежната буря ме блъска в гърба, а меките като хавлиени кърпи ръце ме прегръщат през кръста и ме завличат до средата на моста.

(По-удобно е да говорим за това в сегашно време. Въпреки че това, което описвам, се случи в осем часа вечерта, когато Елза Пиаджо изпълняваше на бис Хулиан Агире или Карлос Гуаставино, нещо идилично и пасторално.) Да, лошо се отнасям с времето, изобщо не го уважавам… Спомням си един ден ми дойде мисълта: „Там ме бият, там снегът влиза в обувките ми, а аз тук узнавам за това. Макар че, чакайте… защо си помислих, че е точно там? Вероятно всички тези новини стигат тук късно или, обратно, изпреварват събитията. Ами ако започнат да я бият чак след четиринадесет години? А може би в гробището на Света Урсула от далечната е останал само кръст и цифри, показващи датата на смъртта…” И изведнъж ми се стори, че това е толкова мило, толкова истинско… Идиотка! Едва не повярвах в съществуването на паралелни времена. Не, ако излезе на моста там, веднага ще го усетя. Спомням си, че спрях да погледна реката, която приличаше на люспеста майонеза; вълните, гърмящи яростно, блъскаха опорите на моста. (Така, във всеки случай, ми се струваше.) Исках да погледна през парапета и едва ли не да оглушея от рева на разпадащите се отдолу ледени късове! Исках да се задържа там: отчасти заради красотата на гледката, отчасти заради страха, който ме пронизваше отвътре… или може би от студа, защото валеше сняг и си забравих палтото в хотела. .. Хм, разбира се, не съм всезнайка, не се заяждам с никого, но на кое друго момиче се случва подобно нещо? Това е необходимо: седейки в „Одеон”, изведнъж се оказваш в Унгария! Да, тогава мравки полазват по кожата на всеки, независимо дали е тук или през девет земи.

Но майка ми вече ме дърпаше за ръкава - партерът беше почти опустял. Добре, няма да продължавам повече, не искам да си спомням какво съм мислила по-късно. Да, да, не си струва да се помни, иначе ще бъде лошо. Но всъщност… всъщност ми хрумна любопитна мисъл.

30 януари

Горкият Луис Мария! Колко е глупаво всичко - да се ожени за мен! Дори и през ум не му минава какво го чака. „Или е съкровище” - иронизира Нора, изобразявайки еманципирана интелектуалка.

31 януари

Ще отидем! Той се съгласи толкова охотно, че едва не извиках. Стана ми страшно, че той твърде лесно се намеси в играта. А той нищичко не знае, той е пешка при кралицата… пешка, която без подозира, прави решителен ход… Пешчицата Луис Мария, а до нея е кралицата… Кралицата, а …

7 февруари

Искам да се излекувам! Не искам да пиша какво най-накрая ми хрумна тогава на концерта. Снощи отново усетих нейната мъка. Да, да, там пак ме набиха. Не искам да се изолирам от истината, но докога можеш да повтаряш едно и също?! Ех, ако можех да се огранича с факти - за забавление или за изхвърляне на емоции… Но всичко е много по-лошо: искам да препрочета написаното, за да проумея същината, да разгадая тайния смисъл на думите, изписани на хартия след тези безсънни нощи. Както тогава, когато си представях площада, придошлата река, грохота на вълните, а после… Но не, няма да пиша какво се случи след това. Никога няма да напиша за това!

Да отида там и сама да се уверя, че моминството ми се удължава, това е всичко, защото до двайсет и шест години доживях без мъж. Но сега ще имам кученцето си, моето глупаво мъниче, ще спра да мисля и ще започна да живея, ще започна да живея и всичко ще бъде наред.

И все пак, тъй като съм решила да сложа край на дневника, защото трябва да избера едно от двете неща: или да се омъжа, или да водя дневник, не става заедно - така че нека най-накрая да уловя радостта на очакването и очакването на радост… Ще отидем там, но всичко няма да е както си го представях на концерта. (Ще напиша това и е време да свърша, време е за мое добро!) Ще я срещна на моста и ще се погледнем в очите. Онази вечер, на концерта, в ушите ми беше ревът на ледените късове, които се разбиваха долу… И кралицата ще прекъсне тази зловеща връзка, ще сложи край на възмутителната тиха узурпация. Далечната ще ми се покори, ако съм аз, и ще се премести при мен в осветената половина, където всичко е много по-красиво и устойчиво; достатъчно ще бъде само да премина при нея и да сложа ръка на рамото й.

Ева Корола де Араос и съпругът й пристигнаха в Будапеща на 6 април и се настаниха в хотел „Риц”. Това беше два месеца преди развода им. На следващия ден, към вечерта, Ева излезе да се полюбува на града и ледохода. Тя обичаше да скита сама - беше пъргава и любопитна и затова промени посоката си двадесет пъти, сякаш търсеше нещо, но не се опитваше особено да намери пътя, а разчиташе на случайността, рязко преминавайки от една витрина към друга, от едната страна на улицата на противоположната.

Стигна до моста, стигна до средата му - сега Ева се движеше трудно, пречеше й снегът и упоритият, бодлив вятър, който се надигаше отдолу, откъм Дунав. Полата залепна за краката й (Ева се беше облякла твърде леко) и изведнъж я обзе горещо желание да се върне назад, да се върне в познатия град. В центъра на безлюдния мост я чакаше дрипава жена с черна права коса. Имаше нещо застинало и жадно в грапавото й лице, в кръстосаните ръце, които започнаха бавно да се издигат към Ева. Ева стоеше до нея и повтаряше жестовете и мизансцена, които вече знаеше наизуст, като след генерална репетиция. Безстрашно, най-накрая освободена - Ева си помисли за това с някакво диво веселие и треперене - тя се приближи и също протегна ръце, протегна ги безсмислено, а жената се притисна към гърдите си и те се прегърнаха силно и мълчаливо, и ледената бъркотия на реката се блъскаше в опорите на моста.

Те се прегърнаха толкова силно, че ключалката на чантата се вряза в гърдите на Ева, но болката не беше силна, съвсем поносима. Жената, която притисна в обятията си, се оказа ужасно слаба, но беше истинска и душата на Ева се изпълни с щастие; това се случва, когато слушаш химн, пускаш гълъби на свобода, наслаждаваш се на шуртенето на река. Ева затвори очи, напълно се разтвори в далечната, затвори се за външния свят, от здрачната светлина внезапно се почувства изключително уморена, но беше уверена в победата, въпреки че не беше щастлива, най-накрая спечели.

Стори й се, че една от тях тихо плаче. Вероятно го е направила, защото бузите й бяха мокри и скулата я болеше като от удар. Вратът също внезапно я заболя, последван от болка в раменете, които бяха прегърбени от постоянна умора. Отваряйки очи (трябва вече да е изкрещяла), Ева видя, че тя и далечната са се разделили. Тогава тя наистина изкрещя. Изкрещя от студ, защото снегът влизаше в дупките на обувките й, а към площада по моста вървеше Ева Корола, ослепително красива в сивия английски костюм; вятърът леко разрошваше косата й, тя вървеше, без да се обръща, и отиваше все по-далеч.